Линкълн Чайлд
Третата порта (28)

27.

Когато Лоугън влезе, медицинският център беше тих. Лампите на тавана светеха с намалена мощност, а зад рецепцията имаше само една сестра. Някъде далече из лабиринта от помещения се чуваше пиукането на различни апарати.

Иззад ъгъла излезе Итън Ръш, разговаряше с една сестра. Когато видя Лоугън, се спря.

— Джереми, дошъл си да разговаряш с Пърлмутер ли? Той има силни болки, затова сме го упоили.

— Не идвам при Пърлмутер.

Ръш се обърна към сестрата.

— После ще си довършим разговора. — След това покани Лоугън с жест. — Ела в кабинета ми да поговорим.

Кабинетът беше стерилна на вид кабинка зад сестринската стая. Ръш посочи на Лоугън стола с ръка, наля си кафе и се отпусна на свой ред на мястото си. Изглеждаше уморен до смърт.

— Джереми, какво си намислил? — попита той.

— Знам защо жена ти е тук — каза Лоугън.

Тъй като Ръш не отговори, той продължи:

— Тя се опитва да се свърже с древните мъртъвци, нали? Опитва се да се свърже с Нармер, нали?

Ръш продължаваше да мълчи.

— Това е единственото, което има смисъл — добави Лоугън. — Ти сам каза, че много хора, излезли от клинична смърт, развиват нови психични способности. И че особената дарба на жена ти била в ретропознанието. Ретропознание. Ще рече да имаш познания за отминали събития и хора, надхвърлящи нормалните познания и заключения.

Той стана и също си наля кафе.

— Това е много рядка форма на парапсихология, но е документирана. През 1901-ва две британки, учени, Ан Мобърли и Елинор Джордън, обикаляли Версай. Лутали се из парка в търсене на Малкия Трианон, двореца на Мария Антоанета. При това срещнали странно облечени хора, включително пехотинци, говорещи на стар френски, и млада жена, седнала на табуретка, която рисувала. Мобърли и Джордън изпитали странна потискаща меланхолия, която не ги напуснала, докато не зарязали търсенето и не си тръгнали. По-късно двете жени стигнали до убеждението, че по телепатичен път са влезли в спомените и видяното от Мария Антоанета на това място, а рисуващата жена била самата кралица. През следващите години Мобърли и Джордън се заели с обширни проучвания за преживяното от тях, като накрая през 1911 година публикували резултатите в книга под заглавието „Едно приключение“. Между другото, горещо ти я препоръчвам.

Лоугън седна на мястото си и отпи от кафето.

Най-накрая Ръш помръдна.

— Знаеш какъв е подходът на Стоун към този проект, а и изобщо — пълна изчерпателност. Предпочита да наеме десет специалисти по различни дисциплини със съответно десет пъти по-високи разходи, отколкото само един високо ерудиран и със същите умения. За него това е разликата между успеха или провала. — Ръш замълча и погледна настрана. — В началото голямата тревога беше местоположението на гробницата. Стоун беше убеден, че е тук. Точното й място обаче беше неизвестно, а той имаше срок. Бе проучил всеки, който би могъл да помогне да бъде намерено мястото.

Ръш поклати глава.

— Някак си беше научил за ЦИО и за… дарбата на жена ми. Не ме питай как — в края на краищата говорим за Портър Стоун. Дойде при нас. В началото направо го отрязах. Ал Суд ми се стори твърде мрачно и опасно място. Трябваше да бъда с нея — никой не можеше да управлява нейните „преминавания“, а имах твърде много работа. Стоун предложи повече пари. Аз пак отказах. Не знам дали ти казах, но ЦИО има доста богати дарители, самите те преживели клинична смърт. Накрая ми предложи поста главен лекар на експедицията и толкова пари, че би било лудост да откажа. Също така — той изведнъж започна да шепне — реших, че може да е от полза за Дженифър.

— От полза? — повтори неразбиращо Лоугън.

— Да получи възможност да използва дарбата си по положителен начин. Защото, Джереми, изобщо не мисля, че тя смята това за дарба.

Лоугън се сети за срещата си с Дженифър Ръш, за тъгата, която беше усетил, за още необяснената буря от чувства, която се стовари върху му, когато се ръкува с нея за довиждане. „Да, не го смята за дарба“, потвърди той наум. Преди години познаваше един много талантлив телепат. Мъжът постепенно затъна в дълбоко униние и накрая се самоуби. Докторите му бяха лепнали етикета „умствена недостатъчност“, а гласовете в главата му бяха приписали на шизофрения. Лоугън обаче беше наясно. Той знаеше обратната страна на това да притежаваш дарба, която не можеш да „изключиш“. Сега се почувства още по-неловко заради начина, по който беше разговарял с жената.

— В началото — заговори отново Ръш, прекъсвайки мислите на Лоугън — Джен беше доведена тук, за да добие усещания — мимолетни картини на отминали събития, които биха помогнали за намирането на гробницата. След това Фенуик Марч и Тина Ромеро успяха да определят по-точно местоположението и първоначалната причина за нейното присъствие тук вече не беше толкова важна. Между другото, по това време… — Ръш се поколеба — всичко се беше променило.

— Искаш да кажеш, че е установила контакт със същност от миналото? — попита Лоугън.

