Линкълн Чайлд
Третата порта (15)

14.

Намери го в най-далечния край на крилото, в секцията за екзотични науки. Беше модулен, както и всички останали. Вътре имаше бюро, два стола, лаптоп и празна библиотека. Леко развеселен, Лоугън отбеляза, че друго оборудване липсваше.

Остави моряшката си мешка на стола за посетители и я развърза. Отвътре извади десетки книги и ги подреди по лавиците на библиотечката. След това няколко уреда, които остави на бюрото. После измъкна два рамкирани цитата и ги закачи на стените с кабарчета. Накрая завърза отново мешката и се зае с лаптопа.

Влезе в системата с паролата и идентификацията, които му бяха дали сутринта при включването му в експедицията. Мрежата на Станцията беше лесна за навигиране и веднага установи, че го чакат три имейла. Първият беше от системата, поздравяваше го и обясняваше разположението на Станцията и къде се намират важни места като медицинския център и кафенето. Вторият беше от жената, която беше обработила данните му за включване в екипа. В писмото си тя му обясняваше някои основни правила (да не се излиза от Станцията, да не се водят неразрешени разговори по сателитния телефон). Третият имейл беше от човек, който се казваше Стивън Виър, помощник на Портър Стоун. По същество той беше сбор от всички странни, неочаквани или злополучни събития, които бяха настъпили, след като Станцията беше започнала да действа преди две седмици. С една дума, причината, заради която беше тук.

Лоугън прочете списъка два пъти. Много от включените в него събития можеха да бъдат отхвърлени още сега: премигване на светлините, чести неразположения, като гадене и замайване, но няколко заслужаваха да бъдат проучени. Включи уърда на лаптопа и започна да прави свой списък:

Втори ден: При рутинното разузнаване двигателят на един от джетовете полудя и не можеше да се изключи. Водачът бе принуден да скочи, за да се спаси, като при това си счупи крака. Когато най-сетне джетът беше прибран, двигателят изобщо отказа да работи. На следващия ден обаче заработи нормално.

Четвърти ден: Трима души, които са използвали библиотеката късно през нощта, съобщават, че са чули странен сух глас да им шепне на непознат език.

Шести ден: Готвачът съобщава за липсата на две говежди плешки от фризера — почти деветдесет килограма.

Девети ден: През нощта Кори Лендау е видян да обикаля тресавището. При разпита обяснява, че е видял странна форма в далечината, която му махала да отиде при нея.

„Ха — беше казал Кори преди по-малко от половин час пред него, — може би това обяснява всичко.“

Десети ден: Всички електрически уреди, компютри или друга апаратура в Зеленото крило едновременно престават да работят в 15:15. Всички опити да бъдат включени отново остават неуспешни. В 15:34 ч. уредите започват отново да работят. Не е намерено обяснение защо.

Единайсети ден: Тина Ромеро докладва, че одеждите на египетска върховна жрица са изчезнали от гардероба в нейния кабинет.

Дванайсети ден: Неколцина очевидци в „Оазис“, това е барът, докладват, че са видели странни цветни светлинки да премигват на хоризонта, съпроводени от едва доловимо заплашително скандиране.

Тринайсети ден: Работник в комуникационния център докладва, че чул странни звуци, а една машина заработила от само себе си, когато не е трябвало.

Четиринайсети ден: Машинист докладва, че на мръкване видял в далечината странна жена в египетска носия да пресича Ал Суд.

Петнайсети ден: Неустановен засега проблем с екипировката паникьосва един от водолазите и го кара да изплува твърде бързо, причинявайки си тежко нараняване.

Лоугън вдигна очи от екрана. Разбира се, знаеше за последното произшествие. Нали беше там, когато се случи.

Припомни си проклятието на Нармер. „Всеки човек, който посмее да влезе в моята гробница или направи нещо злонамерено на вечното жилище на моята земна форма, със сигурност ще загине бързо… Ако премине през Първата порта, ще се напука основата на къщата му, а семето му ще пада на изсъхнала земя. Кръвта и крайниците му ще се превърнат в пепел, а езикът му ще се разцепи в устата… И аз, Нармер Безсмъртния, ще измъчвам него и неговите ден и нощ, будни и заспали, докато лудостта и смъртта се превърнат в техен вечен храм.“

В изброяването на произшествията имаше нещо общо. Като се изключат водолазът и водачът на джета, никой не беше пострадал. Това не се съгласуваше с подробностите в проклятието.

