Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Д-р Джереми Лоугън (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Third Gate, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,3 (× 6 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване, корекция и форматиране
Еми (2017)

Издание:

Автор: Линкълн Чайлд

Заглавие: Третата порта

Преводач: Асен Георгиев

Година на превод: 2012

Език, от който е преведено: Английски

Издание: Първо

Издател: ИК „Бард“ ООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2013

Тип: Роман

Националност: Американска

Печатница: „Полиграфюг“ АД, Хасково

Редактор: Мария Василева

ISBN: 978-954-655-384-3

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2306

История

  1. — Добавяне

7.

Ръш се приведе към него от пейката.

— Чувал ли си за Ал Суд?

Лоугън се замисли.

— Звучи ми познато.

— Хората предполагат, че Нил е просто една широка река, която тече безпрепятствено от сърцето на Африка. Но това е много далече от истината. Ранните британски изследователи Бъртън и Ливингстън, а и останалите, откриха това по трудния начин, след като се сблъскаха със Суд. Ето, хвърли едно око. Тук Ал Суд е описан много по-добре, отколкото аз бих могъл да го направя. — Ръш посочи към книга на близката маса.

Лоугън не я беше забелязал досега и я взе. Беше опърпан екземпляр от „Белият Нил“ на Алън Мурхед. Авторът разказваше историята на проучването на реката; имаше смътен спомен, че я е прелиствал като дете.

— Страница деветдесет и пета — насочи го Ръш.

Лоугън запрелиства книгата, намери страницата и докато каюткомпанията потреперваше около него, започна да чете.

Нил… е необикновена река. [Тя] тече през пустинята по широк и доста правилен път… [Обаче накрая] реката завива на запад, въздухът става по-влажен, бреговете по-зелени и това е първото предупреждение за голямото препятствие Ал Суд, което лежи пред нея. Няма по-страшно тресавище в света от Ал Суд. Нил се изгубва в огромно пространство от папируси и папрати, от гниеща растителност, и в тази оплодителна топлина се ражда тропически живот, който едва ли се е изменил кой знае колко от началото на света; той е примитивен и враждебен към човека колкото Саргасово море… Районът не е нито суша, нито вода. Година след година течението влачи надолу още плаваща растителност, оформя я на здрави вързопи, дебели може би шейсет и повече сантиметра, и достатъчно яки, за да издържат и слон. Но по-нататък тези отломки се разчупват на острови и се събират отново на друго място, и това се повтаря по хиляди неразличими начини и никога не спира…

Тук никога не е имало настояще, да не говорим за минало; като изключим случайните острови от солидна земя, на които никога не е живял човек. Ала дори най-големият дивак не би могъл да оцелее сред тази пустош от носещи се тръстики и кал. Низшите форми на живот процъфтяват в лудо изобилие на това място, но за… хората Ал Суд не предлага нищо, освен заплахата от глад, болести и смърт.

Лоугън свали книгата.

— Боже мили, това място наистина ли съществува?

— Да, наистина. Ще го видиш още преди да се мръкне. — Ръш се размърда на пейката. — Представи си район с ширина хиляди квадратни километра, не толкова тресавище, колкото лабиринт от папирусови стебла и подгизнали от вода дънери. И кал. Кал има навсякъде и е по-коварна и от подвижните пясъци. Ал Суд не е дълбок, често само деветдесет сантиметра или метър и двайсет. Толкова е нашарен с преплетена подводна растителност, а водата е толкова пълна с наноси, че водолазите не виждат на повече от няколко сантиметра от лицата си. През деня водата е пълна с крокодили, а нощем въздухът гъмжи от комари. Всички ранни изследователи се отказвали да го прекосят и го заобикаляли. Може би днес Ал Суд не е толкова отдалечен или непроходим, както по времето, когато Мурхед е писал книгата си, но не е за разходка. Тресавището представлява широка, плитка долина. Тя всяка година се разширява. Наистина с малко, но се разширява. Като живо същество е — затова са ни нужни толкова тесни плавателни съдове. Да пресечеш Ал Суд е все едно да се опитваш да прекараш игла през кората на дърво. Всеки ден хеликоптер разузнава и отбелязва местещите се водовъртежи, чертае на картата нови маршрути между тях. И всеки ден тези маршрути се променят.

— Значи лодката играе ролята на нещо като ледоразбивач — отбеляза Лоугън. Сети се за странното оборудване, което беше видял на носа.

