Линкълн Чайлд
Третата порта (44)

43.

Когато Лоугън влезе в помещението за наблюдение, доктор Ръш се беше навел над тялото на жена си, която лежеше на болничното легло, облечена както и при предходните преминавания с болнична пижама.

— Последен път, скъпа — каза той и я погали по бузата.

Тя вдигна очи към него и се усмихна леко. След това насочи поглед към Лоугън, който се приближи до леглото, взе ръката й и лекичко я стисна. Не можа да разшифрова изражението на лицето й — опасение, примирение? Този път докосването до ръката й не му каза нищо.

Той отстъпи назад, докато Ръш оглеждаше апаратите и се готвеше да й бие пропофола. Минаха пет минути, после десет, докато лекарят запали тамяна; после вкара иглата, след това другата в абоката; използва амулета и свещта; изрецитира променения текст за хипноза. Най-накрая взе дигиталния диктофон и се придвижи до горния край на леглото.

— С кого говоря? — попита той.

Единственият отговор беше тежкото дишане на Дженифър.

— С кого говоря? — попита той отново.

Никакъв отговор.

— Странно — каза Ръш. — Никога преди не съм имал проблеми с въвеждането. — Огледа отново апаратите, леко вдигна една от клепките на жена си и огледа окото със своя офталмоскоп. — Ще увелича малко пропофола, за да подсиля опиянението.

Лоугън чакаше безмълвно, докато лекарят си намираше работа около масата, после отново изрече текста за хипноза. Този път дишането на Дженифър стана по-плитко и бързо.

— Отпусни съзнанието си — говореше Ръш на жена си с почти гукащ глас. — Пусни го на воля. Освободи съзнанието от тялото си. Превърни го в празна непритежавана черупка.

Празна черупка. Без да знае защо, Лоугън изведнъж почувства тревога. Инстинктивно направи крачка напред, сякаш искаше да спре процедурата, но после успя да се овладее.

Ръш отново взе диктофона.

— С кого говоря?

Никакъв отговор.

Ръш се наведе по-близо до жена си.

— С кого говоря?

Устата на Дженифър се раздвижи.

— Говорителят… на Хор.

— Знаеш ли кой съм?

— Осквернителят… неверникът.

— Разкажи ми за орнамента във фреската. Онова, което фараонът или върховният жрец носи на главата си.

— Не… жрец. Само за… детето на Ра.

Детето на Ра. Фараонът. Лоугън смръщи чело. Но този епитет не беше станал популярен преди Четвъртата или Петата династия, стотици години след времето на Нармер. Възможно ли е това да е допълнително доказателство за предположението на Тина Ромеро — исторически анахронизъм, някакъв вид колективна амнезия за ритуалите и религията след Нармеровата смърт?

Ръш доближи още диктофона до устните на Дженифър.

— Ти го нарече „онова, което носи живот на мъртвите и смърт на живите“. Какво имаш предвид?

— Великата… тайна… Дар от Ра… не трябва да бъде… замърсен… от докосването на… неверник.

Дишането на Дженифър беше станало още по-плитко и бързо.

— Бъди кратък — тихо каза Лоугън на Ръш.

— Какво лежи отвъд Третата порта? — попита лекарят.

Лицето на Дженифър се изкриви.

— Бърза смърт… крайниците ти ще бъдат… разпръснати по всички земни посоки… Ти… всичко… лудост и смърт ще бъдат твоят дял…

Проклятието на Нармер, помисли си Лоугън.

Тогава за негов неизразим ужас видя Дженифър — все още под въздействието на успокоителното — бавно да сяда в леглото. Но движенията й бяха странни, изглеждаха някак си погрешни — все едно някаква невидима сила я беше дръпнала да седне.

Очите й рязко се отвориха, но бяха вторачени и безжизнени.

— Лудост и смърт! — изкрещя тя с ужасен глас. След това очите й се затвориха и тя рухна обратно на леглото. В този момент апаратите започнаха да пиукат.

— Какво има? — попита остро Лоугън.

Ръш не отговори, защото беше зает с медицинската апаратура. Отиде при Дженифър и набързо я прегледа. След няколко минути се изправи.

