Линкълн Чайлд
Третата порта (2)

1.

Три години по-късно

Джереми Лоугън, израснал в Уестпорт, а сега преподавател в „Йейл“, смяташе, че познава родния си щат Кънектикът. Участъкът обаче, през който караше в момента, му се стори като откровение. Пътуваше в източна посока от Гротън — следвайки указанията, получени по имейла, беше завил по ЮС 1, а малко след Стонингтън излезе на ЮС 1 Олтърнейт. След като прегърна сивото атлантическо крайбрежие, мина край Викютекук, пресече мост, който изглеждаше толкова стар, колкото и самата Ню Ингланд, след което направи остър завой надясно и пое по добре павиран, но необозначен на картата път. Хотелите и минимоловете изведнъж останаха някъде назад. Мина покрай заспало заливче, в което се полюшваха закотвени лодки за лов на омари, а след него навлезе в не по-малко заспало селце. Въпреки вида си то беше истинско село, работещо село, със супермаркет, железария и епископална църква с висок шпил, поне три пъти по-висок от кулата, и къщи, покрити със сиви дървени плочки, оградени със спретнати, боядисани в бяло дъсчени огради, заковани за колове. Нямаше тежки джипове, нито автомобилни табели от чужди щати; хората по пейките и по фасадните прозорци му махаха, докато минаваше. Априлското слънце беше силно, а чистият морски въздух свежо пощипваше. Указателна табела, която висеше на касата на вратата за пощата, го информира, че се намира в Пивенси Пойнт, население — 182 души. Нещо в мястото неустоимо му напомни за Хърман Мелвил.

— Карен — каза той, — ако беше видяла това място, никога нямаше да ме накараш да купим лятната къща в Хайенис.

Макар жена му да беше умряла преди години от рак, Лоугън още си позволяваше да разговаря от време на време с нея. Разбира се, обикновено, макар и невинаги, това беше повече монолог, отколкото разговор. В началото внимаваше да го прави, когато никой не можеше да го чуе. Но после онова, което беше възникнало като един вид интелектуално хоби, започна все повече да се превръща в занаят и вече не гледаше да бъде дискретен. Днес, като се имаше предвид с какво си изкарваше прехраната, хората очакваха от него да бъде малко странен.

На три километра и двеста метра след градчето, точно както гласяха указанията, тесен път се отклони надясно. Когато зави по него, Лоугън се озова в гора от редки иглолистни шубраци, растящи в песъчливата почва, които скоро отстъпиха място на светлокафяви дюни. Дюните свършваха пред метален мост, който водеше към нисък и широк остров, издаващ се във Фишърс Айлънд Соунд. Дори от това разстояние Лоугън можа да види, че на острова има най-малко дузина постройки, всички изградени от един и същ червеникавокафяв камък. В средата се разполагаха три големи пететажни сгради, които приличаха на спални помещения, подредени успоредно, подобно на плочки за домино. В далечния край на острова, отчасти закрита от различните постройки, имаше празна самолетна писта. А зад всичко това лежеше океанът и тъмнозелената черта на Род Айлънд.

Лоугън измина последния километър и половина, за да спре пред контролния пункт преди началото на моста. Показа разпечатката на имейла на пазача вътре, който се усмихна и му махна да минава. Една-единствена табела до контролния пункт, скъпа на вид, но без да се натрапва, гласеше просто ЦИО.

Той пресече моста, мина край последната постройка и зави в паркинга. Оказа се изненадващо голям: тук имаше поне сто автомобила и място за поне още толкова. Когато спря в един от очертаните правоъгълници, изгаси двигателя. Вместо да слезе, прочете още веднъж имейла.

Джереми,

Радвам се и изпитвам облекчение да чуя, че си приел. Също така оценявам, че можеш да проявиш гъвкавост, тъй като, както вече ти споменах, няма начин да се знае предварително колко време ще отнеме твоето разследване. Във всеки случай ще получиш заплащане за поне две седмици по тарифата, която си посочил. Съжалявам, че в момента не мога да ти дам повече подробности, но предполагам, си свикнал с това. Също трябва да ти кажа, че нямам търпение да те видя отново след толкова дълго време.

По-долу ще намериш указанията как да стигнеш до центъра. Ще те чакам на 18-и сутринта. Всеки час между десет и дванайсет е удобен. И още нещо: щом веднъж се включиш в проекта, ще установиш, че е трудно да телефонираш оттук, така че, моля те, гледай да си разчистиш палубите, преди да пристигнеш. Чакам с нетърпение 18-и!

Поздрави,

И. Р.

Лоугън хвърли поглед на часовника си. Показваше единайсет и половина. Той повъртя разпечатката в ръце. „Щом веднъж се включиш в проекта, ще установиш, че е трудно да телефонираш оттук.“ Какво значеше това? Може би антените за мобилните телефони никога не са успели да прекрачат отвъд живописния Пивенси Пойнт? Той взе моряшката си мешка от пътническата седалка, пъхна имейла в нея и слезе от колата.