В началото Ръш не отговори. После безмълвно кимна.

Лоугън почувства как го пронизва вълнението. Макар да го смяташе едновременно за невероятно вълнуващо и трудно за вярване. Божичко, възможно ли е да е истина?

— Доктор Стоун знае ли? — попита на глас.

Ръш кимна повторно.

— Разбира се.

— Той какво мисли?

— Както вече ти казах — ще направи всичко, ще опита всичко, за да получи онова, което иска. А Джен показа силите си на екстрасенс неведнъж, затова знам, че Стоун иска да вярва. — Ръш се вторачи в него. — А ти? Ти какво смяташ?

Лоугън си пое дълбоко дъх.

— Мисля, не, по-точно знам, защото сам го усетих — някои много силни личности, ако щеш жизнени сили, могат да се бавят на дадено място дълго след като телесното тяло е умряло. Колкото е по-силна е личността и волята й, колкото повече насилие е упражнявала, толкова по-дълго ще остане — нужно е само едно необикновено надарено съзнание, за да я усети.

Ръш бавно прекара пръсти през косата си. Погледна Лоугън, отклони поглед, след това отново се втренчи в него. „Това развитие го развълнува — помисли си Лоугън. — Не очакваше да се случи нещо подобно. Изобщо.“

— Кой друг знае за това?

— Със сигурност Марч и Ромеро. Може би още един-двама… а може би не. Нали го знаеш Стоун. Пък и това не е точно изучена материя.

— А какво мисли жена ти?

— Не й харесва. Същността е чужда и странна, предполагам и плашеща.

— Тогава защо продължавате да стоите? Ако жена ти е доведена да помогне за намирането на гробницата, а тя може да бъде намерена всеки момент, защо да остава тук?

— По лична молба на Стоун — обясни Ръш, отново понижавайки глас. — Мисля, че по две причини. Първо, още не сме намерили гробницата. А с неговия начин на мислене: всички, които могат да помогнат, да са му подръка, няма да я освободи, докато не е сигурен, че е намерил мястото.

Той замълча.

— Това е само една причина — подтикна го Лоугън.

Мина доста време, преди лекарят най-накрая да продължи.

— Мисията й беше изменена, когато получихме… определени данни.

— Данни? — удиви се Лоугън.

Ръш не отговори — а и нямаше нужда да го прави.

— А, вероятно имаш предвид проклятието — досети се Лоугън. Сега и той вече шепнеше. — Какво точно е казал Нармер — или който и да е чрез Дженифър?

Ръш поклати глава.

— Моля, не питай. Предпочитам да не говоря за това.

Лоугън се замисли за миг. Вълнението, усещането за нещо чуждоземно не го бяха напуснали. Значи проклятието безпокоеше и Стоун. Това беше единственото обяснение за промяната в мисията на Дженифър Ръш. Стоун не знаеше какво ще намери, когато стигне до гробницата. И искаше да е колкото е възможно по-подготвен, за да посрещне всяка евентуалност — и бе готов да приеме всяка помощ, която можеше да получи — дори от гроба.

— Моля те, поговори с нея — неочаквано го помоли Ръш.

В първия момент Лоугън не го разбра.

— Моля?

— Ще поговориш ли с Джен за всички тези… ъъъ… преминавания, които прави, за чувствата й?

— Защо аз? — учуди се Лоугън. — Виждал съм я само веднъж, и то за кратко.

— Знам. Разказа ми. — Ръш се поколеба, преди да продължи. — Може да звучи странно, но съм сигурен, че ще ти се довери, дори ще се разкрие пред теб. Може би е свързано с работата ти или с нещо в поведението ти — направил си й добро впечатление. — Отново се поколеба. — Джереми, трябва да ти кажа, че Джен никога не говори за своята клинична смърт. Останалите не млъкват, непрекъснато разправят за прехода в отвъдното и какво са преживели. А тя не продумва. Дори за базата данни на ЦИО. Разбира се, говорим за чувствителността, която й беше дадена. Измерваме и се опитваме да класифицираме специалните й умения — тя обаче никога не говори за самото преживяване. Чудя се дали… няма начин да я накараш да го сподели с теб.

— Не съм сигурен — поклати глава Лоугън, — но мога да опитам.

— Дано успееш, защото аз не искам да настоявам. — Ръш опипа яката на ризата си. — Истината е, че макар да се правя на смел, аз се тревожа за нея. Не мога да се преструвам, че след произшествието отношенията ни не са леко обтегнати. Опитах се да й дам колкото може повече свободно пространство. Всичко, което мога да кажа, е… Всичко, което мога да кажа, е, че някога бяхме страшно близки. — Той замълча. — Още се обичаме много, но как да кажа… тя изпитва трудности да взаимодейства със света така, както го правеше преди. А откакто пристигнахме тук, се буди посред нощ, трепереща и вир-вода от пот. Когато я питам какво се е случило, тя просто махва с ръка и казва, че било лош сън. А сега, с тези преминавания, на които Стоун държи… — Той обърна глава.

— Ще направя всичко възможно да помогна — обеща Лоугън.

Повече от минута Ръш остана загледан в една точка, после въздъхна, обърна се и стисна ръката на Лоугън, награждавайки го с мълчалива усмивка на благодарност.