Линкълн Чайлд
Третата порта (35)

34.

Ромеро кимна. Включи фенерчето си, направи крачка напред и насочи лъча в черното нищо зад входа към гробницата.

И веднага се запрепъва назад.

— Мамка му! — извика.

Останалите от групата зяпнаха едновременно.

Вътре в гробницата, на половин метър от вратата, стоеше ужасяваща статуя от варовик: високо два метра създание със змийска глава, лъвско тяло и човешки ръце. Беше приведено, напрегнало мускули, сякаш готово да скочи през отвора срещу тях. Беше оцветено в удивително живи цветове, които още бяха като нови, въпреки престоя от няколко хиляди години в пълния мрак на вечното фараонско жилище. Очите му бяха от червеникав халцедон, който проблясваше заплашително на светлината на техните факли.

— Уф — изпуфтя Ромеро, която се беше окопитила. — Това е пазач.

Тя отново тръгна, като плъзна лъча на фенерчето по заплашителната статуя. В краката й лежеше човешки скелет. Превърналите се в дрипи останки от някогашните богати одежди все още висяха по костите.

— Пазачът на некропола — докладва Ромеро по радиостанцията.

Тя много внимателно заобиколи статуята и навлезе навътре в помещението. С всяка стъпка вдигаше малки облачета прах. След известно време Стоун я последва, малко по-късно и Марч. Сега същото направи и Ръш, който носеше пред себе си апарата за наблюдение на околната среда. Работниците останаха на платформата. Лоугън влезе последен в гробницата. Мина покрай гранитните блокове, промъкна се покрай страшната статуя и скелета на пазача в подножието й и влезе в същинската гробница.

Помещението не беше голямо: може би четири и половина метра дълго и три широко, като в края леко започваше да се стеснява. Фенерчетата им хвърляха дълги, призрачни лъчи светлина, в която танцуваше вдигащата се прах. Стените бяха изцяло покрити с тюркоазни плочки, които Лоугън реши, че са фаянсови. Повърхностите им бяха осеяни с примитивни йероглифи и изображения. Въздухът беше забележително хладен и сух.

Гробницата беше пълна със спретнато подредени погребални вещи: сложно гравирани и боядисани столове; масивно легло с балдахин от позлатено дърво; безброй ушебти; красиви керамични съдове; отворена, обкована със злато кутия, пълна с амулети, мъниста и бижута. Тина Ромеро обикаляше бавно помещението и заснемаше всичко с видеокамерата. Марч я следваше по петите, оглеждаше внимателно предметите и нежно ги докосваше с ръцете си в ръкавици. Ръш наблюдаваше преносимия си сензор. Стоун беше изостанал, попиваше всичко наоколо. Когато разменяха по някоя дума, това ставаше с тихи, почтителни гласове. Сякаш едва сега всички бяха осъзнали случилото се: бяха влезли в гробницата на фараон Нармер.

Лоугън остана назад със Стоун и наблюдаваше случващото се. Въпреки че настоя да придружи групата, той се беше ужасявал от този миг, защото се страхуваше, че злобата, неприязънта, които беше почувствал преди, тук ще бъдат много по-силни. Но не усети нищо. Не, не беше така: сякаш имаше някакво присъствие — ала му се струваше, че все едно самата гробница ги наблюдава и чака, без да бърза, за да…

За какво? Не беше сигурен.

Марч сложи ръка върху стената с цвят на тюркоаз, сякаш искаше да я погали.

— Тази вулканична тръба е била образувана от течащата лава. Била е много груба и на места остра. Сега повърхността е гладка като стъкло. Само си помислете за вложените усилия, за да се постигне подобно съвършенство с техните примитивни инструменти!

Тина се беше спряла пред дълга редица делви от червеникава глина, безупречно оформени. Капаците им бяха черни.

— Черните капаци са били обичайни по време на обединението — обясни тя. — Ще ни бъдат от полза при датирането.

— При следващото ни слизане ще взема проби за термолуминисцентни тестове — каза Марч.

