Линкълн Чайлд
Третата порта (53)

52.

Лоугън наблюдаваше как Портър Стоун върна радиостанцията на пазача. Беше кратък разговор. Стоун не беше казал повече от десетина думи. Докато слушаше събеседника си по радиото, лицето му се покри със смъртна бледност. Ала сега, когато спря погледа си на всеки от тях, то беше станало мрачно и зачервено. Зениците му се свиха до размерите на глави на карфици. Втораченият му поглед се спря на Тина Ромеро.

Внезапно той се хвърли напред.

— Кучка! — и замахна да я удари.

Доктор Ръш и Валентино застанаха между тях и го възпряха.

— Идиотка! — изрева той, докато се боричкаше да се освободи.

Ромеро инстинктивно отскочи назад.

Лоугън гледаше стреснато. Сякаш всички провали и превратности в експедицията досега достигнаха своя апогей в момента на откритието, че короната на Нармер е напълно неочаквана и странна — и това беше причина безстрастният и в най-тежките моменти Стоун да обезумее и да се хвърля да бие от яд и психическо изтощение.

— Некадърничка! — продължи да крещи Стоун на египтоложката. — Благодарение на теб всички мои усилия и пари са пропилени! А сега няма време… Няма време!

Лоугън пристъпи напред.

— Доктор Стоун, успокой се — каза той. — Какво точно се е случило?

С видимо усилие Стоун се овладя. Освободи се от Ръш и Валентино, които въпреки това останаха близо до него.

— Ще ви кажа какво се е случило — промълви той, дишайки шумно и затруднено. — На телефона беше Аманда Ричардс. Тя трябваше да отстрани повредите по мумията на Нармер и е установила, че не е Нармер.

Настъпи миг шокирано мълчание.

— Какво искаш да кажеш, как не е Нармер? — попита неуверено Ръш.

— Мумията е на жена. През цялото време сме работили в погрешна гробница. — Той погледна отново към Ромеро. — Не е чудно, че нищо не беше както трябва. Ти си ни довела на погрешно място — спомагателна гробница за неговата царица. Или… или някоя наложница. Боже свети! — Ръцете му се свиха в юмруци и за миг изглеждаше готов отново да се хвърли срещу Ромеро.

Ръш и Валентино застанаха плътно до него.

— Минутка! — намеси се Лоугън. — Не може да има грешка. Печатите, надписите, съкровището — дори клетвата — всичко сочи, че това е вечното жилище на фараона. Това трябва да е Нармеровата гробница.

Известно време всички мълчаха. Стоун полагаше усилия да овладее дишането си.

— Ако това е гробницата на Нармер… къде, по дяволите, е неговата мумия?

— Чакай малко — спря го Лоугън отново. — Почакай малко. Не бъди толкова припрян, нека премислим това. — Той се обърна към Тина Ромеро. — Ти не разправяше ли непрекъснато, че има неща в тази гробница, които не се връзват? Че нямат смисъл?

Тя кимна.

— Най-вече дреболии. Приписвах ги на факта, че това е гробницата на първия фараон. Беше напълно естествено да намираме неочаквани неща. Познатите ни традиции още не са били напълно установени.

— Извинения — подхвърли Стоун. — Чисти извинения и нищо повече. Просто се опитваш да замажеш своята глупост.

Ромеро не му обърна внимание и отново заговори на Лоугън.

— Всичко започна, когато ми спомена за черепа. Онзи, който изследва, вероятно череп на някого от Нармеровите жреци, убит ритуално, за да се запази тайната и светостта на фараоновата гробница. Спомняш ли си, че ми разказа как лявата очна кухина била издраскана?

Лоугън кимна за потвърждение.

— Това беше първият знак, че нещо не е както трябва. А другите знаци са тук сред нас. Серехите, които намерихме върху царските печати на портите… глифите са на Нармер, но не съвсем както трябва. Завършват необичайно с женското несут бити. Пък и онези надписи в първото помещение с обърната ритуална последователност и сбъркан пол. А глифовете по капака на този сандък — морската котка, символът на Нармер, е заличен.

— Ти каза, че бил променен, преобърнат? — напомни Лоугън.

— Какви ги приказвате? — намеси се Стоун.

— Този белег в очната орбита на жреческия череп — заговори отново Ромеро. — Първо реших, че става дума просто за разложение, за повреди от времето. Това обаче е ритуалният начин, по който жрец или жрица на царица са били убивани — с нож в окото, който стига до мозъка. По този символичен начин царицата няма да бъде видяна в смъртта. Пред гробницата на цар жреците са убивани с удар в основата на черепа, който срязвал гръбначния стълб.

— Значи това е гробницата на Нармеровата съпруга? — попита Стоун. — Нитхотеп? Точно това исках да кажа. Сбъркали сме гробницата!

