Линкълн Чайлд
Третата порта (30)

29.

Тина Ромеро сбърка със седем минути. След малко повече от час и половина екипът водолази докладва, че са намерили нещо, което прилича на естествена цепнатина в дъното на Ал Суд — на двайсет метра под водната повърхност — изцяло запълнена с големи скални блокове. Като остави един-единствен археологически екип водолази при общия гроб с костите, ръководен от Фенуик Марч, Стоун изпрати всички останали при цепнатината. От командния център Лоугън наблюдаваше развитието на събитията на големите плоски плазмени монитори, чието захранване с кадри се режисираше от Кори Лендау. Той си остана флегматичен въпреки царящото наоколо осезаемо вълнение.

Изображенията от видеокамерите, монтирани на шлемовете на водолазните костюми, бяха зърнести и изкривени. Въпреки това самото гледане ускоряваше пулса на Лоугън.

Тесни лъчи светлина от фенерчета пронизваха черната кал и тиня по дъното и очертаваха отвора във вулканичната скала: висок два метра и половина и широк метър и двайсет. Имаше формата на котешко око и беше затрупан плътно с големи скали. Екипите водолази се опитваха да измъкнат камъните, но без успех: собствената им тежест и подобната на лепило тиня на Ал Суд с течение на годините ги бяха слели в една почти еднородна маса.

— Тук Танго Алфа — се чу безтелесен глас от високоговорителите. — Няма радост.

— Разбрано, Танго Алфа — отговори гласът на Портър Стоун отнякъде другаде в Станцията. — Използвайте сока.

Радиостанцията отново изпука.

— Тук Танго Алфа, разбрано.

Лоугън се обърна към Ромеро, която стоеше до него и също беше залепила поглед в мониторите.

— Сок? — попита той.

— Нитроглицерин.

— Нитроглицерин? — учуди се Лоугън. — Това умно ли е?

— Никога не излиза без него от вкъщи — изкиска се Ромеро. — Ще се учудиш, като разбереш колко често се е налагало на Стоун да го използва в разкопките. Няма причини за тревога. Един от нашите водолази е бивш „тюлен“, истински артист във взривяването. Прави го с хирургическа точност.

Лоугън продължи да се вслушва в разговорите по радиостанцията. Когато един от водолазите при входа на гробницата пусна маркиращ буй, Стоун, който очевидно беше при Франк Валентино край Търбуха, изпрати сапьора с нитроглицерина. Лоугън и Ромеро гледаха на мониторите как мъжът внимателно подрежда лесно избухващото вещество край затворената от скали цепнатина. След като постави кесиите от черна гума с размерите на гуда, от които излизаха детониращи шнурове, той отиде при останалите водолази, отдалечили се на почетно разстояние.

— Зарядите поставени — чу се металическият глас на водолаза от високоговорителя.

— Чудесно — каза Портър Стоун. — Взривявай.

Настъпи мигът, в който сякаш цялата Станция затаи дъх. След това се чу ниско бумтене и всичко около Лоугън леко се разлюля.

— Говори Редфърн. Аз съм в Гарвановото гнездо. Видях маркиращия буй.

— Можеш ли да определиш точното местоположение?

— Мога. Един момент. — Настъпи мълчание. — Сто и двайсет метра право на изток. Приблизително на осемдесет и седем градуса.

— Ще е нужно време тази тинеста кал долу да се утаи отново. — Ромеро кимна към мониторите. — Хайде да вървим. Мисля, че има нещо, което би искал да видиш.

— И какво е то?

— Още едно от чудесата на Портър Стоун.

Тя го поведе навън от Бялото крило, след това през Червеното, после по виещия се коридор на Кафявото до вратичка, от чието прозорче се разкриваше безкрайната гледка на Суд. От нея се излизаше до стълба, която водеше към тясна дървена пътека, издигната сякаш на кокили и обикаляща целия купол от насмолен брезент на Кафявото крило. Лоугън последва археоложката по стълбата и от този наблюдателен пункт се спря да огледа. Първо дяволската плетеница на Ал Суд, а после миниатюрния град, който подслоняваше тяхната експедиция. Над Червеното крило се издигаше висока тясна тръба, която завършваше с малка площадка с перила. Това, каза си Лоугън, трябва да е Гарвановото гнездо.

Той се обърна към Ромеро.

— Гледката си я бива. А какво трябваше да видя аз?

Тя му подаде тубичка репелент.

— Почакай и ще разбереш.

Още докато говореше, Лоугън чу боботенето на двигатели. Бавно откъм Зеленото крило се появиха двете големи лодки с въздушен винт. И двата плавателни съда с дължина два метра и половина сега бяха оборудвани със странни съоръжения, които приличаха на съчетание между снегорин и плуг. Те бяха монтирани на носовете на лодките и бъкаха от цял арсенал верижни триони и извити куки, протегнати напред като бушприт. След двете лодки плаваше цяла армада от по-малки плавателни съдове: джетове и малки лодки. Докато Лоугън наблюдаваше представлението, по-големите плавателни съдове започнаха да маневрират и заемат позиции точно пред тях. Мъже и жени тичаха по кърмите, крещяха указания и заповеди, докато на здравите кнехтове по Кафявото, Червеното и Синьото крило се връзваха дебели корабни въжета.

Лоугън надникна да види какво става на една от по-малките лодки. Вадеха друго въже от дълбините на Ал Суд и го навиваха около един шпил. По въжето бяха увиснали клони, гъста черна кал и филизи, които му придаваха вид на дебел корен.

Лоугън кимна към лодките.

— Какво правят?

Ромеро се усмихна.

— Вдигаме котва.

