Линкълн Чайлд
Третата порта (40)

39.

— Итън ми каза, че никога не разговаряш за преживяното по време на клиничната смърт? — започна Лоугън.

Дженифър Ръш кимна. Седяха един срещу друг в малкия кабинет на Лоугън. Беше много късно през нощта и Кафявото крило, както и цялата Станция изглеждаха дълбоко заспали. Беше пропуснал слизането във второто помещение на гробницата, за да може да се подготви за тази среща. Усещаше, че в краткосрочен план за неговата работа това ще бъде по-добре, а също и за Дженифър Ръш.

— Сигурен съм, че ти, за разлика от мнозина други, осъзнаваш колко необичайно е — продължи той. — Повечето от преживелите клинична смърт обичат да обсъждат случилото се. Фактически изследванията на твоя съпруг са основани на тази готовност на хората да говорят.

Дженифър не каза нищо. Вдигна очи и го погледна за кратко, после отмести поглед.

— Чуй ме — каза Лоугън меко. — Съжалявам за нещата, които ти наговорих по-рано. Предполагах, че това е… дарба. Предположението ми беше малко наивно.

— Няма нищо — най-сетне му отговори тя. — Всички си мислят точно същото. В ЦИО само за това говорят: какво откровение са имали, колко неописуемо хубаво е било, как преживяното ги накарало да оценят Бог, как станалото променило техния живот.

— Твоят живот също се е променил, но имам чувството, че не по начина, по който това е станало с другите.

— Показваха ме като някакво момиче от рекламен плакат — отбеляза тя с лека следа от горчивина в гласа. — Аз съм съпругата на основателя на ЦИО, била съм най-дълго време в кома от всички някога тествани там и моите парапсихични способности са най-големи. Разбирам колко важна е тази работа за Итън и искам по всякакъв начин да му помогна. Само че…

— Само че, ако разкажеш твоето преживяване, това може да се отрази отрицателно на центъра?

Тя отново го погледна и Лоугън прочете в кехлибарените й очи безпокойство, дори известно отчаяние.

— Итън ми разказа за твоята… работа — поде тя. — Не мисля, че би искал да го чуе. То е толкова противоположно на всичко, което той… — Тя замълча.

— Ще направя всичко възможно, за да помогна.

Тъй като Дженифър не отговори, Лоугън продължи:

— Зная, че е трудно, но най-добре за теб би било да ми разкажеш колкото е възможно по-подробно какво точно си изпитала през този ден преди три години?

Тя поклати глава.

— Не мисля, че бих могла да го направя.

— Сподели с мен. Когато си излееш душата, може би преживяното ще престане да те безпокои.

— Да ме безпокои? — повтори тя безрадостно.

— Виж, Дженифър — нали мога да те наричам Дженифър? Аз съм емпат. Аз също го преживявам, или по-точно някаква част от него. Ще бъда при теб през цялото време и ако стане много трудно — просто ще спрем.

Тя го изгледа с големите си очи.

— Обещаваш ли?

— Да.

— И наистина ли мислиш, че това може да помогне?

— Колкото по-често се изправяш срещу него, толкова по-лесно можеш да го управляваш.

Тя помълча известно време, след това кимна.

— Добре.

Лоугън извади дигиталния си хронометър и го сложи на бюрото.

— Ще загася лампата. Седни максимално удобно.

Той стана, затвори вратата на кабинета и изгаси лампите. Сега помещението се осветяваше само от хронометъра и екрана на неговия лаптоп. Върна се на мястото си и я хвана за ръцете.

— Просто се отпусни. Няма за къде да бързаме. Спомни си какво се случи по време и след катастрофата. Започни, когато си готова. Ако е възможно, разказвай ми какво си спомняш в реално време. Използвай часовника като ориентир.

Той се намести на стола и потъна в мълчание. Дълго време не чуваше нищо друго, освен равното дишане на жената. Мина толкова време, че се зачуди дали не е заспала. И в този миг, най-неочаквано, тя заговори.

— Бях в колата си — започна Дженифър. — Карах надолу по Шип стрийт близо до университета „Браун“. Неочаквано голям син джип с огромна броня изскочи от напречната улица и ме блъсна.

Тя преглътна шумно, пое си дълбоко дъх, след това продължи:

— Почувствах страхотен удар, оглушителен шум, пронизваща болка, взрив на бяла светлина. След това дълго, дълго време нищо.

Лоугън се протегна, нагласи хронометъра на четиринайсет минути — точно толкова време тя беше прекарала в клинична смърт.

— Следващото, което изпитах, беше, че главата ми се чувстваше необичайно… някак си пълна. Не знам как да го опиша другояче. Освен това се чуваше бръмчене. Започна много тихо и бавно, постепенно започна да става по-силно. Това ме уплаши. После съвсем неочаквано спря и се оказа, че се движа бързо надолу по един тунел. Не ходех, нито тичах — помня, че ме дърпаха. Тогава последва втори взрив бяла светлина. И започнах… реех се над спешното отделение и гледах надолу към себе си, как съм легнала на хирургическа маса. Това реене беше странно: не може да се каже, че бях неподвижна; движех се лекичко нагоре-надолу, сякаш се полюшвах на повърхността на басейн. Наоколо имаше лекари и сестри. Итън също стоеше там. Той… той… държеше електродите на дефибрилатор в ръце. Всички говореха.

