Линкълн Чайлд
Третата порта (31)

30.

— Колко ще продължи? — попита Лоугън.

Вече беше вечер и двамата с Ръш пресичаха почти пустите коридори на Кафявото крило.

— Продуктивния период ли имаш предвид? — уточни Ръш. — Ако имаме късмет, пет минути. Времето за въвеждане обаче е много по-дълго.

Лекарят спря пред затворена гола врата, след това се обърна към Лоугън.

— Има няколко основни правила. Говори тихо и спокойно. Не прави резки движения. Не прави нищо, което може да разруши или наруши обкръжаващата среда — никакво усилване или намаляване на осветлението, никакво преместване на столове и оборудване. Разбра ли?

— Напълно.

Ръш кимна доволно.

— В Центъра за изследвания на отвъдното научихме, че преминаванията са много по-успешни, когато са предизвикани от околната среда на изпадалия в клинична смърт.

— Околната среда ли? Не разбирам.

— Симулиране на действителното преживяване. Това се постига с изкуствена кома — разбира се, съвсем лека. Плюс психомантетични техники. Ще видиш какво имам предвид.

Лоугън кимна. Знаеше, че психомантеумите са помещения или кабини, които често са покрити с огледала и са много тъмни, построени така, че да предизвикат транс или състояние на отворено съзнание у обитателя, като по този начин помагат да се отвори портал или канал към света на духовете. Психомантеумите са изобретени от древните гърци, а днес в Америка и други страни още има няколко действащи, помагайки, както мнозина вярват, да се установява връзка с онези, които са продължили напред. Лоугън се сети за огледалото, което беше видял първия ден в помещението за наблюдение, където бяха Дженифър и Итън Ръш. Точно то беше едно от нещата, които му помогнаха да се досети защо жената е в Станцията.

— Ефекта на Ганцфелд^[1] ли предизвикваш? — попита той.

Ръш го изгледа с любопитство.

— Лекарствата го правят излишен — обясни той. — А сега, моля те, наблюдавай внимателно. Говори колкото можеш по-малко. После ще обсъдим всичко. Колкото повече знаеш, толкова повече можеш да й бъдеш от помощ.

Лоугън кимна.

— И още нещо — не очаквай някакви откровения. Не очаквай онова, което ще чуеш, да има смисъл. Понякога се налага дълго да анализираме свалените записи, за да схванем смисъла, ако изобщо успеем. — След като каза това, Ръш тихо отвори вратата и влезе в помещението.

Лоугън го последва. Позна стаята. Ето го болничното легло, а около него стойки с медицинско и друго оборудване. Ето го и голямото огледало на стената пред леглото, лъснато до блясък. Осветлението беше приглушено, точно като първия път, когато случайно попадна на стаята.

Дженифър Ръш пак лежеше в леглото с болнична пижама. Кабели за ЕКГ се точеха от ръцете и гърдите; към главата й бяха закрепени енцефалографски кабели. Червените и сивите ивици по медицинските кабели изглеждаха не на място на фона на косата й с канелен цвят. От вътрешната страна на едната китка бе поставен абокат за венозни вливания. Тя погледна Ръш, после Лоугън и леко се усмихна. Очите й гледаха замаяно, сякаш беше упоена.

За изненада на Лоугън в горния край на леглото стоеше Стоун, едната му ръка лежеше върху рамото на Дженифър. След окуражително потупване той се дръпна настрана. Кимна на Лоугън, после се обърна към Ръш.

— Ще я попиташ ли? — попита той тихо. — За портата?

— Да — отговори Ръш.

Стоун го изгледа, сякаш обмисляше дали да продължи да говори. Накрая само кимна мълчаливо за довиждане и тихо излезе от стаята.

Ръш посочи на Лоугън да седне близо до горния край на леглото. В продължение на около пет минути лекарят беше зает да свързва различните апарати, да настройва монитори, да проверява датчици. Лоугън седеше безмълвно, попивайки всичко. Стаята миришеше слабо на тамян и смирна.

Най-накрая Ръш се доближи до леглото със спринцовка в ръка.

— Джен — каза той тихо, — сега ще ти бия пропофола.

Жената не отговори.

Ръш пъхна иглата в абоката. Дженифър лежеше неподвижно като мъртвец. Лоугън погледна към мониторите над горния край на леглото и видя, че кръвното й налягане спадна, а дишането и пулсът й се забавиха може би наполовина.

