Линкълн Чайлд
Третата порта (12)

11.

Кабинетът на Кристина Ромеро се намираше в Червеното крило — контейнерната постройка, предназначена за медицинския център и различните лаборатории. Той напомни на Лоугън за неговия собствен кабинет у дома в „Йейл“: чист и подреден, пълен с дълги метални лавици, на които са подредени книги по азбучния ред на авторите и по тематика. Голямото писалище в центъра на помещението беше затрупано от артефакти и бележници, но въпреки това някак си успяваше да изглежда подредено. Още артефакти бяха струпани покрай задната стена в пластмасови кутии, грижливо етикетирани. На другите три стени висяха няколко дипломи и копия от щампи: на една египетска фреска, на „Регулус“ от Уилям Търнър, и странно защо — едно много детско изображение на сфинкса.

Ако кабинетът му беше смътно познат, то самата доктор Ромеро се оказа истинска изненада. Беше слаба и много млада — на не повече от трийсет. Лоугън изведнъж осъзна, че беше очаквал да види разчорлена възрастна жена в спортен екип — един женски Флиндърс Питри. Ромеро беше пълната противоположност на тази представа. Беше с джинси и черно поло с навити до лакътя ръкави. Черната й леко къдрава коса се спускаше до раменете. Сресана на път в средата, тя ограждаше лицето и донякъде напомняше на фараонска корона. Когато Лоугън влезе, Ромеро седеше зад бюрото си и беше погълната от задачата да напълни писалката си от шишенце с тъмносиньо мастило.

Той възпитано почука по касата на вратата. Ромеро подскочи от изненада и едва не изпусна писалката.

— Мамка му! — изруга тя и измъкна хартиена носна кърпичка, за да избърше разлятото мастило.

— Съжалявам — извини се Лоугън от вратата. — Надявам се, че не се накапахте.

— Това не е важно — вдигна тя рамене, — но можех да съсипя това. — Ромеро вдигна писалката във въздуха, за да я види. — Знаете ли какво е? „Паркър Синиър Дуофолд“ в китайско жълто, от 1927 — годината, когато започва производството. Много рядък екземпляр. Вижте — има жълто дори по резервоарчето, преди да почнат да ги правят черни. — Тя я размаха към него като палка.

— Много впечатляващо — кимна Лоугън, — макар че аз винаги съм предпочитал „Уотърман“.

Тя остави писалката на плота.

— Със сребърното покритие?

— Не, „Патришън“.

— О! — Тя зави капачката на писалката и я прибра в джоба на джинсите. След това стана и му протегна ръка.

Ръкостискането му каза повече за нея, отколкото обстановката в кабинета й. Той задържа ръката й съвсем малко по-дълго от обичайното.

— Какво искате? — попита направо тя. — Досега не съм ви виждала наоколо.

— Това е, защото пристигнах снощи. Казвам се Джереми Лоугън.

— Лоугън? — Тя сбръчка чело.

— Имаме среща.

Лицето й се проясни.

— О, да, разбира се. Вие сте онзи с духовете… — Жената замълча, но зелените й очи проблясваха весело.

Все същите простотии, но Лоугън вече беше свикнал.

— Лично аз предпочитам термина енигмолог. Така получавам ореол на законност.

Тя го огледа от главата до петите с изражение наполовина недоверчиво и наполовина почти враждебно.

— И къде са? В торбата, която носите ли?

— Какво имате предвид?

— Инструментите. Детектор за ектоплазма, кристална топка… и пръчките за търсене на вода. Сигурно сте понесли и пръчките.

— Никога не нося пръчки. А между другото, кристалните топки може да бъдат много полезни, не за ясновидство, а за прочистване на съзнанието от безполезни мисли и отвличане на вниманието преди медитация. Разбира се, това зависи и от замърсяванията в камъка и неговия рефракционен индекс.

Тя замълча, сякаш обмисляше чутото. После каза:

— Няма ли да влезете и да седнете?

— Благодаря. — Лоугън пристъпи в кабинета, избра си един от столовете пред бюрото и остави чантата на пода.

— Съжалявам, не исках да бъда непочтителна. Причината е в това, че никога досега не съм срещала… енигмолог.

— Повечето хора не са срещали. На приеми никога не ми липсва тема за разговор.

Тя разтърси черната си коса и се облегна удобно.

— Какво точно правите?

— Повече или по-малко онова, което подсказва терминът. Изучавам феномени, които надхвърлят границите на нормалния човешки опит.

— Имате предвид нещо подобно на полтъргайст?

— Понякога. Но много по-често научна или психична дейност, които не могат да бъдат обяснени лесно с помощта на традиционните научни дисциплини.

Тя присви очи.

— И вършите това на пълен работен ден?

— Не, преподавам и история в „Йейл“.

Това, изглежда, я заинтересува.

— История на Египет?

— Не, най-вече средновековна история.

Интересът й изчезна толкова бързо, колкото се беше появил.

— Добре.

— Докато си играем на въпроси, защо не кажете нещо за себе си?

— Разбира се. Доктората си по египтология защитих в Кайро. — Тя махна с ръка към дипломите. — Преподаваха ми Надрим и Шартер. Бях техен асистент при разкопките на Хефрен VI.