Разбира се, каза си Лоугън, още никой не беше намерил и влязъл в гробницата на Нармер…

Може би за десети път се запита какво ли може да съдържа гробницата на фараона. Защо Нармер е положил толкова усилия, защо е направил толкова разточителни пожертвания в злато и хорски живот, отправил е толкова страшно проклятие, за да не бъдат безпокоени останките му, да не бъдат пипани най-важните му притежания? Какво ли криеше Портър Стоун от него? Какво би взел един бог със себе си в отвъдното?

Лоугън чу зад себе си слаб шум. Обърна се и видя в рамката на вратата Итън Ръш.

— Може ли да вляза? — попита лекарят с усмивка.

Лоугън взе мешката си от стола и я сложи на пода.

— Влизай и се настанявай.

Ръш влезе и се огледа.

— Доста спартанско обзавеждане.

— Сигурен съм, че вътрешните дизайнери доста са си блъскали главата как да обзаведат бърлогата на един енигмолог.

— Да, смешна работа. — Ръш се отпусна на свободния стол и огледа книгите по лавиците. — Интересна сбирка: Алистър Кроули^[1], Джеси Уестън^[2], „Органична химия“ на Стоукрофт, „Книга на сенките“.

— Интересите ми са еклектични.

Ръш се загледа в една особено стара и опърпана книга, подвързана с кожа.

— Какво е това? — Той се наведе, хвърли поглед на заглавието и протегна ръка: — Некро…

— Не я пипай — тихо каза Лоугън.

Ръш дръпна ръката си назад.

— Съжалявам. — Побърза да насочи вниманието си към двата рамкирани цитата. — „Най-хубавото нещо, което можем да преживеем, е тайнственото — прочете той. — Това е изворът на истинската наука и изкуство. Който повече не може да се чуди и да се възхищава, е почти мъртъв.“ Айнщайн. — Погледна към Лоугън. — Харесва ли ти?

— Да, защото описва моя занаят много добре. Може да се каже, че единият ми крак е в света на Айнщайн, света на науката, а другият — в света на привиденията.

Ръш кимна. След това се обърна към другата рамка.

— Forsan et haoc olim meminisse iuvabit.^[3]

— От „Енеида“ на Вергилий.

— Не знам латински — отбеляза Ръш.

Тъй като Лоугън не преведе текста, Ръш заразглежда предметите на бюрото.

— Какво представляват тези неща?

— Виждаш скалпели, форцепси, апарат за измерване на кислорода в кръвта. Итън, използвам още детектор за трите вида електромагнитни полета, видеокамери, инфрачервени термометри и да — светена вода. Между другото, можеш ли да намериш ключ за това чекмедже на бюрото?

— Ще говоря с домакина. — Ръш поклати глава. — Смешно, никога не съм си представял, че ти изобщо използваш някакви уреди.

— Това дори не е всичко, което използвам. Но всички си имаме своите професионални тайни.

След тези думи настъпи кратко мълчание.

— Предполагам — поде Ръш, — че намекваш за онова, което преди малко видя в лабораторията ми.

— Всъщност не, макар наистина да съм любопитен.

— Ще ми се да можех да ти кажа. Изследванията обаче са от много… ъъъ… деликатно естество.

— Моето изследване също е от много деликатно естество. — Лоугън си спомни думите на Ромеро: „Като почнеш да ровиш навсякъде, хората ще се успокоят“. — Сега съм част от екипа. Ако искате да съм ви от някаква полза, не бива да криете от мен разни неща.

Тези думи бяха посрещнати от по-продължително мълчание.

— О, по дяволите — избухна Ръш. — Прав си, естествено. Проблемът е, че Стоун живее и диша секретност… — След кратка пауза продължи: — Виж, разказах ти за нашата работа в ЦИО.

— Най-общо. Изследвате хора, които са били в клинична смърт. Също така намекна, че сте направили някои много интересни открития.

Ръш кимна.

— Основният интерес е насочен към едно от тези открития — че „преминаването отвъд“ в много случаи има пряко въздействие върху… ъъъ… способностите на лицето като екстрасенс.

— Наистина? И как се проявява?

Ръш се усмихна широко.

— Благодаря ти, Джереми. В девет случая от десет, щом спомена медиум, хората започват да ме гледат недоверчиво.

— Продължавай — подкани Лоугън.

— Проявленията са доста разнообразни. Основната част от нашите изследвания в ЦИО е посветена на класифицирането им. Това ни отличава от други научни звена или организации, които изследват изпадалите в клинична смърт. При нас няма псевдонаука и ню ейдж фокуси. Джереми, ние използваме много сложни статистически алгоритми, за да определим количествено явлението. Дори разработихме много точен метод, за да класираме екстрасензорните способности на дадено лице. Наричаме го скала на Клайнер-Вексман, по имената на двамата изследователи от центъра, които я разработиха. До известна степен не се различава от тест за интелигентност, но е много по-фин и сложен. Скалата взема под внимание цяла поредица тестове за медиумна чувствителност — ясновидство, телекинеза, извънсензорни възприятия, астрологично предсказване, телепатия — и още пет-шест други. Разбира се, скалата взема предвид стандартните отклонения, вероятността и обикновения късмет.