— Помниш ли какво казваха? — попита Лоугън.

Дженифър се замисли.

— Един от тях каза: „Хиповолемичен шок. Изобщо не сме имали шанс“.

— Продължавай — подкани я той.

— За миг изпитах мъчителна потребност да се върна отново в тялото си. Ала бях безпомощна. Не можех нищо да направя. Затова просто ги гледах. След това не чувствах нищо: нито болка, нито страх, нищичко. После всичко — моето тяло, лекарите — бавно избледня. И започнах да изпитвам огромно усещане за покой.

— Опиши ми го — поиска Лоугън.

— Никога преди не бях изпитвала нещо подобно. Сякаш цялото ми същество, цялата ми същност беше изпълнена с доволство. В този миг знаех, че повече нищо не може да се обърка.

Лоугън затвори очи. Той също го усети, само че като от голямо разстояние.

— Сякаш си заобиколен от любов.

— Да, точно така. — Тя замълча. — Дълго време се чувствах по този начин.

Тя отново потъна в мълчание. Лоугън чакаше, стиснал ръцете й в своите, докато времето отлиташе. Бяха минали повече от шест минути — по-дълго от повечето клинични смърти.

— Бях в мрак, но усещах, че отново се движа. След това видях нещо пред себе си. Беше златна граница, нещо като бариера. Отвъд нея като че нямаше нищо. Някой… нещо… стоеше пред нея.

— Създание — подхвърли Лоугън. — Създание от светлина.

— Да. Виждам лицето му, но неясно, защото светлината беше твърде ярка. Помислих си, че може да е ангел, но нямаше крила. Някак си усетих, че ми се усмихва.

— Да — прошепна Лоугън. Той също го различаваше, но едва-едва — блестящо, призрачно привидение с неземна красота. Изглежда, от това създание се изливаше на безкрайни вълни безграничната любов.

— Усетих, че ми говори. Не на глас, а в главата ми. Задаваше ми въпрос.

— Можеш ли да ми кажеш какъв беше? — попита Лоугън, макар вече да се досещаше.

— Попита ме дали съм доволна с онова, което съм направила от живота си. Дали съм направила достатъчно.

Лоугън кимна. Досега всичко, което Дженифър беше споменала: преживяното извън тялото, тъмният тунел, създанието от светлина, граничната страна, „житейската инвентаризация“ — всичко това съвпадаше с преживяното от другите, изпадали в клинична смърт. Той хвърли поглед на хронометъра. Бяха минали повече от десет минути. Това беше по-дълго, знаеше го от повърхностния преглед на документите от ЦИО, от всеки друг случай на клинична смърт, проучван там.

— Създанието повтори въпроса — продължи тя. — Когато го направи, видях целия си живот: от ранното ми детство, неща, за които не бяха мислила или не си бях спомняла с десетилетия — да прелита пред очите ми. И в този миг… — Тя преглътна. — Тогава започна.

Лоугън стисна дланите й окуражително.

— Разкажи ми.

Макар в кабинета да цареше полумрак, видя как красивите черти на овалното й лице се напрягат.

— Съзнанието каза една-единствена дума: „Недостатъчно“. След това се… промени.

Тя започна да диша малко по-трудно.

— Отпусни се — подкани я Лоугън — и ми го опиши. Как се промени създанието?

— В началото беше само усещане. Почувствах как неизразимата безкрайна любов започва да умира. А с нея и топлината, доволството и радостта. Беше толкова бавно, толкова неуловимо, че в началото не го осъзнах. Когато това стана обаче, изведнъж се почувствах беззащитна. В този миг създанието потъмня. Ярката светлина помръкна. И вече можех да виждам лицето му.

За миг един образ се появи в съзнанието на Лоугън: злобно лице, космато и похотливо.

Дишането на Дженифър се беше учестило.

— Изведнъж границата пред мен започна… също да се променя. Вече не беше златна. Потрепери и някак си стана мокра. Приличаше на кървава завеса. Тогава… тогава се стопи и изчезна. — Гласът й потрепери. — А отвъд… отвъд…

— Продължавай — едва доловимо я окуражи Лоугън.

— Отвъд лежеше… лежеше виещият мрак. Опитах се да побягна, да се махна оттам. Но бях дръпната вътре, не можех да се съпротивлявам. Беше твърде късно. Нямаше въздух, нямаше светлина. Не можех да дишам. Около мен… имаше тела. Навсякъде, невидими, хлъзгави, те се плъзгаха край мен. Виещи, винаги виещи. Бях притисната от телата, не можех да помръдна. Почувствах… — Сега вече отваряше уста за въздух като риба на сухо. — Почувствах ужасен натиск. Вътре в мен. Сякаш същността на моето същество се изсмукваше… А той през цялото време се смееше… Тогава почувствах ръба на… на… о, Боже мили!

Внезапно Лоугън го усети отново: демоничното, зло присъствие; безкрайната вражда, омраза и ярост. Беше толкова осезаемо, че едва не го блъсна обратно в стола му.

— Исусе! — възкликна той и направи рязко движение, с което прекъсна връзката с Дженифър.

Тя изпъшка. Кабинетът му потъна в тишина. След това жената избухна в дълбоки ридания.

Лоугън нежно я прегърна.

— Всичко е наред — повтаряше той. — Всичко ще се оправи.

А тя мълчаливо продължаваше да плаче.