Ръш внимателно следеше физическото й състояние чрез мониторите в долния край на леглото. Двамата мъже мълчаха. След няколко минути Дженифър слабо помръдна, Ръш веднага закрепи два диска, покрити с памук, на слепоочията й.

Лоугън го гледаше с мълчалив въпрос в очите.

— Стимулатор на мозъчната кора — обясни лекарят. — Стимулира дейността на епифизната жлеза.

Лоугън кимна. Проучвания бяха потвърдили, че неврохимичните секрети на епифизната жлеза увеличават екстрасензорните и ясновидските способности.

Ръш се върна пред гората от монитори за наблюдение в долния край на леглото. В продължение на още две минути той наблюдаваше как жена му се отнася в състояние на полусъзнание. След това се доближи и вкара втора спринцовка в абоката.

— Още пропофол? — попита тихо Лоугън.

Ръш поклати глава.

— Бензодиазепин. Заради неговото амнезийно въздействие.

Амнезийно въздействие, учуди се Лоугън. Защо?

Докато се приближаваше към горния край на леглото, Ръш измъкна два предмета от джобовете на престилката си. Лоугън видя, че единият беше офталмоскоп, а за негова изненада другият се оказа древен на вид амулет от чисто сребро. Малка свещ беше сложена в горния му край. Ръш прегледа зениците на Дженифър с офталмоскопа, запали свещта и лекичко залюшка амулета на верижката му между жената и огледалото.

— Искам да се вгледаш в амулета — каза той с нисък, успокоителен глас. — Не гледай нищо друго. Не си представяй нищо друго. Не мисли за нищо друго.

Той продължи да мърмори нареждания. Лоугън разбираше какво прави: стандартна процедура за хипноза, позната като въвеждащ текст за фиксиране на погледа. В този момент текстът се промени.

— Сега започни да дишаш бавно и дълбоко. Позволи на крайниците си да се отпуснат. Отпусни врата. Отпусни раменния пояс. Отпусни ръце: първо пръстите, след това китките, след това подлакътниците, след това горната част. Сега отпусни стъпалата. А сега идва ред на краката.

Минута или може би две в помещението цареше пълна тишина, нарушавана единствено от лекото дишане на Дженифър Ръш.

— А сега отпусни мозъка. Остави го да се рее свободно. Пусни съзнанието си на свобода. Нека тялото ти се превърне в празна, непритежавана от никого черупка.

Седнал в стаята, която миришеше на сандалово дърво, Лоугън наблюдаваше процедурата. Ръш загаси свещта и остави амулета настрана. Тихо се върна в долния край на леглото и провери мониторите. След това отиде отново в горния край до нея и зачака.

Дишането на Дженифър Ръш стана по-шумно, едва ли не хъркаше. Помещението сякаш притъмня, все едно се спускаше странна, древна мъгла.

Изведнъж Лоугън почувства тревога. Не знаеше защо, поне не точно, но инстинктът му започна да дава сигнал за тревога пета степен. Трябваше да напрегне всички сили, за да не скочи и да побегне. Усещаше сърцето си да блъска, беше му трудно да се контролира.

Дишането откъм леглото стана още по-шумно.

Ръш включи дигиталния диктофон, който беше сложен на лавица до леглото. Бавно се наведе и зададе въпрос.

— С кого разговарям?

Устата на Дженифър се раздвижи, като че се опитваше да оформи думи. Юмруците й се свиха сякаш от това усилие.

— С кого говоря? — попита Ръш отново.

От устата на Дженифър Ръш се чу съскане.

— Нут — каза тя със сух, далечен глас. Или може би беше „Сет“. Лоугън не беше сигурен. Единствено бе сигурен, че за произнасянето на тази сричка бяха нужни огромни усилия.

— С кого говоря? — попита Ръш за трети път.

Устата на Дженифър отново замърда.

— Ггг… говорител… на Хор.

Ръш регулира диктофона. Очевидно беше окуражен.

Лоугън обаче не се чувстваше така. И не само заради усещането на хлад от злото, което се беше вмъкнало в стаята — много наподобяващо усещането, което беше изпитал в деня, когато избухна пожара в генератора. А и заради очевидно голямото физическо и психическо усилие, на което беше подложена Дженифър Ръш.

— Можеш ли да ми кажеш за печата? — попита Ръш. — Първата порта?

— Първата… порта — повтори тя.

— Да — потвърди Ръш. — Какво трябва да направим…

Внезапно очите на Дженифър се изцъклиха, бялото им изглеждаше отвратително зелено на слабата светлина от уредите. Жилите на врата й се удебелиха като корабни въжета.

