Линкълн Чайлд
Третата порта (46)

45.

Този път, когато Джереми Лоугън се спусна до платформата на въздушния шлюз в долния край на Пъпната връв, тя беше толкова претъпкана, че нямаше къде да застане. Преброи десет души, между които Тина Ромеро, Итън Ръш, Стоун, Валентино — за разнообразие този път лично — двамина от археолозите на Марч, двама общи работници и двама души от охраната. Лоугън кимна на насъбралите се. Неколцина от тях — Стоун, археолозите и Ръш, изглеждаха доста бледи и измъчени. Настроението беше сериозно, напрегнато, почти напълно отсъстваше онази аура на очакване, която беше усетил при първото спускане в гробницата.

— Къде е доктор Марч? — попита той, докато се оглеждаше.

Никой не отговори.

— Готови ли сме? — попита Стоун след още една минута.

Хората закимаха и замърмориха в потвърждение.

— Тогава да започваме. — Докато говореше, Стоун се приближи до Лоугън, хвана го под ръка и го заведе в първото помещение. Когато влязоха няколко крачки навътре, той му прошепна в ухото: — Марч е мъртъв.

Лоугън го погледна стреснато.

— Мъртъв?

Стоун кимна. Устните му бяха стиснати толкова силно, че почти не се виждаха.

— Снощи се промъкнал в археологическата лаборатория и осквернил мумията на Нармер. Развил трупа и започнал да краде скъпоценностите, които били увити в бинтовете. Имало е малък взрив и пожар…

— Експлозия? — удиви се Лоугън.

— В пластовете бинтове били скрити две различни вещества. Обясниха ми, че поотделно са инертни, но когато се смесят — действат като древна разновидност на напалма.

— Искаш да кажеш, че е имало капан? Какви химикали? Как може да действат след толкова векове?

— Моите хора още анализират веществата, но явно смесите са били много устойчиви. Вероятно са някакви деривати на калая и примитивна разновидност на глицерина или гликола като антагонист^[1]. — Стоун погледна назад към другите, които ги наближаваха. — Виж, Джереми, малцина знаят за случилото се. Крием го заради морала на хората и заради… други причини.

— Някаква представа какъв е бил неговият мотив? — попита Лоугън. — Сигурно не е било само користолюбие?

— Твърде рано е да се каже. Но може и да се окаже обикновена човешка алчност. Започнах някои проучвания в Щатите. Излиза, че миналата година Марч е натрупал удивителни дългове, защото е живял много над своите доходи. Възможно е да е бил нает от някои от моите съперници, за да се опита да уплаши нашите работници, като подправи различни елементи от проклятието. Или пък просто се е надявал да си напълни джобовете с колкото може повече злато и скъпоценни камъни. — Стоун въздъхна. — Трябваше да го проверя отново, както всички останали. Но нали съм работил с него толкова често досега. Имах му доверие.

Лоугън посочи с глава към гробницата, която се простираше пред тях.

— Сигурен ли си, че не искаш да го отложиш?

Рязко поклащане на глава.

— Просто не можем. Щом строежът на язовира толкова изпреварва пусковия срок, всеки ден може да пристигне официална делегация, за да обсъдим прекратяването на нашия престой тук, а ние сме прекалено напреднали в работата си за някакво прикриване. Трябва да извадим колкото можем от погребалните предмети и да се махаме, преди да е станало твърде късно.

„Да извадим колкото можем повече погребални предмети.“ Лоугън погледна към Тина Ромеро. Изглежда, че макар да бе вече в гроба, дори оттам печалбарството на Марч беше заразило Стоун. Лоугън се запита какво ли щеше да каже египтоложката.

След като другите се насъбраха, Лоугън огледа първото помещение. Очите му се спряха на тежкото резбовано легло, сега в развалини, след като балдахинът му беше рухнал на ложето. По него тук-там още имаше малки петна засъхнала кръв, които бележеха мястото, където нещастният Робърт Кармоди беше намерил своя край. Тежките, дебели златни клинове са били преднамерено разхлабени — дали това беше дело на Марч, който ги е подготвил, за да ги изнесе по-късно?

