Линкълн Чайлд
Третата порта (24)

23.

— Значи е било преди три нощи — каза Лоугън на младия мъж, който управляваше лодката с въздушен винт.

Мъжът, казваше се Хиршфелд, кимна.

— Да. Беше се мръкнало. Аз бях на алеята покрай Зеленото крило, проверявах тръбите за пренос на метан за преработване. Изпуснах ключа. Когато се наведох да го вдигна, погледнах към тресавището. И тогава… я видях.

Намираха се на около осемстотин метра от Станцията и пътуваха на изток с мъчително бавно пълзене над преплетената като джунгла растителност в Ал Суд. Това беше странно, трудно пътуване през няколко стихии: кал, вода, орлова папрат, въздух — докато лодката с въздушен винт си пробиваше път през плетеници от някакъв друг свят. В един момент се валяха в черна кал, която сякаш се опитваше да всмуче плавателния съд; в следващия правеха малки резки подскоци над възли от тръстики, стволове, водни хиацинти и дълги, наподобяващи камшици стръкове трева. Вече беше здрач, слънцето залязваше в тресавището зад тях.

Хиршфелд неочаквано спря лодката. Огледа се и хвърли поглед назад към станцията.

— Беше горе-долу тук.

Лоугън кимна, без да го изпуска от поглед. Беше прочел досието на Хиршфелд. Втори машинист, участвал в три предишни експедиции на Портър Стоун. Имаше опит в ремонтирането и управлението на сложни механични системи, особено в областта на дизеловите двигатели. Психологичният му профил — Стоун беше наредил да се изготвят психологични профили на всички възможни служители — показваше много нисък коефициент за оригинално мислене и висок за задръжките.

С други думи, Хиршфелд беше последният човек, от когото се очаква да започне да вижда разни необичайни неща.

Сега, когато бяха спрели да се движат, около тях започнаха да се въртят милиони комари и други хапещи гадини, чийто брой непрекъснато се увеличаваше. От миризмата на Ал Суд — сурова, землиста воня на гнило — нямаше измъкване. Лоугън отвори мешката си, извади цифровия апарат и направи няколко снимки на местността. След това засне с видеокамерата един панорамен изглед. След като върна апаратите в торбата, измъкна няколко епруветки за проби, взе от калта и растителността, след това ги запуши и остави настрана. Накрая извади ръчен уред с електронен циферблат, аналогово копче и две релета. Лоугън се придвижи внимателно към носа на лодката, след това го включи, настрои копчето, после бавно започна да маха с уреда над главата си.

— Какво е това? — попита Хиршфелд, чието професионално любопитство се беше разпалило.

— Брояч на йоните във въздуха. — Лоугън погледна циферблата, настрои отново копчето и повтори движението. Преди да се качи в лодката с въздушен винт, беше прочел основните неща в Станцията. Тук въздухът беше по-наситен с йони, но не чак толкова, че да има повод за тревога. Ставаше дума за приблизително петстотин йони на кубически сантиметър. Извади бележник от джоба си, записа данните, след това прибра брояча на йони в мешката.

Когато свърши, се обърна към Хиршфелд.

— Може ли да опишеш какво видя? С колкото е възможно повече подробности.

Хиршфелд се замисли, очевидно се опитваше да изрови всичко от паметта си.

— Беше висока. Слаба. Вървеше бавно, точно тук, по повърхността на тресавището.

Лоугън погледна към мрежата от преплетена растителност.

— Препъна ли се, подхлъзна ли се, докато вървеше?

Машинистът поклати глава.

— Това не беше нормално ходене.

— Какво имаш предвид?

— Вървеше бавно, много бавно — сякаш бе в транс или ходеше насън.

Лоугън си отбеляза в бележника.

— Продължавай.

— Около нея имаше слаб син блясък.

Блясък — блясъкът на залеза, блясъкът на въображението или блясъкът на аура?

— Моля, опиши го. Постоянен ли беше — като светлина от лампа, или потрепваше като северното сияние?

Хиршфелд размаза един комар.

— Трепкаше. Но и трепкането беше бавно. — Замълча и се замисли. — Беше млада.

— Откъде знаеш?

— Движеше се като млад човек, не като стара жена.

— Цвят на кожата?

— Блясъкът пречеше да се види добре. Пък и вече беше сумрачно.

Лоугън си отбеляза още нещо.

— Можеш ли да опишеш как беше облечена?

Мълчание.

— Рокля. С висока талия, почти прозрачна. Дълъг шлейф беше вързан на кръста и се спускаше чак до коленете. Над него имаше… ъъъ… нещо триъгълно, което висеше около раменете й. Мисля, че беше от същия материал.

„Египетски шал с наметало“, помисли си Лоугън, докато си водеше бележки. Одежда на благородничка или може би жрица. Като онази, за която Тино Ромеро твърдеше, че е изчезнала от кабинета й. Той я попита за дрехите. Обясни му, че възнамерявала да ги носи на приема по случай края на експедицията. Стоун винаги давал прием при успешен край.

— Ще я познаеш ли, ако я видиш отново? — попита той.

Хиршфелд поклати глава.

— Беше прекалено тъмно. Във всеки случай онова нещо на главата й пречеше да се види лицето. Дори когато гледаше към мен.

Лоугън спря да пише.

— Погледнала е към теб?

Машинистът кимна.

— Към теб или просто по посока на Станцията.

— Докато я зяпах, тя спря. После също толкова бавно обърна глава. Можех да виждам блясъка на очите й в мрака.

— Каза, че имала нещо на главата. Как изглеждаше?

— Приличаше… на птиче тяло. Крилата се спускаха от двете страни над ушите й.

„Драперията на сокола Хор. Без съмнение жрица.“ Лоугън си отбеляза последната бележка, после прибра бележника обратно в мешката.

— Докато те гледаше, изпита ли някакви чувства или усещания?

Хиршфелд сбръчка чело.

— Усещания?

— Нали се сещаш. Че те приема с добре дошъл?

— Странно е, че го казваш. Когато за пръв път я видях в тресавището, изглеждаше… ами, едва ли не тъжна. Ала когато се обърна да ме погледне, почувствах нещо друго.

— Да? — окуражи го Лоугън.

— Гняв. Истински гняв. — Мъжът замълча. — Не зная защо го почувствах така. Ала тогава ме обзе странно чувство. Устата ми пресъхна, не можех да преглътна. Отклоних за минутка поглед, избърсах потта от челото си. А когато погледнах отново — нея я нямаше.

Лоугън се замисли за проклятието на Нармер: „… езикът му ще се разцепи в устата“. Огледа се в спускащия мрак и почувства как кожата му настръхна. Отново беше тук — злото, което долови, когато се запали генераторът. Беше почти като физическо присъствие, шепнеше му злобно въпреки бръмченето на насекомите.

Той каза на Хиршфелд:

— Мисля, че е време да се връщаме в Станцията. Благодаря ти за отделеното време.

— Прав си. — Машинистът явно с нетърпение очакваше да се махнат от тресавището. Побърза да запали двигателя и лодката пое болезнено бавно назад към приветливите светлини.