Ръш кимна.

— Ниското газене помага за преодоляването на подводните прегради, а витлото на кърмата осигурява нужната мощност за промъкване през тесни места.

— Да, прав си. Наистина звучи като ада на земята. Тогава защо… — Той замълча. — О, не…

Ръш кимна.

— О, да!

— Мили боже! — Лоугън изведнъж замълча. — Значи гробницата на Нармер е там? Но как така?

— Помниш ли какво каза Стоун? Помисли малко. Нармер полага изключителни усилия, за да скрие местоположението на своята гробница. Той всъщност излиза от Египет, минава край шестте нилски прага, влиза в Нубия — опасно пътуване из враждебни земи. Като се има предвид колко рано се случва това в египетската история — не бива да забравяме, че това е архаичният период, времето на първата династия, а имаме постижение като построяването на Голямата пирамида. Не само това, но и Нармер е единственият фараон, който не е погребан в Египет — както вероятно знаеш, всички фараони е трябвало да бъдат погребвани на египетска земя.

Лоугън кимна.

— Точно затова Египет никога не е колонизирал чужди земи.

— Джереми, като се вземе всичко това предвид — цялото това невероятно усилие, разходи и рискове — как смяташ, дали гробницата на Нармер не съдържа нещо особено ценно?

— Да, но в едно непроходимо тресавище… — Лоугън поклати глава. — Помисли си само за логистиката, нужна за изграждане на гробница там. Особено за една примитивна култура, която трябвало да работи на враждебна територия.

— Точно в това е дяволската красота на цялата история. Помниш ли, че Ал Суд всяка година се разпростира още малко? Нармер го е знаел. Можел е да построи гробницата си на края на Ал Суд по онова време. Само е трябвало да запази местоположението в тайна. Под тресавището има огромна система от вулканични пещери. След неговата смърт непрекъснато разширяващото се тресавище е щяло да скрие всяка следа от гробницата. Природата е щяла да свърши неговата работа. — На лицето на Ръш се изписа безпокойство. — За малко да успее.

— Какво искаш да кажеш?

— Чу какво каза Стоун. Разкопките започнаха и вървят гладко като по часовник. Всички специалисти са по местата си — техниците, археолозите, механиците и всички останали. Само че… — Той се поколеба. — Само че откриването на точното местоположение се оказа малко по-трудно, отколкото смятаха експертите на Стоун. — Ръш въздъхна. — Разбира се, трябва да добавим и обичайната необходимост да не се набиваме на очи — естествено, не толкова, колкото на обикновени разкопки, но все пак е нужно. На всичкото отгоре сега е най-лошото време за работа през годината — дъждовният сезон. Той превръща Ал Суд в още по-трудно, неприятно и нездравословно място за пребиваване.

Лоугън се сети за думите на Стоун: „Изложени сме на значителен натиск от времето“.

— Защо е това трескаво бързане? Защо просто не изчакаме сухия сезон? Гробницата е била там в продължение на пет хиляди години — защо не се забавим още половин година?

Вместо да отговори, Ръш стана и му махна да го последва навън от каюткомпанията. Излязоха на палубата и закрачиха внимателно към носа. Слънцето се спускаше към хоризонта, безмилостното бяло кълбо сега беше в гневно оранжево. Носът цепеше Нил, който се плъзгаше встрани на дебели, лениви вълни. Виковете на водните птици бяха заглушавани от странно тръбене от двата бряга.

Ръш разтвори ръце. Когато погледна напред, Лоугън видя редици хълмове, които се издигаха от двете страни на реката, разпростираха се към хоризонта, за да оформят далеч напред огромен амфитеатър, докъдето виждаха очите му.

— Виждаш ли ги? — попита Ръш. — Зад тях е язовир Афаяла. Близо е до завършване откъм суданската страна на границата. След пет месеца всичко това — цялото това забравено от бога място — ще бъде под вода.

Лоугън се загледа напред в спускащия се сумрак. Сега разбираше защо е бързането.

Докато гледаше замислено във водата, забеляза орлова папрат да се носи по бавното течение. Първо само снопчета стебла. Скоро след това стеблата започнаха да образуват малки островчета, като се закачаха към стърчащи от водата кални върхове, напомнящи миниатюрни вулкани.

