Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Д-р Джереми Лоугън (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Third Gate, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,3 (× 6 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване, корекция и форматиране
Еми (2017)

Издание:

Автор: Линкълн Чайлд

Заглавие: Третата порта

Преводач: Асен Георгиев

Година на превод: 2012

Език, от който е преведено: Английски

Издание: Първо

Издател: ИК „Бард“ ООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2013

Тип: Роман

Националност: Американска

Печатница: „Полиграфюг“ АД, Хасково

Редактор: Мария Василева

ISBN: 978-954-655-384-3

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2306

История

  1. — Добавяне

6.

Самолетът се издигна рязко нагоре от каирското летище и веднага след това се наклони и зави към Нил. Полетяха на юг, следвайки мързеливите извивки на реката. Лоугън гледаше през илюминатора надолу към ленивата шоколадова повърхност на великата река. Летяха само на няколко хиляди метра височина и той различаваше долу арабските едномачтови корабчета и фериботите, които пореха водата, оставяйки разпенени килватери сред розовите петна от лотосови цветове. По крайбрежието се точеха и навлизаха навътре покрай мрежата от канали с тревисти брегове тънките зелени редици на плантациите за банани и нарове.

Ръш се извини и отиде отпред да говори с екипажа. Това беше добре дошло за Лоугън, защото му трябваше малко време, за да осмисли чутото.

Откри, че е дълбоко впечатлен от кльощавия, крехък на вид Портър Стоун. Първото впечатление обикновено не подвежда. Страстта и решимостта, с които бе следвал тази неясна следа до нейния край вдъхваха страхопочитание.

Не по-малко впечатляващо беше самото откритие: истинската гробница на първия египетски фараон, владетеля бог Нармер, и тайнственото й съдържание. Може би това беше Светият граал на египтологията?

Постепенно сочната зеленина около речните брегове започна да изтънява и стройните палми отстъпиха място на папирус и нилска трева. Ръш се върна от пилотската кабина.

— Добре — започна той с усмивка. — Бях се заклел да не питам, но не мога да се сдържа. Как го правиш? Как успяваш да го направиш?

— Да направя какво? — попита Лоугън уклончиво.

— Знаеш какво. Онова, което вършиш. Как успя например да изгониш легендарния призрак, който е тормозил университета в Екзетър в продължение на шестстотин години? И как…

Лоугън вдигна ръка, за да спре въпросите, които щяха да се посипят. Знаеше, че това неизбежно щеше да се случи — винаги ставаше така.

— Ами — поде той, — ще трябва да те помоля да пазиш тайна.

— Разбира се.

— Това означава да не казваш на никого.

Ръш закима нетърпеливо.

— Добре. — Лоугън се озърна заговорнически наоколо, след това се наведе към него, сякаш щеше да му каже някаква тайна. — Две думи само. Непорочен живот.

За миг Ръш го изгледа с празен поглед. След това се изкиска и поклати глава.

— Така ми се пада, щом питам.

— Най-сериозно — невинаги е въпрос на нанизи чесън или епруветки с прах от феи. Просто изисква много широки познания в определени области. Някои от тях очевидни — като историята и сравнителната теология. Други не толкова, например астрологията и ъъъ… тайните изкуства. Също така желание да държиш съзнанието си отворено. Чувал ли си за бръснача на Окам[1]?

Ръш кимна.

— Entia non sunt multiplicanda praeter necessitament. Обикновено простото обяснение е най-точното. Да, но в моята област аз се придържам към точно обратния подход. Често точното обяснение е най-малко очакваното, най-необикновеното — или поне за хора като нас: модерни, образовани по западен образец, изгубили връзка с природата и отнасящи се с недоверие и нетърпение към практиките и вярванията от миналото. — Той замълча за кратко. — Да вземем призрака от Екзетър, който спомена. С помощта на изчерпателно проучване на старите градски регистри и с разпитване на местните за легенди и предания научих достатъчно за едно разрешено от общността убийство на предполагаема вещица — някъде около 1400 година, за да получа онова, от което имах нужда. След събирането на тази информация и намирането на гроба на вещицата, беше просто въпрос на провеждане на определени ритуали с използването на определени химикали.

— Искаш да кажеш… — Ръш беше наистина смаян. — Искаш да кажеш, че това наистина е било призрак?

— Разбира се, а ти какво очакваше?

Отговорът беше посрещнат с мълчание. След минутка или две Лоугън се размърда на мястото си.

— Да се върнем на основната тема. Историята на Стоун е забележителна, но тя повдига почти толкова въпроси, колкото са отговорите. И не става дума само за онова, което е в гробницата. Как например е успял да научи действителното й местоположение? Искам да кажа, че този остракон е пленителен артефакт, но със сигурност не може да замести пътна карта.

За миг мислите на Ръш се зареяха някъде много далече. След малко той разтърси глава, за да се върне в настоящето.

— И аз не знам всички подробности. Огромни финансови и организационни ресурси бяха използвани за целта. Разбира се, много дискретно. Знам, че е започнал с изучаване на пътуванията на Питри. След като е дешифрирал остракона — откъде иначе старият египтолог е знаел къде да търси? Не би хукнал толкова бързо за Египет, ако нямаше доста добра представа. Стоун сглобил известните факти. И започнал търсенето около храма на Хор в Хиераконполис.

— Къде?

— Столицата на Горен Египет. Дом на фараона Нармер, преди да нахлуе в тучните северни земи и да обедини страната. Там в началото на двайсети век е открита плочата на Нармер. А за Питри се знаело, че в ранните си експедиции е стигал на юг чак до Хиераконполис.

