Линкълн Чайлд
Третата порта (32)

31.

Лоугън седеше на бюрото си в своя малък кабинет в Кафявото крило, вторачен в екрана на лаптопа, без всъщност да го вижда. Беше много късно — почти два сутринта — но още се чувстваше твърде развълнуван, за да спи.

В своята кариера на енигмолог Лоугън беше преживявал много необичайни и понякога опасни неща. Беше катерил Хималаите в търсене на йети. Беше се спускал на дъното на шотландските езера във водолазна камбана. На всеки десетина развенчавания на духове и спектрални присъствия имаше поне едно, което не можеше да бъде обяснено с помощта на науката. Беше присъствал на три ритуала по екзорсизъм. Ала нищо в неговия голям опит не му беше причинявало подобно усещане за безпокойство като невидимото присъствие, което тази вечер беше усетил край леглото на Дженифър Ръш.

Той се размърда на стола си, взе разпечатката от „преминаването“:

(Начало 21:04:30)

В.: С кого разговарям?

В.: С кого разговарям?

О.: Неразбираем отговор.

В.: С кого разговарям?

О.: Аз съм говорител на Хор.

В.: Може ли да ми кажеш за печата? Първата порта?

О.: Първата порта.

В.: Какво трябва да направим…

О.: Неверници! Врагове на Ра! Напуснете това място. Иначе Онзи, чието лице е обърнато към гърба, ще се нахрани с кръвта ти и ще отнеме млякото от устата на децата ти. Основите на къщата ти ще бъдат строшени и ти ще умираш безкрайно във Външния мрак!

(Край 21:07:15)

„Основите на къщата ти ще бъдат строшени.“ Това беше част от Нармеровото проклятие, което Тина Ромеро му беше превела. Лоугън се запита колко знае, ако изобщо има представа, Дженифър Ръш за проклятието. Анкавашт — Онзи, чието лице е извърнато назад. Бог на кошмарите и злото, който живее Навън, „в безкрайната нощ“.

Навън. Ал Суд.

През последните няколко дни Лоугън беше правил проучвания на египетските проклятия с помощта на специален компютър във външния офис на Стоун и сателитна интернет връзка. Те имаха дълга и шарена история, която далеч надхвърляше сензациите на жълтите вестници за фараон Тутанкамон и Хауърд Картър. Разбира се, Лоугън и преди се беше сблъсквал с проклятия: в Гибралтар, Естония, Ню Орлиънс. Във всеки от тези случаи имаше противоотрова, антипроклятие: някакъв метод за отблъскване или обезсилване на проклятието. С гробниците в Древен Египет не беше така. Въпреки цялото четене, въпреки ровенето, изглежда съществуваше само един метод за обезсилване на тези проклятия — да се стои далеч от тях.

Мислите му неудържимо се връщаха към Дженифър Ръш: как почти отчаяно се беше вкопчила в неговата китка, как го погледна, когато го помоли за помощ. Сякаш очите му се бяха отворили и той беше видял нея и нейната ужасна уязвимост за първи път.

„Реших, че може да е полезно за Дженифър — беше казал Ръш. — Да й дам възможност да използва дарбата си по положителен начин.“ Как обаче можеше онова, на което беше станал свидетел, да бъде някому от полза?

На вратата се почука. Лоугън се обърна. Сякаш повикан от неговите мисли на вратата стоеше Итън Ръш.

— Влизай — покани го той.

Ръш влезе. Кимна почтително, като ученик, който знае, че е направил беля, и се отпусна на стола пред бюрото.

— Някакви идеи? — попита след кратко мълчание.

— Мисля, че на жена ти трябва да се спестят всякакви по-нататъшни преминавания.

Ръш се усмихна леко, после вдигна рамене, сякаш искаше да подскаже, че това не зависи от него.

— На мен също не ми харесва. Но на Стоун трудно се отказва. А и Дженифър винаги е била сговорчива.

— И преди това не си виждал нищо подобно? По време на своите проучвания в Центъра за изследване на отвъдното?

