Линкълн Чайлд
Третата порта (41)

40.

Робърт Кармоди стоеше в миришещото на прах помещение и мрачно си играеше с обектива на дигиталния фотоапарат. Наблизо Пейн Уислър беше коленичил на наскоро почистения под, стиснал резбована плочка в ръка, облечена в латексова ръкавица.

— Предмет А–349 — измърмори Уислър в диктофона. — Плочка. Полиран варовик. — Извади от джоба си линийка и внимателно измери предмета. — Седем на девет и половина сантиметра. — Известно време той внимателно оглеждаше лицето на плочката. — Това, изглежда, е молитва за безопасното пътуване на фараона до следващото царство.

Направи още няколко бележки, после внимателно сложи плочката върху бялото ленено платно, проснато наблизо.

— Боб, готово е.

Кармоди въздъхна и избута прожектора до мястото, наведе се над предмета и фокусира фотоапарата. Изщрака десетина пози от различни ъгли и с различна продължителност на експониране. След това се дръпна назад и провери резултата от работата си на диодния дисплей.

— Поредният шедьовър.

Уислър кимна, внимателно зави плочката в ленената кърпа и грижливо я постави в кутията за улики. Кармоди записа номера на снимката в малък бележник.

— Боже — възкликна той, разлиствайки тефтерчето, — тук сме вече… колко?… три часа. И нито един интересен артефакт.

Уислър го стрелна с поглед.

— Шегуваш ли се? Всеки от тези предмети е интересен. Дори са повече от интересни. Това са некрополните богове на първия фараон на обединен Египет.

Кармоди се смръщи.

— Само се чуй. Започна да дрънкаш като онази Ромеро.

Уислър стана и изтупа панталоните си.

— Трябва да си търпелив. Ако искаш бързо удовлетворение, сбъркал си в избора на професия.

— Каква професия? Ти си археологът.

— Топограф — поправи го Уислър.

— А аз съм фотограф. Тук съм вече три седмици. Не мога да се обадя вкъщи, не мога да си поръчам пица по телефона, дори не мога да изляза да потичам.

— В стола ще ти направят каквато искаш пица. А в спортната зала има колкото щеш бягащи пътеки.

— Да, но не хващам любимия си филмов канал. Не мога да играя на любимите си игри. Няма кого да изчукам.

— Това си е твой проблем — вдигна рамене Уислър и остави кутията за улики настрана.

— Искам да кажа, не съм глупак. Знаех в какво се впускам, когато подписах договора и формулярите за неразгласяване. Обаче си мислех, че ще имам възможност да снимам… нали чаткаш — мумии, златни маски. Такива неща. Неща, които по-късно ще изглеждат добре в сивито ми, когато вече ще мога да говоря за тях. Той обаче е оголил това място и е запазил най-хубавите неща за себе си. Само виж това — показа с жест към задния край на първото помещение, където заключена разделителна стена затваряше входа към второто помещение.

— А ти какво очакваш? В края на краищата Марч е главен археолог. Стига си се оплаквал — плащат ти добре. Имам предвид, че можеше да е много по-кофти. Можеше да вършиш неговата работа. — И Уислър махна с ръка към платформата в Пъпната връв, където стоеше пазачът и ги наблюдаваше.

— Не съм подписал договор за вратар. Артист съм в това, което правя. Не просто насочвам камерата и снимам. Мои снимки са участвали в пет различни изложби.

— Продаде ли нещо? — усмихна се лукаво Уислър.

— Не е там работата.

— Да продължаваме — предложи Уислър и се обърна, за да извади внимателно друг предмет от дървения сандък с позлатени ъгли, който стоеше наблизо. Заобръща го внимателно в ръцете си, докато го оглеждаше подробно. — Предмет А–350. Плочка. Полиран варовик. — Той я измери. — Шест и половина на девет сантиметра. — Огледа надписа. — Прилича на списък с подаръците, които жената на Нармер, Нитхотеп, е получила за своя трийсети рожден ден. — Кимна и се усмихна. — Това наистина е интересно.

