Линкълн Чайлд
Третата порта (26)

25.

Следващата сутрин в девет и половина вътрешният телефон в кабинета на Лоугън започна звъни.

Той вдигна след третото позвъняване.

— Джереми Лоугън слуша.

— Джереми? — Беше Портър Стоун. — Прекъсвам ли нещо?

— Нищо, което да не може да почака — изправи се в стола си Лоугън.

— Тогава, ако обичаш, ела в командния център. Мисля, че тук има нещо, което трябва да видиш.

Лоугън запази файла, върху който работеше — обобщение на разговора му с Хиршфелд предната вечер. След това стана и излезе от кабинета.

Трябваше да спира и неколкократно да пита за пътя, докато най-сетне успее да поеме в нужната посока. Тази сутрин хората в Станцията изглеждаха доста нервни — това никак не беше чудно. Снощи един от съобщителните техници на име Пърлмутер беше получил тежък, почти фатален токов удар. Лоугън си беше съставил картина за случилото се от дочутите полугласни разговори по време на закуска: как работникът стъпил в локва, в която лежал краят на активен кабел.

— Фонтейн, началникът му го намерил — чу Лоугън някого да казва. — Ужасно. Все едно бил покрит със сажди — направо почернял от електрическите изгаряния.

При тези думи Лоугън нямаше как да не си припомни проклятието на Нармер. „Крайниците му ще се превърнат в пепел.“ Запомни хрумналата му връзка за по-нататъшно обмисляне.

За разлика от предишното произшествие с генератора сега нямаше последващи срещи за анализиране на станалото и опити за откриване на причината. Лоугън реши, че може би такава среща още не е определена или се е състояла само между най-висшите членове на ръководството. Знаеше, че Пърлмутер е в тежко състояние и е под постоянното наблюдение на Итън Ръш.

Командният център се намираше дълбоко навътре в Бялото крило и се оказа голямото помещение с монитори, което беше посетил наскоро. Във футуристичната кабина отново седеше Кори Лендау — херувимът с мустаци а ла Запата. На един от близките екрани Лоугън забеляза изображение на картографираното досега дъно. Размерите му значително се бяха увеличили, откакто го беше видял последния път.

Около Лендау се бяха подредили в полукръг Портър Стоун, Тина Ромеро и доктор Марч и гледаха вторачено друг монитор, на който според Лоугън се виждаше нещо, приличащо на зеленикава супа, насечена от линии статично електричество.

Когато влезе, Стоун погледна към вратата.

— А, Джереми, ела да хвърлиш един поглед.

Лоугън се присъедини към групичката около централния компютър.

— Какво е това?

— Скелети. — Портър Стоун произнесе думата тихо и с благоговение.

Лоугън се загледа.

— И къде се намират?

— В квадрат Х–5 от координатната мрежа — измърмори Стоун. — На тринайсет метра дълбочина.

Лоугън стрелна с поглед Тина Ромеро, която гледаше вторачено екрана и въртеше в ръце жълтата си писалка.

— На какво разстояние са от първия скелет?

— Приблизително на осемнайсет метра. Точно в посоката, в която посъветвах водолазите да се съсредоточат. — Тя отправи на Марч самодоволна усмивка от типа „нали ти казах“.

— Ето още един — обади се металически глас от високоговорителя.

Лоугън осъзна, че това е един от водолазите, обхождащ калните дълбини на Ал Суд. След миг от зеленикавата супа на екрана изплува фигура в неопрен. В ръката си стискаше кост.

Стоун се наведе към микрофона.

— Колко станаха досега?

— Девет — отговори далечният глас.

Стоун се обърна към Ромеро.

— От Итън научих какво си казала при първоначалния оглед на първия скелет. Че става въпрос за самоубийство и си наясно къде ще е следващият гроб. Ще ни обясниш ли как стигна до този извод?

Ако Ромеро възнамеряваше да бъде сдържана, поканата разсея това намерение.

— Разбира се — кимна тя и отметна кичур коса от челото си. — Първо намерихме едно тяло. Сега открихме няколко. Предполагам, че са общо дванайсет. Следващото ни откритие ще е голям гроб с кости. Съдя за това от начина, по който е погребан Нармер, и как е скрита неговата гробница. Не забравяйте, че става дума за времето преди пирамидите — най-ранните фараони били погребвани в шахти и мастаби. Гробницата на Нармер, независимо как изглежда, е уникална, но тя предхожда гробниците на по-късните владетели. За разлика от много фараони след него той не е искал да се помни дори мястото, където е неговата гробница. На строежа вероятно са работили стотици работници, както и членове на личната охрана на фараона. Щом работата била завършена, всички тези работници — до последния — са били убити. Техните тела са били оставени в покрайнините на гробницата. По-късно, когато самият Нармер е бил положен в нея, жреците и охранителите, участвали в церемонията, са били убити на определено от ритуала разстояние от личния телохранител на Нармер. След това телохранителят се е отдалечил на друго изразяващо уважение разстояние и там се е самоубил. И всичко това е имало за цел да опази светостта на Нармеровите земни останки. За вечни времена армия от мъртъвци е трябвало да стои на пост около гробницата. Единственият човек, който е излязъл жив от пустинята с тези тайни в ръка, бил личният писар на фараона бог. След като ги доверил на остракона, той наредил на личната си охрана да убие и него.