Настъпи миг тишина, докато групичката стоеше и просто попиваше всичко наоколо.

— Няма саркофаг — обади се Лоугън, докато се оглеждаше.

— В това външно помещение обикновено са били слагани домакинските вещи, понякога неща, свързани с дейността на покойника — обясни Стоун. — Неща, от които владетелят ще има нужда в следващия си живот. Саркофагът ще е по-навътре в гробницата, най-вероятно в последното помещение зад Третата порта. Фараонът иска най-много него да опази непокътнат.

Тина клекна пред голям дървен сандък с позлатени ъгли. С нежни, внимателни движения измете прахта от капака, а после предпазливо го вдигна. Светлината на фенерчето й заля десетки папируси, стегнато навити, в безупречно състояние. До тях бяха подредени две редици резбовани плочици.

— Божичко — възкликна тя. — Само си помислете каква история се съдържа тук.

Стоун се беше доближил до позлатеното легло с балдахин. Беше красиво и на светлината от техните фенерчета проблясваше с почти неземен блясък. Множеството му резбовани парчета се държаха от големи клинове, които изглеждаха като от чисто злато.

— Обърнете внимание на балдахина — каза той, сочейки го с пръст. — Това позлатено парче дърво трябва да тежи най-малко половин тон. Въпреки това всичко е напълно запазено. Сякаш е направено едва вчера.

— Колко е странно — обади се Марч. Той гледаше едно от изображенията, нарисувани на стената: то представляваше картина на два странни на вид предмета. Единият имаше форма на кутия и завършваше с нещо като прът, който беше заобиколен от гребен или знаме с цвят на мед. Другият беше бял, подобен на купа и от краищата му се спускаха дълги златни нишки. И двата предмета бяха заобиколени с вихрушка йероглифи.

— Какво мислиш, че е това? — попита Стоун Тина.

Тя поклати глава.

— Уникално. Никога не съм виждала нещо подобно. Дори нещо, което малко да прилича на тях. Напомнят на инструменти. Някакви сечива. Но не мога да си представя за какво биха могли да се използват.

— А йероглифите, които ги обкръжават?

Настъпи тишина, докато Ромеро плъзгаше лъча на фенерчето си по тях.

— Навярно са предупреждения. Проклятия. — Пауза. — Трябва да ги проуча по-подробно в лабораторията. — Тя отстъпи назад и плъзна обектива на камерата по надписа.

— Може и да са уникални — обади се Лоугън, — но не са единствените тук. — Той посочи към барелефа на стената — най-голямото изображение в помещението. На него се виждаше седнала мъжка фигура, показана в профил, с протегнат напред ляв крак, както беше обичайно в египетското изкуство. Носеше хубави дрехи — явно беше много важно лице. И най-странното беше, че същите два предмета бяха поставени на главата му — онзи с формата на купа отдолу, а върху него кутията с пръта отгоре. Мъжът беше заобиколен от хора, които приличаха на върховни жреци.

— Невероятно! — измърмори Марч.

— Какво смяташ, че са? — попита Стоун. — Не може да са корони.

— Може би е някакъв вид наказание — подхвърли Лоугън.

— Я погледнете това — прекъсна ги Тина и посочи към изсечената фигура под релефа. — Това е серех, което означава, че изобразената в релефа фигура е владетел.

— Това серехът на Нармер ли е? — попита Стоун.

— Да, но е някак си променен.

Групичката бавно започна да се придвижва към задната стена. Лъчите от фенерчетата им се плъзгаха по повърхността й: друга стена от полиран гранит, състояща се от блокове, свързани с хоросан. Некрополният и царският печат бяха цели. Ала за разлика от първата врата тази беше очертана с нещо, което приличаше на чисто злато.

— Втората порта — каза Марч почтително.

За известно време всички се вторачиха в нея, преди Стоун да наруши мълчанието.

— Ще се върнем в Станцията, за да анализираме находките. Ще пратим инженерен екип да слезе и огледа помещението, за да се увери, че структурата е безопасна. А след това — гласът му потрепери — ще продължим нататък.