— Аха. Толкова интересно, колкото да гледаш как съхне боя. Как се пише „да ти го начукам“ с йероглифи?

Уислър му показа среден пръст, след това сложи плочката на ленената кърпа.

— Върши си работата.

С дълбока въздишка Кармоди вдигна фотоапарата и направи задължителните за документацията снимки. Записа си номерата в бележника, след това изгледа кисело как Уислър прибира грижливо плочката за консервиране и архивиране.

— Исках само малко забавление — продължи да се оплаква той, докато Уислър отново бъркаше в сандъка с позлатените ъгли. — Имам предвид, че вися тук от три седмици на гъза на географията. Направо ще се побъркам.

— Разходи се из тресавището. След това се върни и преброй ухапванията от комари. Така ще има какво да правиш. — Уислър поклати глава. — Последното погребение, върху което работих, беше пясъчна дупка от неолита. В сравнение с нея това тук е раят.

— Знаеш ли какво? Трябва да излизаш по-често.

— Може би. — Уислър извади друг предмет от кутията, огледа го. — Предмет А–351. Плочка. Полиран варовик.

— Стига с тия плочки — изстена Кармоди. — Някой да ме застреля. Просто да ме гръмне и да свършваме.

Отвън на металната площадка радиото на пазача изпука и оживя.

— Търбухът вика Епърс.

Пазачът вдигна портативната радиостанция до устата си.

— Епърс слуша.

— Сензорите съобщават за увеличено налягане в координатна точка деветнайсет в Пъпната връв. Би ли се качил да огледаш, преди да пратим ремонтен екип?

— Разбрано. — Пазачът закачи радиото на колана си, обърна се и започна да се катери по металните стъпенки, скривайки се бързо от поглед.

Кармоди го гледаше как изчезва. След това огледа помещението. Както вече беше отбелязал, то беше оголено, като по-лесните за пренасяне предмети бяха изнесени. Като изключим сандъка с позлатени ъгли, бяха оставени само мебелите и огромната статуя, покрита с гумиран брезент.

Очите му се спряха на единия от столовете: покрит със сложни резби и украсен със златен филигран.

— Гледай сега — каза той и отиде до стола, отпусна се върху му с театрална предпазливост.

Уислър го гледаше с изненада и ужас.

— Какво си мислиш, че правиш? Махай се. Не е напълно консервиран — можеш да го повредиш.

— Няма начин. Тези неща са здрави като скала. — Кармоди скръсти ръце на гърдите. — Говори цар Нармер. Доведете ми девственицата за деня.

Уислър погледна тревожно към камерата за видеонаблюдение.

— Ще те видят и ще ти отрежат главата.

— Успокой се. Днес следобед дежури Пакстън. Той ми е приятел. — Кармоди стана от стола, огледа се, за да се увери, че пазачът още го няма, след това се упъти към масивното царско легло. Краката, колоните и балдахинът бяха богато украсени с инкрустации и варак, докато основата беше от обикновено, неукрасено дърво. Той го провери с пръсти и после, успокоен, легна.

— Кармоди — сгълча го Уислър, — ти си напълно мръднал. Махай се оттам, преди да те види пазачът.

— Първо ще премигна четиридесет пъти — отговори фотографът. Той надигна глава, огледа театрално помещението. — Хей, Клеопатра, бързо идвай тук, защото имам скиптър, който трябва да бъде лъснат…

Внезапно се чу силен, остър пукот; цялата рамка на леглото потрепери и започна да се цепи. Преди Кармоди да успее да помръдне, се чу едно пуф от изместения въздух и с втори още по-силен пукот дървеният балдахин се откачи от златните клинове и се стовари върху простряното му тяло.

Взрив от ярко бяло — миг неописуема, съкрушителна болка — и после нищо.