Стоун кимна.

— Значи това е причината с отдалечаване от гробницата броят на скелетите да намалява. — Той откъсна очи от Ромеро и погледна към екрана. — А посоката, която препоръча нашите водолази да следват, беше право на север, нали?

— Точно така.

— Вероятно защото входовете на царските гробници в пирамидите и останалите погребални места от исторически времена сочат на север? — намеси се Лоугън.

— Браво, Джереми. Такова е и моето заключение. — Стоун отново насочи вниманието си към Ромеро. — И следователно този голям гроб със скелети също ще лежи на север от тази точка?

— Така мисля — отговори тя. — На приблизително осемнайсет метра.

— А входът на гробницата ще лежи на още осемнайсет метра в северна посока?

Ромеро не отговори. Нямаше нужда. Стоун се обърна към вратата.

— Отивам да говоря с Валентино. Трябва веднага да удвоим броя на водолазните екипи.

Радиостанцията изпука.

— Още един скелет. Напълно зарит в калта. Шефе, какво ще ги правим?

Марч проговори за пръв път.

— Много добре знаеш. Постави ги в кутиите за улики и ги донеси в Станцията.

Усмивката бързо изчезна от лицето на Ромеро.

— Чакай малко. Трябваше да извадим първия скелет, за да го анализираме и да се уверим, че вървим в правилна посока. Докато тези жреци и слуги — нека ги оставим на мира.

Лоугън се обърна да я погледне, доловил неочаквана нотка на настоятелност в гласа й. Спомни си за нейната двойственост по отношение на вещите от гробниците.

— Дрън-дрън — избоботи Марч. — Ако това са наистина жреците на първия египетски фараон, техните останки са исторически безценни.

— Тук сме, за да открием тайната на гробницата — озъби се Ромеро, — а не да ограбваме…

— Един момент — намеси се Стоун. Личеше, че няма търпение да даде нови нареждания на Валентино, и не искаше да си губи времето с безплодни спорове. — Ще качим шест скелета. Един ще отиде при Итън Ръш за оглед, макар той сега да е твърде зает с друга задача. Фенуик, ти можеш да анализираш останалите пет. Околността да бъде разделена на квадрати, калта да бъде пресята за украшения или останки от платове, макар да се съмнявам, че ще намерим нещо. Щом свършите с изучаването на скелетите, пет трябва да бъдат върнати на мястото им. При нас ще остане само един скелет. Това приемливо ли е?

След миг размисъл Ромеро кимна. Марч също кимна с неохота.

— Прекрасно. Лендау, ще предадеш ли това нареждане?

— Да, доктор Стоун.

— Благодаря. — След като спря погледа си на всеки от тях поотделно, Стоун напусна командния център.

 

 

Четири часа по-късно, когато Лоугън надникна в лабораториите по археология в Червеното крило, завари ги в плен на контролиран хаос. Учени в гащеризони на криминолози стояха наведени над кутии за улики и метални маси за аутопсии, и внимателно изучаваха и опипваха трошливите кафяви кости с предпазвани от латексови ръкавици пръсти. Други тракаха по клавиатурите на лаптопи, закачаха пластмасови етикети за артефакти, сваляха кутии за улики от лавиците и връщаха други на тяхно място. Гласове се преплитаха, надвиквайки шума на течащата вода и воя на хирургичните триони. Фенуик Марч крачеше помежду им като господаря на замъка, спираше да види артефакт в ръцете на някой работник, после да надникне в микроскоп или да каже нещо в електронния диктофон, който носеше винаги със себе си. Помещението вонеше силно на гниещи растения и блатна кал и на още нещо, много по-гадно.

— Не го мий! — излая Марч на един от хората в гащеризони, който подскочи от звука на гласа му. — Изплакни го, капка по капка. — После се обърна към друг. — Бързо подсуши тази секция. Трябва да я стабилизираме, преди да се образуват още пукнатини. По-бързо, човече, по-бързо!

Друг работник вдигна очи от купчината бедрени и тазови кости.

— Доктор Марч, тези са качени в пълен безпорядък и няма как да ги групираме.

— Ще ги сканираме по-късно — озъби се той. — Сега най-важното е да бъдат почистени, етикетирани и вкарани в базата данни. Сега, а не догодина. По-късно ще се тревожим за групирането.

„Може би, помисли си Лоугън, Марч си мисли, че като ги почисти хубаво и ги класифицира, в края на краищата Стоун ще му позволи да не ги връща в тресавището.“ Точно в такива мигове човек разкриваше истинските си интереси. Марч беше археолог, а не египтолог и за него костите бяха най-важното.

В този момент Марч се обърна и за пръв път го забеляза. Намръщи се, че някой е посмял да наруши границите на неговото владение.

— Да? Какво искаш?

Лоугън пусна най-изкусителната си усмивка.

— Питам се дали мога да взема назаем един от тези — и кимна към черепите, които лежаха в една от мивките, грижливо почистени от калта.