Рецепцията, разположена в една от приличащите на спално сгради, беше сдържано пространство; напомни на Лоугън приемната в болница или клиника: пет-шест свободни стола, маси със списания и вестници, по бежовите стени пръски от анонимни на вид маслени картини и едно-единствено бюро, зад което седеше жена на трийсет и няколко години. Буквите ЦИО бяха монтирани на стената зад нея и отново нямаше никакви пояснения за значението на абревиатурата.

Лоугън каза на жената името си, а тя от своя страна го изгледа с любопитство и смущение. Той се настани на един от свободните столове, подготвен за продължително чакане. Почти в същия миг обаче, докато вдигаше „Харвард Медикъл Ривю“, една врата от другата страна на рецепцията се отвори и от нея се появи Итън Ръш.

— Джереми — поздрави Ръш, усмихвайки се широко, и му протегна ръка. — Благодаря ти, че дойде.

— Итън — отговори Лоугън. — Радвам се да те видя отново.

Не беше виждал Ръш след времето им в „Джон Хопкинс“ преди двайсет години, когато той си пишеше дисертацията, а Ръш следваше в медицинското училище. Мъжът, който стоеше пред него обаче, се беше запазил забележително младолик. Единствено ситната мрежа от бръчици в ъглите на очите свидетелстваше за отминалите години. От простото действие на ръкостискането Лоугън доби две много ясни впечатления от Ръш: разтърсващо, променило живота му събитие и непоколебима, почти натрапчива преданост на някаква кауза.

Доктор Ръш огледа рецепцията.

— Донесе ли си багажа?

— В багажника на колата е.

— Дай ми ключовете. Ще се погрижа някой да го донесе.

— „Лотус Ейлан С4“.

Ръш подсвирна.

— Купето? От коя година?

— Хиляда деветстотин шейсет и осма.

— Много хубаво. Ще се погрижа да я пипат с бели ръкавици.

Лоугън бръкна в джоба си и подаде ключовете на Ръш, който ги предаде на жената на рецепцията с няколко прошепнати нареждания. След това докторът се обърна и покани госта си да го последва през отворената врата.

След като се качиха с асансьора до последния етаж, Ръш го поведе надолу по коридор, където се усещаше слаб мирис на почистващи препарати и химикали. Приликата с болница се усилваше. Болница без пациенти; малцината, които срещнаха, бяха облечени цивилно, в движение и очевидно здрави. Лоугън любопитно надничаше през отворените врати, край които минаваха. Видя празни конферентни зали, голяма, също празна лекционна зала с места за поне сто души, лаборатории, които се пръскаха от оборудване, и нещо, което приличаше на справочна библиотека, пълна с подвързани научни списания и специализирани терминали. И нещо странно — забеляза няколко очевидно еднакви стаи. Във всяка имаше едно-едничко тясно легло с десетки, ако не стотици кабели, които водеха до близки апарати за наблюдение. Други врати бяха затворени, а малките им прозорчета бяха покрити със спуснати щори. В коридора се разминаха с група мъже и жени в бели лабораторни престилки. Те хвърлиха поглед на Лоугън и кимнаха на Ръш.

Ръш спря пред врата с табелка „директор“, отвори я и покани Лоугън в приемна с две секретарки и изобилие от кантонерки, а после в частния си кабинет отзад. Той беше обзаведен с вкус и минималистично, за разлика от претъпканата приемна. На три от стените висяха пестеливи модернистични картини в хладни сиви и сини тонове, а четвъртата изглеждаше като изцяло от стъкло, сега скрито зад щори.

В центъра на помещението имаше маса от тиково дърво, полирана до блясък, а от двете й страни стояха две кожени кресла. Ръш седна на едното и покани с жест госта си на другото.

— Да ти предложа ли нещо? — попита. — Кафе, чай, сода?

Лоугън поклати глава.

Ръш прехвърли единия си крак върху другия.

— Джереми, ще бъда откровен. Не бях сигурен, че ще си склонен да поемеш тази задача, като се има предвид колко си зает… и колко бях сдържан относно подробностите.

— Не си бил сигурен дори при хонорара, който поисках?

Ръш се усмихна.

— Вярно, твоят хонорар наистина си го бива. Но от друга страна, напоследък твоята работа доста се прочу. — Той се поколеба. — Как се наричаше професията ти?

— Аз съм енигмолог.

— Точно така. Енигмолог. — Ръш го погледна с любопитство. — А вярно ли е, че си успял да документираш съществуването на Лохнеското чудовище?

— Ще трябва да обсъдиш това с моя клиент, възложил тази задача — Единбургския университет.

— Така ми се пада, като задавам подобни въпроси. — Ръш помълча малко. — Като стана дума за университети, ти си професор, нали?