— Не, не, ти не разбираш — извика Ромеро с нова настойчивост в гласа. — Доказателствата са противоречиви. Всичко в тази гробница подсказва, че е била построена за Нармер, следвали са неговите царски указания, като се изключат онези ритуали, които трябвало да бъдат изпълнявани след смъртта. Тук доказателствата започват да си противоречат. Царските печати с женски окончания. Последните ритуални надписи — помните ли, че отбелязах грубия им вид? А самата мумия — можах само за кратко да я погледна, но забелязах, че срезът над устата е неточен, незавършен.

— Все едно целият погребален ритуал е бил извършен набързо? — попита Лоугън.

Чу се далечно боботене, почти недоловимо тук долу, в гробницата. Пазачите и общите работници огледаха с безпокойство стените около тях. Изглежда, звукът идваше от повърхността и стигаше до тях чрез Пъпната връв. След миг спорът се възобнови.

— Не говориш смислено — обвини Стоун Ромеро. — Всичко това е хипотетично. Неубедително.

— Не съм толкова сигурен — намеси се Лоугън, говореше бавно, защото същевременно обмисляше казаното от египтоложката. — Трябва да погледнеш на всичко това от друг ъгъл. Ако короната, намерена тук, в третото помещение, е използвана, за да се симулира, или по-скоро да се практикува смъртта — т.е. да се направи фараонът безсмъртен, да се осигури неговата божественост… една царица не би ли пожелала това също толкова силно? Особено толкова властна и упорита царица, каквато е била Нитхотеп?

Настъпи мълчание.

— Искаш да кажеш… — започна Стоун неуверено. — Намекваш, че Нитхотеп, царицата на Нармер… е заела неговото място в гробницата?

— Това е единственото, което има смисъл — потвърди Ромеро. — Нищо друго не би обяснило противоречивите доказателства, които ви изложих.

— То може би обяснява също, защо бъдещите поколения са изтълкували погрешно Нармеровите символи и практики — добави Лоугън. — Не Нармер е лежал в гробницата, не е бил погребан по правилния начин. Жената сама го е заместила и както се вижда — очевидно набързо.

— Тогава какво се е случило с Нармер? — попита доктор Ръш.

— Кой знае? — вдигна рамене Ромеро. — Отрова. Или кама в гърлото късно през нощта в съпружеското ложе. Вероятно е убит заедно с всичките му наложници. Чували сте легендите за Нитхотеп, колко волева, кръвожадна и себична била. Това би било игра точно по неин вкус. Можете ли да си го представите? Възможно е дори да го е изчакала да умре от естествена смърт. След това е придружила тялото му тук заедно с двете свити, за да присъстват на ритуалите за неговото погребение — и в един миг, по предварително съставен план, нейните пазачи са надвили неговите… и сега неговият скелет лежи в тресавищната тиня, преплетен с всички останали, а нейната мумия е заела полагащото му се по право място.

Стоун гледаше ококорено египтоложката. Гневът и яростта бавно бяха изчезнали от лицето му.

— Ако си права за… за короната — поде той, — тогава само на един човек би било позволено да я използва. Ако си Нармер, щом си преминал в отвъдното, естествено е да не искаш някой да заеме твоето място и да изложи на опасност твоето безсмъртие. Короната ще е била свързана с душата на човека, който я е използвал.

— Точно това трябва да е направила Нитхотеп — кимна Ромеро. — Скроила е номер на Нармер и е заповядала да бъде убит, а след това е използвала короната вместо него. После, вярвайки, че вече е безсмъртна, е наредила да бъде погребана в неговата гробница, която набързо е била преработена — печатите, надписите — в нейна.

— Изобщо възможно ли е това? — попита Лоугън.

— Фараоновата гробница не е ли направена да бъде вечно жилище на точно определен владетел?

— Именно в това е проблемът — обясни Ромеро. — Имаме нужда от много повече време, за да проучим доказателствата. Може би е смятала, че залогът — вечен живот като върховно божество — си е струвал риска?

— Но защо е било това бързане? — зачуди се Стоун.

— След като Нармер е бил отстранен, тя е можела да разполага с колкото време си иска.

Ромеро помисли малко.

— Сещам се за няколко причини. Може би главните жреци на Нармер с тяхната частна армия са били още на път за мястото на погребението и не биха приели с радост подобна промяна. Затова е трябвало да преоборудва гробницата, доколкото може и да я запечата преди пристигането им. Друга възможност е, че тя и нейната свита не са знаели как се работи с батерията и може… да са прекалили.

— Онова, което е трябвало да бъде преживяване на клинична смърт заради спиране на сърцето, се е превърнало в истинска смърт — заключи Лоугън.

Ромеро кимна.

— Да, ако се е случило това — царицата да умре най-неочаквано, трябвало е да бързат да я мумифицират и погребат. Дори, ако се е налагало, да съкратят някои от погребалните ритуали. Както видяхме в някои от изображенията тук — специално онези, което са посветени точно на тези ритуали.

— Ами ако царицата се е погребала сама без достатъчно подготовка — обади се Ръш. — Без достатъчно ритуали?

