Линкълн Чайлд
Третата порта (3)

2.

На борда имаше петима: екипаж от двамина, Лоугън, Ръш и един служител на ЦИО, понесъл два лаптопа и няколко папки, натъпкани с нещо, което приличаше на лабораторни резултати. Щом самолетът излетя, Итън Ръш се извини и отиде в задната част на машината, за да поговори със служителя. Лоугън измъкна последния брой на „Нейчър“ от мешката си и започна да го разлиства, търсейки нови открития или аномалии, които биха го заинтригували професионално. След малко, когато усети, че му се доспива, остави списанието и затвори очи, за да дремне пет-десет минутки. Когато се събуди обаче, отвън вече беше тъмно и Лоугън изпита дезориентацията на човек, събудил се от дълъг и дълбок сън.

— Къде сме? — попита той.

— Наближаваме „Хийтроу“. — Ръш кимна на служителя, който все още седеше в задната част на самолета. — Съжалявам, но и аз като теб не знам колко точно ще отсъствам, а имаше работа, свързана с ЦИО, която не можеше да чака до завръщането ми.

— Няма нищо. — Лоугън се загледа навън в светлините на Лондон, пръснати под тях като огромно жълто одеяло. — Това ли е местоназначението ни?

Ръш поклати тава. После се усмихна.

— Знаеш ли, стори ми се донякъде странно, че се качи на самолета, без да попиташ къде отиваме. Помислих си, че поне малко ще се изненадаш.

— С моята професия се пътува много. Затова винаги нося задграничен паспорт.

— Да, прочетох го в една статия за теб. Затова не ти казах да го вземеш.

— През последните шест месеца бях няколко пъти в чужбина: Шри Ланка, Ирландия, Монако, Перу, Атлантик Сити.

— Атлантик Сити не е чужда страна — възрази Ръш със смях.

— На мен ми се стори такъв.

Кацнаха и рулираха до един частен хангар, където служителят на ЦИО слезе с лаптопите и папките, за да хване обратен полет за Ню Йорк. Ръш и Лоугън хапнаха леко, докато машината се зареждаше. Когато се озоваха отново във въздуха, Ръш седна до Лоугън, стиснал черна чанта за документи в ръка.

— Ще ти покажа една снимка — започна той. — Мисля, че тя ще обясни нуждата от пазене на тайна. — Щракна ключалката на чантата и леко я отвори. Порови вътре, извади брой на списание „Форчън“ и за кратко го показа на Лоугън.

На корицата се виждаше лицето на мъж на петдесет и няколко години. Гъстата му, твърде рано побеляла коса беше разделена на път в средата: странен анахроничен външен вид, който напомни на Лоугън за английски ученик в някое от частните училища, като „Итън“, „Хароу“ или „Ръгби“ през викторианската епоха. Беше мършав и фотографът беше акцентирал върху тази особеност чрез силно осветения фон. Меките, почти женствени контури на лицето му контрастираха остро на необичайно обветрената кожа, очевидно изложена на въздействието на слънце или вятър; макар мъжът да не се усмихваше, в очите му проблясваше слаба усмивка, докато гледаше в обектива, сякаш се подсмихваше над някаква негова си шега, която не искаше да сподели със света.

Лоугън го разпозна и както беше обещал Ръш, много от тайнствеността се разбули. Снимката беше на Х. Портър Стоун — без съмнение най-известния, а и най-богатия ловец на съкровища в света. Макар че може би „ловец на съкровища“ не беше справедливо, реши Лоугън. Мъжът беше археолог по образование и преподаваше в Калифорнийския университет, преди да открие два кораба от испанската флота, потънали през 1648 г. в международни води. Тези кораби, натъпкани със сребро, злато и скъпоценни камъни, и потънали на връщане в Испания от колониите, не само направиха Стоун приказно богат, но и всеизвестен. Тази известност нарасна със следващите му открития: инкски мавзолей и съкровище, скрито в планински проход на трийсет и два километра от Мачу Пикчу; след това огромно скривалище с изрязани от стеатит птици, животни и човешки фигури в основата на хълм сред първобитните руини на Велико Зимбабве. Други ги последваха в забележително бърза последователност.

„Коя е следваща древна цивилизация — гласеше заглавието на корицата, — която ще ограби?“

— При него ли отиваме? — попита недоверчиво Лоугън. — Да търсим съкровище? На разкопки?

Ръш кимна.

— Всъщност по малко и от двете. Последният проект на Стоун.

— И какъв е той?

— Няма още дълго да си в неизвестност. — Ръш отвори отново чантата, за да прибере списанието. Когато Лоугън погледна натам, видя, че лекарят пъха списанието под дебел куп документи. Беше стрелнал само кос поглед, но забеляза, че листовете са покрити с нещо, което му заприлича на йероглифи.

Ръш затвори чантата.