Започна суетня, чуха се високи заповеди. Изведнъж двигателите на двете най-големи лодки изреваха едновременно и те поеха бавно напред. За миг Лоугън беше завладян от странно усещане, което в началото не можа да разбере. После се сети. Те — това ще рече цялата Станция, с всички свои шлепове, понтони, пътеки, скрубери за метан, генератори — всичко това се движеше.

— Мили боже! — измърмори той.

Сега разбра какво е предназначението на странните устройства на носовете на двете големи лодки с въздушен винт. Те бяха истински снегорини: снегорини за разбутване на почти непроницаемата плетеница тресавищна растителност. Чуваше рева и воя на верижните триони. По-малките лодки се стрелкаха насам-натам около и зад големите, помагаха в отстраняването на упорити стволове или участваха в срязването на дебелите слоеве гниеща растителност с газови триони и я изблъскваха с лостове и куки.

Бавно, сантиметър по сантиметър, Станцията запълзя напред в източна посока. Лоугън погледна назад и видя как тресавището се затваря отново в техния килватер, както локвата след преминаването на детско колело, и изтрива всяка следа от тяхното плаване.

— Придвижваме се към гробницата, нали? — заключи той.

Ромеро кимна.

— Защо? Сега, след като знаем къде е, защо просто не се гмуркат от настоящото ни местоположение?

— Защото Стоун не работи така. Би било неефикасно, бавно и ако се замислиш, малко… непрактично. Не забравяй, че входът към гробницата е на двайсетина метра под водата, покрит с дебел слой кал и тиня. Как да влезеш? Как да опазиш артефактите от гнилоча на Ал Суд?

Лоугън я изгледа.

— Не знам — отговори той, надвиквайки рева на лодките с въздушен винт и воя на газовите триони.

— Поставяш въздушен шлюз на входа на гробницата. След това разполагаш пъпна връв.

— Пъпна връв?

— Тръба с ширина метър и осемдесет, пълна с въздух под налягане, по която вървят кабелите за ток и осветление, със стъпенки и ръкохватки. Единият край влиза във въздушния шлюз, а другият излиза в Търбуха. Калта се изсмуква от вътрешността и налягането се изравнява. И накрая имаме сух и безопасен път до и от гробницата на Нармер.

Лоугън можа само да поклати глава пред дързостта на подобна конструкция. Още едно от чудесата на Портър Стоун — така го беше нарекла Тина, и не бъркаше.

— Ще мине час, докато хвърлим котва над гробницата — каза тя. — Калта сигурно вече се е утаила след експлозията. Искаш ли да слезем да видим какво става долу?

 

 

В командния център Кори Лендау с готовност започна да прехвърля записите, предавани от камерите на различните водолази, докато Тина не му каза да спре.

— Този. Кой е това?

Лендау се взря в горния край на монитора.

— Делта Браво.

— Можеш ли да се свържеш по радиото с него?

— Разбира се. — Лендау завъртя някакво копче, после й подаде микрофона.

— Делта Браво — каза тя в микрофона. — Говори доктор Ромеро. Чуваш ли ме?

— Силно и ясно.

— Можеш ли да се доближиш до входа и да го обходиш с камерата?

— Разбрано.

Изгледаха мълчаливо кадрите. Скалите сега бяха или взривени, или извадени и вече се виждаше навътре в цепнатината на вулканичната скала. На светлината на фенерите на водолазите изглеждаше плътно затворена от слоеве камъни, които образуваха здрава изправена фасада, стена, издигната в естествената скална кухина.

— Моля по-близо — почти шепнешком помоли Ромеро.

Изображението се уголеми.

— Мили боже, това прилича на гранит! Досега учените смятаха, че Неджерихет е първият египетски фараон, който надраства стените от кирпичени тухли.

— Нармер е искал да остане вовеки веков — подхвърли Лоугън.

Ромеро вдигна отново микрофона.

— Делта Браво, моля отново панорамен кадър нагоре.

Камерата бавно се плъзна нагоре по каменната фасада.

— Ето там! — изкрещя Ромеро. — Спри. Близък план.

Неясното от калта и зърнесто изображение се оказа нещо, закрепено за гранита и едната страна на оригиналната скала: ромбовиден диск, нашарен с йероглифи.

— Какво е това? — полюбопитства Лоугън.

— Некрополен печат — обясни Ромеро. — Удивително. Не съм чувала толкова стара гробница да има подобен печат. И както виждаш, цял е. Няма разбиване, няма оскверняване.

Избърса длани в панталоните си, после взе отново микрофона. Лоугън забеляза, че ръцете й леко треперят.

— Делта Браво, искам да те помоля за още нещо.

— Казвай.

— Панорамен кадър надолу, към основата на тази стена.

— Разбрано. Но има скали и отломки, които още не сме почистили.

Те гледаха как камерата бавно се мести надолу по лицето на обработения камък. От време на време облаци кал и тиня скриваха всичко и Ромеро помоли водолаза да вдигне камерата малко нагоре. Тогава отново, напълно неочаквано, му нареди да спре.

— Точно там! Задръж!

— Аз съм при основата на стената — съобщи водолазът.

— Знам.

Показа се друг непокътнат некрополен печат. Този беше по-голям от първия. На него имаше изписани само два йероглифа.

— Какво означават? — попита тихо Лоугън.

— Серех. Най-ранното изображение на царско име, използвано в египетската иконография. Картушите стават нещо общоприето едва по времето на Снофру, баща на Хуфу.

— А името? Можеш ли да разчетеш името в сереха?

Ромеро облиза устни.

— Това са символите за морска котка и длето. Фонетичното представяне на името Нармер.