Лоугън кимна. Това бяха много впечатляващи препоръки.

— Това първият ви проект с Портър Стоун ли ти е?

— Не, втори.

Лоугън се размърда на стола.

— Доктор Ръш каза, че ще ме запознаете с по-важното. Какво сте намерили в Хиераконполис, когато сте претърсвали храма на Хор. Как сте успели да откриете, че гробницата е точно на това място.

Ромеро пъхна ръце в джобовете си.

— Защо трябва да знаете?

Лоугън си преведе въпроса като: „Защо трябва да си губя времето, за да ти разказвам?“, а на глас обясни:

— Защото може да ми помогне в моите проучвания.

Тя замълча. После леко се наведе към него.

— Ще бъда кратка. Портър Стоун успя да намери нещо, наречено остракон…

— Лично ми го показа.

— Чудесно, това ще ни спести време за обясненията. От остракона и още някои научни изследвания Стоун научил, че Нармер е използвал Хиераконполис като изходна база за построяването на неговата гробница. — Тя го погледна. — Знаете кой е Нармер, нали?

Лоугън кимна.

— Първият фараон на обединен Египет. Но мисля, че по въпроса имаше спорове. В миналото учените смятали, че фараон Менес е осъществил обединението.

— Много учени, включително и аз, смятаме, че Менес и Нармер са едно и също лице. — Тя го погледна. — Значи имате представа от Древен Египет.

Лоугън вдигна рамене.

— В моя занаят е полезно да знаеш по малко за всичко.

— И докъде точно се простират вашите познания?

Лоугън кимна към рамкираната щампа на египетска фреска.

— Дотам да предположа, че фреската датира от периода Амарна^[1].

— Така ли? И кое ви навежда на тази мисъл?

— Оживеността на сцената, припокриването на телата. Наблягането на женските форми: хълбоци, гърди. Не може да видиш това в по-ранното египетско изкуство.

Известно време тя го гледаше мълчаливо. След това лицето й постепенно се озари от широка усмивка.

— Добре, господин детектив на призраци. Явно сте нещо повече от лице от списанията. Браво, убедихте ме!

Лоугън се усмихна в отговор.

Тя се намести по-удобно.

— Добре. Чрез използване на геофизичен анализ и техники за въздушно сензорно наблюдение ние можахме да открием място, където е имало погребална каменоломна. Това беше необичайно, защото древните египтяни са погребвали своите мъртви, дори и благородниците, в пясъчни ями. И в резултат на това Марч започна целеви разкопки.

— Марч?

— Фенуик Марч. Главният археолог на проекта. Той ръководи експедицията, когато Портър Стоун го няма.

— И какво намерихте?

— В началото, както би могло да се очаква, ранни гърнета с черни капаци, с овъглени ръбове, полени, палеозоологически останки. С продължаването на работата осъзнахме колко голямо е всъщност това място.

— Достатъчно голямо за град, в който са били настанени инженерите и строителите на гробницата?

— Точно така. А после намерихме това. — Тя стана, отиде до шкафа, отвори едно от чекмеджетата. Извади два навити листа и се върна обратно на мястото си. Подаде единия на Лоугън. Беше цветна снимка на древен египетски надпис — изсечен и боядисан. На него се виждаше седнал владетел, заедно с черти и стрели, както и различни ранни пиктографи.

— Знаете ли какво е това? — попита Ромеро.

Той я погледна.

— Прилича на някакъв вид стела.

— Много добре. По-точно каменна плоча. Знаете ли какво пише на нея?

Лоугън се усмихна.

— Моята ерудиция свършва тук.

— Това е пътна карта.

— Пътна карта? И за къде?

Ромеро вдигна ръка със сочещ към небето показалец. След това много бавно посочи право надолу към пода.

— Боже мили! — възкликна Лоугън.

— Древните египтяни са били много напред в астрономията и особено в правенето на звездни карти. Този стела е била карта, която е трябвало да покаже на инженерите и строителите как да стигнат до мястото на градежа. Няма съмнение, че след завършването на гробницата картата е трябвало да бъде унищожена. За наш късмет са пропуснали да го направят. Тя ни помогна да триангулираме местоположението на гробницата с точност до няколко километра. Щом дойдохме, с помощта на геологичен и научен анализ успяхме още да стесним координатите.

Лоугън се сети за мрежата от квадратчета, която беше видял на монитора и работната площадка с Търбуха.

— Невероятно. Типично за Портър Стоун.

— Точно така. Но Стоун намери още нещо. В далечния край на разкопките.

— И какво, ако не е тайна?

— Грамадно квадратно парче черен базалт. Очевидно плинт за някаква статуя — може би на самия Нармер. Полирано е до ахатов блясък, който не е изчезнал въпреки отминалите векове. На него има нещо. — Тя му подаде другия лист.

Лоугън го взе. Беше снимка на друг надпис, този път малко по-къс.

— Какво е това? — попита той.

— Причината, поради която сте тук.

Лоугън погледна младата жена.

— Не разбирам.

Тя му се усмихна, но този път очите й останаха сериозни.

— Това е проклятие.