— Столицата на Нармер — повтори Лоугън. — Дом на плочата на Нармер и предполагам, и на този остракон. Както и център на проучванията на Питри. Значи това е мястото, където се намира гробницата му? Хиераконполис?

Ръш поклати глава.

— Не, просто там намерихме документа, който ни отведе до истинската гробница.

Лоугън се замисли.

— Точно така — заключи той. — Не би могло да е Хиераконполис. Защото ти каза, че мястото не било толкова подразбиращо се като Египет. — Той стрелна с кос поглед лекаря. — Какво точно искаше да кажеш с тези думи?

Ръш се изкиска.

— Вече се чудех кога ще попиташ. Ще поговорим за всичко на кораба.

— Кораба ли?

Ръш кимна и точно тогава Лоугън усети, че самолетът започва да се спуска плавно. Когато погледна отново през илюминатора, видя, че Нил се е разширил в езерото Насър. След още петнайсет минути се приземиха на безименна самолетна писта малко зад езерото: една-единствена асфалтирана ивица, заобиколена от безизразната пустиня. Слязоха и се качиха на очакващия ги джип. Шофьорът извади от търбуха на самолета и натовари сака и мешката на Лоугън, а също голяма метална кутия без надписи в задната част на колата. След това се качи на мястото си и подкара на запад по посока на реката. Слънцето се бе превърнало в безмилостна бяла топка и пърлеше спечената земя със следобедната си жега. След няколко минути стигнаха до реката. Няколко ибиса летяха ниско над водата. Някъде в далечината се чуваше рев на хипопотам. Джипът спря до дълъг дървен кей, който имаше също толкова безлюден вид като самолетната писта. Ръш слезе и закрачи към най-странния плавателен съд, който Лоугън някога беше виждал.

Дължината му беше поне двайсет и четири метра и имаше забележително тесен бимс[2]. За размерите си газеше твърде плитко — Лоугън предположи, че не повече от шейсет и един-два сантиметра. Надстройката се състоеше от двуетажна конструкция и заемаше по-голямата част от палубата. От двете страни на носа имаше две малки открити платформи, които стърчаха над водата и заприличаха на Лоугън на сврачи гнезда. Най-характерната черта на кораба обаче се намираше на кърмата: масивна конична стоманена клетка с насочен напред тесен край. Размерите й бяха колкото на космическата капсула „Джемини“, формата горе-долу също. Тя съдържаше опасен на вид въздушен винт с пет витла. Цялата конструкция беше закрепена неподвижно на кърмата на главната палуба.

— Боже мили! — възкликна Лоугън. — Лодка с въздушен винт на стероиди!

— Да, много подходящо описание — чу се дрезгав глас.

Лоугън погледна към вратата в предната част на надстройката и видя от нея да излиза един мъж. Към петдесетте, среден на ръст, с дълбоко хлътнали очи и къса бяла брада. Той отиде до трапа и им помогна да се качат на борда.

— Това е Джеймс Плаурайт — представи го Ръш. — Капитанът на експедицията.

— Забележителна лодка — подхвърли Лоугън.

— Аха — кимна мъжът.

— Как се управлява?

— Много добре. — Плаурайт говореше гърлено и немногословно по шотландски маниер.

Лоугън погледна към конструкцията на кърмата.

— Какъв е двигателят?

— Газова турбина „Лайкоминг П–53“. Свалена от хеликоптер „Хюи“.

Лоугън подсвирна.

— Насам — покани го Ръш. След това се обърна към Плаурайт. — Джими, можеш да отплаваш.

Капитанът кимна.

Ръш тръгна по палубата. Беше твърде тясна и Лоугън се зарадва на релинга. Отминаха няколко врати, след това Ръш се приведе и влезе през отворена врата, поканвайки с жест спътника си да го последва в сумрачното помещение. Когато очите на Лоугън свикнаха с полумрака, той видя, че се намира в приятно обзаведена каюткомпания с дивани и тапицирани пейки. Стените бяха украсени с рамкирани морски сцени и спортни плакати. Вътре миришеше силно на естествена кожа и репелент срещу насекоми.

Шофьорът на джипа остави багажа на Лоугън и металната кутия в единия от ъглите. Поклони се, след това излезе.

Лоугън посочи кутията.

— Какво има вътре?

Ръш се усмихна.

— Дискове от центъра, съдържат отделни случаи. Не мога напълно да пренебрегна работата си, докато съм тук.

След минута Лоугън чу шум откъм кърмата: турбината заработи с вой, корабът се отлепи от кея и с леко потрепващ корпус пое нагоре по реката към Судан.

— Разполагаме с два такива плавателни съда, построени са специално за експедицията — обясни Ръш, след като се настани на една от пейките. — Използваме ги, за да пренасяме нужното до разкопките. Неща, които са твърде обемисти или чупливи, за да бъдат спуснати с парашут. Скъпата техника например. Или някой специалист.

— Не мога да си представя разкопки, които биха имали нужда от подобен плавателен съд.

— Когато сам видиш, ще разбереш. Обещавам ти го.

Лоугън се разположи на удобния кожен диван.

— Добре, Итън, срещнах се със Стоун. Научих какво търсите. Мисля, че вече е дошло време да ми кажеш къде отиваме.

Ръш се усмихна.

— Чувал ли си израза „пъкъл на земята“?

— Разбира се.

— Е, приготви се, точно там отиваме.

Бележки

[1] Това е най-разпространеното название на простотата в науката. От множество теории, които обясняват някой въпрос еднакво добре, за предпочитане е най-простата. — Б.пр.

[2] Най-широката част на плавателен съд. — Б.пр.