— Изглежда е получила някакъв пристъп — обясни той, — но не мога да кажа какъв, без допълнителни изследвания. Сега вече е добре. Ще оставя пропофолът да действа още няколко минути, после ще я свестя.

Лоугън се намръщи. Тази процедура далеч беше надхвърлила неговото чувство за мярка.

— Това е последното преминаване, нали?

— Точно така. Повече няма да я моля да го прави. Дори Стоун да настоява.

— Радвам се да го чуя. Защото, след като видях това, трябва да ти кажа, Итън, че подобно отношение към нея е направо престъпно. Особено като се вземе предвид нейното минало.

Ръш го стрелна с поглед.

— Какво минало имаш предвид?

— Миналото й, което наскоро открих в документите от ЦИО, които ти ми даде. Психичната й история.

Ръш продължаваше да го гледа, изражението на лицето му стана твърдо. Когато не отговори, Лоугън продължи:

— Говоря за диагнозата шизофрения.

— Говориш за диагноза с двайсетгодишна давност — каза Ръш с отбранителен тон. — При това погрешна. Джен не е страдала от шизофрения — било е просто юношеско преиграване.

Лоугън не отговори.

— Най-много да е ставало дума за разстройство на настроението. Леко и временно, което е изчезнало с годините.

— Дори така да е, като се има предвид чувствителната й психика — как си могъл да я оставиш да преживее всички тези неща? Как си допуснал толкова да се травматизира?

Ръш се намръщи, отвори уста да отвърне, но само си пое дълбоко дъх и замълча.

— Беше важно за Стоун — заговори след малко. — Беше важно и за мен. Реших, че това е възможност да задълбочим нашите изследвания в ЦИО, да приложим нашите открития в практиката. И както ти казах и преди, сметнах, че това ще бъде добре и за Джен. Не съм очаквал, че ще й бъде толкова трудно. Ако знаех… какво пък — повече няма да се случи.

Настъпи кратко мълчание. Двамата се отдалечиха от леглото, но не отместваха очи от неподвижното тяло на Дженифър.

— Мислих за това, което ми каза — поде тихичко Ръш. — Че Джен е била толкова време в мозъчна смърт… че клиничната й смърт продължи толкова дълго… или накратко казано, може да е изгубила… своята… душа.

— Не съм казал това — възрази Лоугън.

— Но го намекна. Че е един вид празен съд. И че ако духът на фараон Нармер е все още непокътнат на това място, че може… ами… да я е обсебил временно.

— След последния ни разговор аз проведох още проучвания по този въпрос. На теория това, което казваш, е възможно. Но тук не е такъв случаят.

— Радвам се да го чуя. Но как може да си сигурен?

Погледът на Лоугън още беше насочен към Дженифър.

— Поради две причини. Вярвам, че жизнената сила на човек, чиято физическа форма е мъртва, може да се настани в живо тяло, чиято душа е била… изложена на риск. Все пак подобни близки обсебвания са редки. Проучих литературата и в нея се съобщава само за пет-шест случая, при това всичките са лошо документирани. Ала има нещо, по което всички са съгласни. Духът на мъртвец не може да обсеби тялото на жив човек от противоположния пол.

— Значи не е фараон Нармер — въздъхна Ръш с видимо облекчение.

— Не и ако това е вярно за нашия случай.

Ръш кимна.

— Ти спомена две причини.

— Другата съм я изтъквал и преди. Спомни си, че основната цел на погребването на фараона в неговата гробница е да бъде улеснено пътуването му в следващия свят. Ако няма мумия, Ка — духовната същност, няма къде да иде и ще остане без покой и вовеки ще обитава гробницата. Но при наличие на физическо тяло — каквото има в гробницата на Нармер — неговото Ка може да направи пътуването си в подземния свят със своето Ба — част от душата, която е по-подвижна и способна да пътува. Всичко, което видяхме в гробницата, е служило, за да направи пътуването на Нармер успешно.

— След като намерихме мумията на Нармер непокътната, това означава, че неговото Ка вече не е тук — добави Ръш.

— Така изглежда.

— Щом не е фараон Нармер — Ръш се поколеба, — с кого общувахме тогава?

Лоугън не отговори.