Линкълн Чайлд
Третата порта (27)

26.

Лоугън седеше пред компютъра в малкия си кабинет и пишеше бавно и внимателно. Беше късно през нощта и в Кафявото крило беше тихо като в гроб. Най-накрая имаше възможност да набере последните бележки от разговора с Хиршфелд, водени по време на краткото им излизане в Ал Суд. След като свърши, затвори документа и отвори друг, в който бяха описани подробно необяснимите и злокобни случки в Станцията. Добави пожара в генератора и токовия удар, поразил съобщителния техник Марк Пърлмутер. Въпреки много подробното разследване не беше намерено разумно обяснение за присъствието на кабел под напрежение в локвата в подстанцията. Пърлмутер, който ту се свестяваше, ту отново губеше съзнание, твърдеше, че видял светлина, но не можеше да се каже дали това не е бълнуване. Слуховете, които се носеха из Станцията — за саботаж или за проклятието на Нармер — започнаха да дават своето отражение. След откриването на масовия гроб и вече появилата се сигурност, че самата гробница е наблизо, сред служителите се усещаше странна смесица от нетърпеливо очакване и нарастващ ужас.

Лоугън лично беше огледал подстанцията в Червеното крило и разговаря с малцината, които биха имали причина да влязат през този ден в помещението. Никой не знаеше каквото и да било, нито беше видял нещо необикновено. Нещо повече — всички му се сториха прями и честни. Лоугън не долови друго излъчване от групичката, освен объркване и скръб.

Той затвори файла и погледна към синята пластмасова кутия за улики до компютъра. Свали капака и извади от нея нещо, увито в кърпа. Разгъна краищата й, за да развие древния череп с цвят на тютюн.

Завъртя го насам-натам, за да го разгледа отблизо. Марч очевидно не искаше да му го даде „назаем“, но заради благоразположението, което Стоун му засвидетелстваше, не беше посмял да откаже. Въпреки това археологът се беше погрижил да даде на Лоугън най-неинтересния и повредения от черепите, като строго му бе наредил да го върне в същия вид, преди края на вечерта.

Черепът бе сравнително добре защитен от слоя кал и тиня, покривал го в течение на повече от петдесет века, и макар да беше осеян с ямички и да беше пукнат и без зъби, въпреки всичко се намираше в прилично състояние. Миришеше силно на Ал Суд — миризмата, която се беше просмукала в Станцията и вече преследваше Лоугън и насън. Той извади часовникарска лупа, закрепи я на окото си и започна внимателно да оглежда повърхността на черепа. Въпреки че тилната кост липсваше, нямаше явни следи от насилие. Забеляза дълбоки драскотини по темето и в лявата очна орбита, очевидно причинени от камъчета. Огледа с лупата внимателно шевовете един по един: теменния, стреловидния, тилния. По израстъка на слепоочната кост и заоблеността на надорбитния ръб определи, че черепът е мъжки, а не женски — това не беше изненадващо.

Отмести кърпата и много внимателно взе черепа в ръце. Някога от тази черепна кутия са гледали две очи: какви ли чудеса са видели? Дали бяха гледали как Нармер лично надзирава строителството на своята гробница? А може би са били свидетели на решителната битка, с която Нармер е обединил Египет? Но поне са видели как редицата жреци се насочва на юг към чуждата и враждебна страна, за да погребат там тленните останки на своя владетел, докато неговото Ка е отишло да се присъедини към другите богове в следващия свят. Дали този човек се е сетил, че това е пътуване, от което повече никога няма да се върне?

Докато въртеше бавно черепа в ръцете си, Лоугън опразни съзнанието си, остави го отворено за възприятия и внушения.

— Карен, какво се опитва да ми каже? — попита той своята мъртва жена, докато въртеше черепа. Не долови нищо — черепът не му отправи никакви внушения. Накрая с въздишка го уви отново с кърпата и го върна в кутията за улики.

Ако Тина Ромеро беше права, скоро щяха да намерят голям общ гроб, а малко след това — самата гробница. И Портър Стоун щеше да получи възможност да добави още един триумф към успехите си. А ако в гробницата се окажеше и короната на обединен Египет, това щеше да се окаже най-големият удар в кариерата му.

Лоугън се облегна, все още взрян в кутията. Стоун беше необикновен човек — възможно най-необикновеният. Човек с почти безгранична дисциплина, със страстни убеждения — но ето, въпреки тях беше наел и хора, които не бяха съгласни с него и може би дори се съмняваха в неговите шансове да успее. Притежаваше безупречно минало на учен, беше рационалист и емпирик чак до мозъка на костите си. Въпреки това не се страхуваше да се заобиколи с хора, чиито специалности биха отблъснали повечето обикновени учени. Самият Лоугън беше добър пример за това. Той поклати удивено глава. Фактически Портър Стоун щеше да направи всичко, независимо колко неконвенционално или странно изглежда, за да си осигури успех. Не можеше да има друга причина за включването на човек като Дженифър Ръш, жена, която четеше картите на Зенер така, както маймунките жонглират с кокосови орехи, и която беше способна да…

Лоугън изведнъж изправи гръб в стола. „Разбира се — измърмори той, — разбира се.“ След това бавно стана, пъхна кутията за улики под мишница и излезе замислен от кабинета.