„Ръката, която докосне безсмъртната ми тяло, ще гори с неугасим огън…“ Отново словата на Нармер. И сякаш за пореден път проклятието се сбъдваше. Би било ирония, ако Марч е подпомагал тук-там проклятието на Нармер, което накрая се бе сбъднало по начин, който той никога не би могъл да си представи!

Групата мълчаливо мина през отключената решетка в края на първото помещение и влезе в следващото. Второто помещение беше почти напълно празно; единствените останали неща бяха двата олтара, изсечени в скалите, и огромният гранитен саркофаг в средата. Лоугън отново погледна Тина Ромеро. Лицето й беше непроницаемо и той нищо не можа да прочете по него.

Ръш се приближи до него и Лоугън попита:

— Как е Дженифър?

Лекарят имаше недоспал вид.

— Преместихме я в медицинския център. Жизнените й показатели са добри и тя е в устойчиво състояние. Не разбирам защо не се свестява.

— Смяташ ли, че може да е реакция на стреса при това последно преминаване? Някакъв вид истерична кататония?

— Много се съмнявам. Тя никога преди не е показвала признаци за нещо подобно.

Лоугън се огледа и сниши глас.

— Предполагам, че ти си удостоверил… смъртта на Марч, нали?

Мрачният поглед на Ръш стана още по-мрачен.

— Божичко, какво нещо.

Стоун беше отишъл напред до златната стена в задната част на второто помещение. Тя приличаше на останалите три, като се изключат големите печати, разположени на перваза и по края на изкования в златото релеф. Когато Лоугън се приближи, успя да различи изображението: огромно злобно лице, което — много смущаващо — за разлика от обичайните профили в египетското изкуство, гледаше право в тях: наполовина чакал, наполовина човек.

Останалата част от стената, както забеляза Лоугън, след като се вгледа по-внимателно, беше покрита с бледи йероглифи, красиво изсечени в скъпоценния метал.

— Тина? — тихо повика Стоун. — Можеш ли да разчетеш посланието на тези йероглифи?

Ромеро се приближи.

— Това е краят на проклятието, повторен няколко пъти. „Но ако някой в своето безразсъдство премине през Третата порта, тогава черният бог на най-дълбоката яма ще го грабне, а крайниците му ще бъдат запратени в най-далечните ъгли на земята. И аз, Нармер Безсмъртния, ще измъчвам него и неговите ден и нощ, будни и заспали, докато лудостта и смъртта се превърнат в техен вечен храм.“

Сред малката група хора се възцари мълчание.

— А това изображение? — попита Стоун. — Това лицето на някой бог ли е?

— Никога не съм виждала нещо подобно — отговори Ромеро.

— Какво ще кажеш за печатите?

— Царски печати. Подобни на другите, които видяхме, само че много по-големи и по-богато украсени. Серехи с отгласи от проклятието, вплетени в примитивните символи на фараоновото име.

„Контролни печати“, помисли си Лоугън.

— Изображението на това помещение, получено от проникващия в земята радар беше ненормално — обяви Стоун. — Според уредите вътре сякаш няма нищо, а това не може да е вярно. — Той остана за миг вперил поглед в стената и унесен в мисли. Скоро се съвзе обаче. — Итън, започвай — каза, обръщайки се към доктор Ръш.

Групата чакаше в мълчание, докато лекарят пробиваше дупка в златото и в стената под него, за да вземе проби. Гледаше го как вкарва уредите, как провери въздуха зад стената и го обяви за безопасен. След това Стоун лично се приближи към печатите. Ромеро стоеше до него с кутия за улики, докато той внимателно срязваше горния некрополен печат и след това долния, по-натруфен царски печат. Докато внимателно ги откъртваше от златното покритие, се чу силно щракване, последвано от звук, наподобяващ стенание, смесено със стържене, и за изненада на Лоугън цялата стена се наклони навътре около шейсет сантиметра, като врата на панти. Групата отстъпи назад като един, зяпвайки едновременно от удивление. Тъй като нищо не последва накланянето на стената, Стоун отново се приближи — вече много по-предпазливо — и светна с фенерчето в мрака зад нея.

След малко се обърна към общите работници.

— Укрепете входа — нареди им той. — След това ще влезем.