— Неверници! — просъска тя. — Врагове на Ра!

Главата й се повдигна заплашително от леглото; някои от кабелите на електроенцефалографа се откъснаха и паднаха.

— Напуснете това място. Иначе Онзи, чието лице е извърнато назад, ще се нахрани с кръвта ти и ще отнеме млякото от устата на децата ти. Основите на къщата ти ще бъдат строшени и ти ще умираш безкрайно във Външния мрак!

Лоугън скочи от стола си. Гласът й беше много по-ужасен от прост съскащ шепот. Инстинктивно протегна ръка, за да я докосне успокоително, но в момента, когато неговата кожа докосна нейната, беше изненадан от проблясване подобно на светкавица, отново почувства присъствието, неумолимо, яростно ожесточено, омразата се излъчваше от отвъдното срещу тях. С удивено изръмжаване се отпусна отново на стола. Както започнаха неочаквано, така внезапно думите спряха. Дженифър Ръш млъкна. Главата й падна обратно върху възглавницата и се обърна настрана.

— Това е — обяви Ръш. Спря диктофона и се върна при мониторите в долния край на леглото. Изглежда, не беше забелязал кратката драма, която преживя Лоугън.

Лоугън потърка челото си с пръсти.

— Това типично ли е?

Ръш поклати глава.

— Първото преминаване… имам предвид първото, което установи контакт, беше полезно за нас. Помогна ни да определим точното местоположение на гробницата, защото ни даде точка за триангулиране. След това обаче… — Ръш въздъхна. — Сякаш същността разбира кои сме и защо сме тук.

Лоугън погледна Дженифър Ръш, просната възнак на леглото. Почувства се като още по-голям глупак. Как бе могъл да предположи, че подобни преживявания са й приятни, и дори я поздрави за нейните способности. Погледна към Ръш.

— Цялата тази травма… наистина ли е нужна?

Ръш отвърна на погледа му.

— Повечето психични контакти в психомантеумите в ЦИО са приятни. В тях участват любими хора, които наскоро са починали. Това… тук е много различно. Не забравяй, че Дженифър няма да си спомня много от истинското преминаване. За това ще се погрижи бензодиазепинът. В следващите дни ще опитаме още няколко преминавания. Ако те не се окажат полезни, тогава… — Той вдигна рамене.

Лоугън погледна отново жената на леглото. Знаеше, че някои хора, особено Марч, си мислеха, че тя се преструва, парадира, може би по настояване на нейния съпруг, който като директор на ЦИО можеше само да спечели от това. Ала след като сам видя преминаването, беше напълно сигурен, че в него няма нищо фалшиво. Нещо — всъщност някой беше говорил с тях чрез Дженифър Ръш. Някой, който беше много, много ядосан.

Ръш си отбеляза нещо в бележника, взе няколко инструмента.

— Тя сега ще си почива — каза той. — Както сам ще видиш, много бързо се възстановява. — Посочи с пръст към апаратите, подредени пред него. — Джереми, искам веднага да вкарам в компютъра някои от тези данни. Нали ще останеш с нея за минутка или две, докато пусна анализа?

— Разбира се — съгласи се Лоугън и проследи с поглед как Ръш прибра дигиталния си диктофон и излезе от стаята.

Минута или две в стаята цареше тишина. Лоугън, все още разтърсен, се опитваше да се успокои и да се съсредоточи върху оценката и разбирането на онова, което току-що беше видял. В този момент усети слабо помръдване от леглото, обърна глава и видя, че Дженифър Ръш го гледа.

— Как се чувстваш? — попита я той.

Тя само поклати глава. Внезапно протегна ръка и стисна силно китката му, почти болезнено. Той се напрегна, защото се страхуваше от друг прилив на чувства, но нищо не последва.

— Доктор Лоугън — заговори тя, — когато бяхме в салона, казах, че съм преживяла онова, което преживява всеки, преминаващ отвъд.

— Да — потвърди той.

— И е истина. В началото беше така. После обаче видях неща, които са напълно различни. Напълно различни — повтори тя.

Хватката й стана още по-силна, кехлибарените й очи не изпускаха неговите. Имаше нещо в това лице и в тези очи, което не можеше да разчете.

— Помогни ми — внезапно прошепна тя толкова тихо, че едва я чу. — Помогни ми.

Вратата изтрака. Тя веднага пусна ръката му, задържа още няколко секунди очите си впити в неговите. В момента, когато вратата се отвори, тя бавно се отпусна на леглото и изгуби съзнание.