— Нищо с подобна сила. И нищо от подобна… времева дистанция. Както вече ти казах, повечето преминавания се отнасят до наскоро починали хора, обикновено роднини, които са живели в близост. Но не бива да се забавя, че Джен има уникален талант. — Ръш поклати глава.

— Спомена времевата дистанция. Значи смяташ, че който и да говори чрез нея, може да е съвременник на построяването на гробницата?

— Не знам. — Ръш изглеждаше объркан от въпроса. — Изглежда невероятно. Но от друга страна, каква друга духовна сила може да бъде открита в това отдалечено място? — Той помълча малко. — А ти какво мислиш?

Известно време Лоугън не отговори.

— По-рано, когато предположих, че жена ти е установила връзка с Нармер, се пошегувах. Сега съжалявам за това. Във всеки случай, който и да говори чрез Дженифър, не мисля, че е Нармер. Нали знаеш, древните египтяни са смятали, че след смъртта душата продължава да съществува във вечността. Стига да познаваш тайните ритуали и да си донесъл в гробницата си всичко нужно за един физически, земен живот, твоята душа — Ба, и нейният дух защитник Ка, ще намерят пътя за следващия свят. — Той се замисли. — Ясно е, че Нармер го е направил, преминал е в следващото царство. Така че, онзи, който говори чрез жена ти, вероятно е някой друг, неспокойна душа, която се носи из света на духовете и някак е свързана с това място.

— Но толкова древна душа… — Ръш замълча, преди да заговори отново. — Как е възможно подобно нещо? Искам да кажа, че аз измежду всички хора, след като съм видял онова, което съм видял в центъра, би трябвало да го повярвам. Не бих довел Джен чак тук, ако смятах, че е невъзможно. Нашите собствени проучвания показаха, че теоретично е възможно. Обаче как… — Той потъна в мълчание.

— Съществуват безброй теории, които може да помогнат в обясненията — отбеляза Лоугън. — Смята се, че голямото зло остава в духа дълго след като физическото тяло е умряло. Колкото по-голямо е това зло, толкова по-дълго неговото въздействие съществува — може лесно да се сравни с периода на разпад на радиоактивните материали. Твоята жена с нейната необикновена чувствителност може като нищо да играе ролята на канал за подобно влияние. Трябва да мислиш за нея като за ветропоказател, още по-добре като за несъзнателен и неволен гръмоотвод. Гръмоотводът нищо не прави по своя воля — той просто привлича.

— Привлича кого? — попита Ръш.

— Кой може да каже? Някого от мъртвите жреци? Някого, когото са оставили да пази гробницата? Може дори да е някой, умрял тук преди стотина години, а не преди пет хиляди.

— При първото успешно преминаване обаче тя каза няколко конкретни неща за мястото, които ни помогнаха.

— Ти спомена това и преди. — Лоугън се размърда на стола си. — Мога ли да видя разпечатките?

— Ще видя какво мога да направя.

— Също така искам копия от вашите досиета в ЦИО.

— Кои досиета?

— Които ми дадеш. Описание на експерименти, лекарски доклади, интервюта с лица, подлагани на тестове.

— Важно ли е това?

— Нали ме помоли за помощ? Колкото повече науча за вашата работа и за преживяното от Дженифър и останалите, толкова по-добре ще бъда подготвен да й помогна.

Ръш обмисли казаното. После кимна бавно.

— Ще ти запиша едно дивиди. Нещо друго?

— Да. Защо Първата порта е толкова важна?

— Първата порта ли? — Ръш изглеждаше изненадан от това прескачане на мисълта. — Ами тя е запечатаният вход към гробницата. Стоун търси всякаква помощ за безопасно проникване през нея.

— Безопасно проникване? Значи го е страх от капан — отбеляза Лоугън.

Ръш кимна.

— Нармер е положил невероятни усилия да обезопаси гробницата си. Не ми се струва вероятно без битка да предаде ключовете.