— По средновековна история. В „Йейл“.

— Какво мислят за другата ти професия в „Йейл“?

— Популярността никога не пречи. Дори помага да гарантираш голям брой нови студенти. — Лоугън огледа кабинета. Беше установил, че новите клиенти обичат да говорят за миналите му постижения. Така отлагаха обсъждането на техните проблеми.

— Помня онези… изследвания, които проведе в института „Пийбоди“ и в лабораторията по приложна физика в училище — каза Ръш. — Кой би помисли, че ще доведат до това?

— Със сигурност не и аз. — Лоугън се размърда на стола. — И така, ще ми кажеш ли какво означава ЦИО? Нищо наоколо не ми помогна да стигна до някакво заключение.

— Да, държим картите си доста близо до гърдите. Център за изследване на отвъдното.

— Изследване на отвъдното? — повтори Лоугън.

Ръш кимна.

— Основах го преди две години.

Лоугън го погледна изненадано.

— Ти си го основал?

Ръш си пое дълбоко дъх и лицето му стана мрачно.

— Виж, Джереми, нещата стоят така. Преди малко повече от три години аз бях дежурен в спешното отделение, когато жена ми Дженифър беше докарана с линейка. Беше преживяла тежка катастрофа и изобщо не реагираше. Опитахме всичко — сърдечен масаж, електроди, но беше безнадеждно. Това беше най-ужасният миг в живота ми. Не само не можех да спася собствената си жена… а трябваше да я обявя за умряла.

Лоугън съчувствено поклати глава.

— Не го направих обаче. Не можех до го направя. Въпреки логиката продължих с драстичните мерки. — Той се наклони към събеседника си. — И, Джереми, тя оцеля. Най-накрая успях да я съживя — четиринайсет минути след спирането на цялата мозъчна дейност.

— Как?

Ръш разпери ръце.

— Беше чудо. Поне тогава ми се струваше така. Беше най-удивителното преживяване, което можеш да си представиш. Разбулващо, променящо живота ти. Да я извадиш от клинична смърт… — Той замълча за кратко. — В този миг прогледнах. Изведнъж видях делото на живота си. Напуснах болницата „Род Айлънд“ и практиката си като анестезиолог и оттогава изучавам случаите на хора, върнали се от ръба.

„Ето събитието, променило живота му“, помисли си Лоугън. А на глас повтори:

— Изследване на отвъдното?

— Точно така. Документиране на различните прояви, опити да ги анализираме и систематизираме. Джереми, ще се изненадаш да научиш колко хора са изпадали в клинична смърт, и най-важното, колко прилики има между отделните случаи. Щом се върнеш от отвъдното, вече никога не си същият. Както можеш да предположиш, нито ти, нито любимите ти хора могат да забравят преживяването. — Той посочи с ръка кабинета. — Събрах парите за центъра почти без усилия. Много от хората, изпадали в клинична смърт, страстно искат да споделят преживяванията си и да научат какво може да означават.

— И какво точно се прави в центъра? — поинтересува се Лоугън.

— В действителност сме малка група изследователи и лекари — повечето с роднини, които са преминавали „отвъд“. Излезлите от клинична смърт са поканени да престоят тук няколко седмици или месеци, за да се документира точно какво им се е случило и да преминат през различни серии тестове.

— Тестове?

Ръш кимна.

— Макар че работим само от осемнайсет месеца, вече са проведени множество изследвания. Стигна се и до поредица изводи.

— Обаче, както сам каза, сте крили всичко.

Ръш се усмихна.

— Нали си представяш какво ще кажат добрите обитатели на Пивенси Пойнт, когато разберат кой е купил старата тренировъчна база на бреговата охрана и защо?

— Да, представям си — кимна Лоугън. „Ще кажат, че се бъркате на съдбата — помисли си. — Че се смесвате с хора, които са възкръснали от мъртвите.“ Започна да му се изяснява защо са им потрябвали неговите познания. — И какво точно правите тук, в което аз мога да ви помогна?

По лицето на Ръш за кратко се изписа изненада.

— О, разбрал си ме погрешно. Тук нищо не се случва.

Лоугън се поколеба.

— Съжалявам, може наистина да съм разбрал погрешно. Ако проблемът, който имаш, не е тук, защо тогава ме покани?

— Джереми, съжалявам, че съм уклончив. Ще ти кажа повече, щом се качиш на борда.

— Но аз съм на борда. Нали вече съм тук?

В отговор Ръш стана и отиде до далечната стена.

— Нямах това предвид — каза и с едно-единствено движение дръпна щорите, разкривайки огромен френски прозорец. Отвън лежеше самолетната писта, която Лоугън беше забелязал на идване. Оттук обаче се виждаше, че пистата не е празна: на нея стоеше един „Лиърджет 85“, аеродинамичен и проблясващ на обедното слънце. Ръш го посочи с пръст. — Когато се качиш на този борд.