— Язовирът ни осигурява великолепна маскировка — продължи Ръш. — Представяме се за екип, който проучва екосистемата, за да я документира, преди завинаги да е изчезнала. Поддържането на заблудата обаче струва допълнително пари и разбира се — колкото по-дълго продължава, толкова по-трудно става да се поддържа.

Лодката започна да забавя ход, когато слоят отломки стана по-дебел. Сега Лоугън видя огромни дънери, преплетени сякаш в ожесточена битка, мъх и гниещи бурени, които висяха от страните им като конопени мрежи. Наоколо се надигна воня на разложение и презряла шума. Една врата в надстройката се отвори и се показаха двама моряци. Всеки от тях носеше странно, подобно на харпун оръжие, свързано с пневматични маркучи. Те заеха позиции на носа на двете стърчащи над водата платформи, наведоха се към водата с готови за употреба уреди. Изведнъж прожекторът на носа светна и изпрати сноп сюрреалистична синя светлина напред. Турбината още намали оборотите. Започна леко да вали. Растителността ставаше все по-дебела — непроходим килим от бурени, папирус, клони и отвратителна кал, която сега ги заобикаляше отвсякъде. Мъжете на носа включиха пневматичните си уреди, за да отстраняват със сила от пътя на лодката по-големите дънери и снопове, сплетените в рогозки стебла и листа. Устройствата им издаваха дълбоки и грозни жвакащи звуци. Напред, в тесния и някъде свободен канал, който лодката следваше, Лоугън видя малка светлинка, която се полюшваше в тресавището, бързо проблясвайки на отразената светлина от прожектора на плавателното средство. Един от общите работници я извади, докато минаваха край нея.

— През деня разузнавателният хеликоптер хвърля маяци, за да маркира свободния път през този ад — обясни Ръш. — Това е единственият начин лодките да минат.

Пълзяха напред във все по-гъстата плетеница от дънери и орлова папрат. Шумовете от речните брегове — ако все още имаше някакви брегове в това тресавище — бяха секнали. Лоугън имаше усещането, че са заобиколени от безкраен изблик на буйно растяща флора, на умираща и вече мъртва, всички набити в една гигантска плетеница. Двамата с Ръш чакаха на носа почти без да си говорят, докато корабът бавно следваше редицата просветващи маяци. От време на време на Лоугън му се струваше, че каналът завършва в задънена улица, но всеки път, след поредния обратен завой, зловонната растителна плетеница отново отстъпваше малко. Често лодката трябваше да използва своя корпус, за да избутва встрани извиращата кал и тиня.

В един момент стигнаха място, където не се виждаше чист проход. Горе в рулевата рубка капитан Плаурайт даде газ; носът на плавателния съд се вдигна и се плъзна по рогозката от преплетена растителност, измина десет-двайсет метра напред, като през това време от дъното на лодката се носеше ужасяващо драскане и триене. Сега на Лоугън напълно му се изясни защо задвижващата сила на лодката, големият въздушен винт, беше монтиран на палубата: в противен случай, който и да е нормален винт щеше на минутата да се строши. Двамата моряци продължаваха да се надвесват над перилата и да работят със своите пневматични лостове. Убийствената горещина и вонята на гниеща растителност станаха съкрушителни.

— Беше дълъг ден — изведнъж се обади Ръш от спускащия се наоколо сумрак. — Утре ще се срещнеш с някои от ключовите участници и ще получиш онова, което смятам, че очакваш най-много.

— И какво е то?

— Последното късче от пъзела. Онова, което ще отговори на другия ти въпрос: защо точно ти измежду всички хора си тук.

Тук? Лоугън се огледа. И тогава най-неочаквано разбра.

Лодката беше направила остър завой през голяма мрежа от преплетени папирусови стъбла и бурени и в този миг една от най-необикновените гледки, които беше виждал, се откри пред очите му. Отпред, носено от поне дузина големи понтони с платформи, лежеше нещо, което приличаше на малък град. Светлини проблясваха изпод безброй мрежи против комари. Огромни брезентови сенници с големината на футболно игрище бяха издигнати над постройките и ги скриваха от небето. Чуваше се далечното бръмчене на генератори, което не беше по-силно от свистенето на насекомите, които се рееха и гмуркаха на облаци около тяхната лодка. Тук, в едно от най-отдалечените и ужасяващи места на планетата, тази гледка беше нечувана. Един оазис на цивилизацията, който със същия успех можеше да се намира на някоя от луните на Юпитер.

Бяха пристигнали.