— Мога да те уверя, че това е най-голямата му експедиция досега. И най-секретната. В добавка към обичайната нужда да действа, без да привлича внимание, има и определени… необичайни логистични проблеми.

Лоугън кимна. Не се изненада, защото експедициите на Стоун привличаха все по-голямо внимание. Както на световните медии, така и на любопитни лаици. Затова вместо да ръководи сам работата Стоун управляваше експедициите си от разстояние, чак от другия край на света.

— Трябва да попитам какъв е твоят интерес в това? То не може да има нищо общо с центъра ти. Телата, които интересуват Стоун, определено са мъртви. И то отдавна.

— Аз ще бъда лекарят на експедицията. — Ръш се поколеба. — Виж, не се правя на прекалено предпазлив, но има неща, които не можеш да научиш, докато не се озовеш на мястото. Мога да ти кажа обаче, че има различни… ъъъ… странни аспекти на тези разкопки, които се проявиха миналата седмица или малко по-рано. Тук започва твоето участие.

— Добре. Ето един въпрос, на който може би можеш да отговориш. Когато бяхме в кабинета ти, спомена, че преди да основеш центъра, си бил анестезиолог. Ако е така, защо си давал дежурство в спешното, когато са докарали жена ти? Би трябвало това да е забравено минало за теб.

Усмивката по лицето на Ръш избледня.

— Този въпрос ми се задаваше непрекъснато. Искам да кажа, преди клиничната смърт на Дженифър. Винаги съм давал шеговит отговор. Но истината, Джереми, е, че съм обучен като специалист по спешни случаи. Ала така и не успях да свикна със смъртта. — Той поклати глава. — Смешно, нали? Да, можех да приема естествената смърт: рака, пневмонията, нефрита. Но внезапната, насилствената смърт…

— За лекар в спешното отделение това си е направо ежедневие, а не паметно събитие — отбеляза Лоугън.

— Прав си. Страхът от смъртта, или по-точно от това да си имам работа с нея, беше причина да сменя работата си. Станах анестезиолог вместо лекар в спешното. То обаче продължаваше да ме преследва. Бягството не ми помогна: трябваше да мога да гледам смъртта в очите. За да си държа ръката на пулса й, така да се каже, през седмица давах дежурства в спешното. Все едно си слагах власеница.

— Или като Митридат — подхвърли Лоугън.

— Кой?

— Митридат VI, цар на Понт. Той непрекъснато се е страхувал да не бъде отровен. Затова се опитал да си изгради имунитет, като всеки ден вземал малки дози отрова, докато организмът не привикнал с нея.

— Да вземаш отрова, за да си изградиш имунитет? Да, прилича на това, което правех. Както и да е, след преживяното с Дженифър аз напълно престанах да практикувам медицина и основах клиниката. Престанах да се боря с омразата си срещу смъртта. Вместо това се опитах да я използвам в положителен смисъл: започнах да изучавам онези, които бяха успели да се измъкнат от лапите й.

— Искам да те попитам: защо ти трябваше да основаваш своя собствена клиника? Доколкото знам, има няколко организации, които са се посветили на изучаването на клиничната смърт? Студенти пишат докторати по темата и изучават „съзнанието“.

— Така е. Но нито една от тях не е толкова голяма и централизирана като ЦИО. Пък и ние развихме някои уникални области на проучване.

Той се извини и Лоугън се обърна към илюминатора и впери очи в мрака. Беше ясна нощ и бърз поглед към съзвездията потвърди, че летят на изток. Но накъде по-точно? Този Портър Стоун, изглежда, беше изпращал експедиции във всички краища на света: Перу, Тибет, Камбоджа, Мароко. Мъжът притежаваше това, което новинарските канали обичаха да наричат „дар на Мидас“: излизаше, че всеки проект, с който се залови, се превръщаше в злато.

Лоугън се замисли за чантата на Ръш и листата, покрити с йероглифи. След това затвори очи.

Когато отново се събуди, вече беше сутрин. Протегна се, размърда се в седалката си и погледна отново през илюминатора. Сега под машината се виждаше широка кафява река, а бреговете й бяха покрити с тесни зелени ивици. Отвъд тях пейзажът беше безводен. В този момент застина. На хоризонта се появиха недвусмислените монолитни очертания: пирамида.

— Знаех си аз — измърмори той под нос.

Ръш седеше срещу него от другата страна на пътеката. Когато чу шепота му, погледна към него.

— В Египет ли сме?

Ръш кимна.

Въпреки изграждания от дълго време стоицизъм Лоугън потръпна от вълнение.

— Винаги съм искал да работя в Египет.

Ръш въздъхна — наполовина от удоволствие и може би наполовина от съжаление.

— Доктор Лоугън, не ми се иска да те разочаровам, но целта ни не е толкова очевидна, колкото Египет.