Ръш стана и закрачи из малкото помещение.

— Ето ти пример как работи. Да речем, че имам пет банкноти в джоба си. От един долар, пет, десет, двайсет и петдесет долара. Вадя на случаен принцип една и те питам каква е стойността й. Ако предположим, че имаш нула медиумни способности, средният ти успех ще се движи в рамките на една позната на пет извадени банкноти, което ще рече двайсет процента. В скалата на Клайнер-Вексман това е равно на двайсет. Такова би било класирането на обикновения човек от улицата. По същата скала човек с известни екстрасензорни способности се класира около отметката за четирийсет. Човек с проявени екстрасензорни способности попада в категория шейсет. Човек с развити екстрасензорни способности може да стигне категория осемдесет — ще познае четири пъти от пет.

Ръш престана да крачи и се обърна към Лоугън.

— И ето какво открихме: изследваните хора, които са били в отвъдното и успешно са се върнали, се движат около категория шейсет и пет.

— Това е невъзможно — започна Лоугън, но млъкна.

Ръш поклати глава.

— Знам. Трудно е да се повярва, дори за човек като теб. Защо изпадането в клинична смърт да повлиява върху екстрасензорните способности на човека? Но, Джереми, това е факт — разполагаме с неопровержими данни, а те не лъжат. Е, разбира се, не се случва всеки път. И съответните екстрасензорни дарби са различни у различните хора. Не всички ще могат да познаят каква банкнота ще извадя от джоба си например. Някои са по-добри в извънсензорните възприятия. А други в гадаенето. Но това не променя факта, че средната стойност по скалата на Клайнер-Вексман на хората, изпадали в клинична смърт, е необичайно висока. Показват го.

Ръш седна отново.

— Има и още нещо, което открихме. Като правило, колкото по-дълго човек е „бил в отвъдното“, толкова по-високо е класирането му по скалата. — Замълча за кратко. — Сърцето на жена ми Дженифър спря, мозъчната й дейност престана за четиринайсет минути, преди да я съживя. Това е най-дългото време сред проучените в центъра случаи. И нейното класиране е най-високото: сто трийсет и пет.

— Сто трийсет и пет? — удиви се Лоугън. — Но това е невъзможно. Според критериите, които ти сам спомена, категория сто означава, че ще познава сто пъти от сто пъти. Значи сто процента. Как може някой да постигне такъв резултат?

— Джереми, не мога да го обясня — сви рамене Ръш. — Защото и ние самите не сме напълно сигурни. Това е нов клон на науката. Мога само да кажа, че проверявахме отново и отново. В общи линии това е повече от познаване на банкнотата, която се готвиш да извадиш от джоба. Означава да я назовеш, преди още човекът да си е пъхнал ръката в джоба. — Той поклати глава, сякаш сам не можеше да повярва на онова, което бяха открили. — Тя го демонстрира няколко пъти. Нейната особена дарба е в ретропознанието.

— Ретропознание? — повтори Лоугън. Помисли малко, после погледна към Ръш. — Това жена ти ли беше?

Лекарят кимна.

— Какво прави тя тук? Каква полза има Портър Стоун от екстрасензорните й способности? Дори да са забележително развити като нейните?

Ръш се покашля възпитано, поставяйки ръка на устата си.

— Съжалявам. Има някои неща, които наистина мисля, че не трябва да ти казвам. Поне засега.

— Разбирам. Казаното дотук беше много интересно. Благодаря. — „Повече от интересно — помисли си той. — Може би аз сам трябва да проуча това.“

Изведнъж подът под краката им потрепери, сякаш нечия ръка беше сграбчила Станцията и я разтърсваше силно. В далечината се чу трясъкът на експлозия. За миг двамата мъже се спогледаха изненадано. В този момент в коридора зави сирена.

— Какво става? — извика Лоугън и скочи на крака.

— Сигнал за тревога — обясни Ръш и също се изправи, откачайки радиостанцията, закачена за колана му. Още докато го правеше, тя започна да пиука пронизително.

— Доктор Ръш — каза той в микрофона и се заслуша. — Божичко — възкликна. — Идвам веднага. Да вървим — обърна се към Лоугън, докато закачаше радиостанцията си обратно.

— Какво се е случило?

— Генератор номер две гори. — И Ръш изхвръкна от кабинета, следван по петите от Лоугън.