— Невъзможно е да се каже. Вече споменах несъвършения срез на устата на мумията. Това е важна част от египетската погребална магия: церемонията по Отваряне на устата. Тя позволява на Ба да напусне мъртвото тяло и да се събере отново с Ка в следващия живот. Освобождава устата, за да приема храна и напитки, така че душата да е нахранена — с една дума, да оцелее в задгробния живот.

— Продължавай — подкани я Стоун.

— Ако толкова важен ритуал като Отварянето на устата е бил претупан, това подсказва голяма припряност във финалните етапи на погребението. Кой може да каже кои други критични стъпки за пътуването на Нитхотеповата душа в следващия свят са били съкратени? И дори пропуснати?

— Ако тази церемония по Отваряне на устата — попита Лоугън — не е проведена както трябва и царицата не може да получава храна в другия свят, какво би се случило?

Ромеро се замисли.

— От прочетеното в древните текстове бих казала, че нейната жизнена искра — душата, която напуска тялото след смъртта, ще остане в капана на мумията.

Ръш поклати глава.

— Ако тя наистина е извършила това злодеяние — убила е своя съпруг или най-малкото е узурпирала неговото място в следващия свят — бих сметнал, че поне една част от нейното Ка би искало да остане тук. Да пази короната, да охранява нейното безсмъртие, за да бъде сигурна, че никой няма да й стори онова, което тя е причинила на Нармер.

— Проклятието — измърмори Ромеро.

„Душата й ще бъде в капана на мумията… За да пази короната, за да бъде сигурна, че никой няма да й стори онова, което тя е причинила на Нармер…“ Изведнъж на Лоугън му хрумна една ужасяваща мисъл.

— Боже мили! — се изплъзна от устата му.

Отгоре се чу глухо боботене, по-силно от първото.

Свитъците папирус потрепериха като от полъха на вятър.

— По дяволите, какво е това? — възкликна Стоун.

Валентино се обърна към двамата работници.

— Ковински, Дугън, вървете на платформата, за да проверите какво става.

Докато мъжете поемаха назад през гробницата, Лоугън дръпна Ръш настрана.

— Ние сме забравили нещо — каза му тихо, така че другите да не чуят.

Лекарят го погледна.

— Какво? Какво искаш да кажеш?

— Помниш ли нашия първи разговор? Когато размишлявахме върху продължителната мозъчна смърт на Дженифър? Че е била толкова дълго в клинична смърт, та може да си е изгубила душата? Ти го каза, не аз?

Лекарят се смръщи, но кимна.

— Аз ти отговорих, че вярвам във възможността жизнената сила на човек, който вече е мъртъв, да се настани в живо същество, ако жизнената му сила, неговата душа, е била изложена на риск. И че във всички документирани случаи мъртвият може да обсеби само човек от същия пол.

— Помня — потвърди доктор Ръш. — Така разбрахме, че Нармер или неговото привидение не могат да говорят чрез нея — с други думи, че не би могъл да бъде у Дженифър.

— Точно така. Ако обаче не жизнената сила на Нармер е тук, на това място… ако тук е жизнената сила на жена…

— Царица Нитхотеп! — Ръш бавно вдигна ръка до устата си. — Боже мили…

В този миг двамата работници се върнаха на бегом. Вече бяха изключили радиостанциите си.

— Горе има извънредно положение — съобщи Ковински. — Аварийните вентили на метановата инсталация са били отворени.

— Какво? — попита Стоун с глас, напрегнат от безпокойство.

Ковински поклати глава. На лицето му определено беше изписан страх.

— Каза вентили? Колко?

— Поне три. В Червеното, Бялото и Кафявото крило.

— Невъзможно е — заекна Стоун. — Правилата за безопасност…

— Някак са били нарушени. Затова едва сега са открили причината. Под крилата са избухнали пожари, имало е експлозии, пламъците са започнали да се издигат в самата Станция. И ако не успеят да стигнат до тези вентили, за да ги затворят…

Стоун посочи към изхода.

— Всички навън и започвайте да се качвате. Веднага! — После взе радиостанцията от Ковински и натисна комутатора. — Тук Портър Стоун. С кого говоря?

— Менендес, сър. Аз съм в района на Търбуха. — Зад гласа Лоугън чу викове и съсък, прозвуча като свистенето на горелка. — Пращаме екип при вас с помощни въжета.

— Тук долу сме десетина души — каза Стоун. — Трябва да…

Беше прекъснат от поредица трескави викове по радиостанцията, гласовете се преплитаха и смесваха.

— Какво носи? Нитроглицерин?

— Бягайте! Бягайте назад!

— Не я оставяйте да доближи Търбуха, защото ще…

След това откъм Пъпната връв блесна ослепителна светлина, сякаш грейнаха сто слънца… последва взрив, който прониза ушите на Лоугън и го повали на пода в гробницата. След това всичко притъмня и неговият свят изчезна.