Линкълн Чайлд
Третата порта (23)

22.

Салонът за командния състав на експедицията, разположен по коридора надолу от „Оазис“ в Синьото крило на Станцията, беше място, където хората, които движеха разкопките, можеха да се събират за почивка и дружески разговори. Фактът, че тук не се допускаха други служители, означаваше, че може да бъдат обсъждани и по-деликатни страни от работата, без човек да се страхува, че може да издаде някоя тайна.

Джереми Лоугън влезе в салона с истинско любопитство. Не беше имал възможност да го посети по-рано, но сега новото му положение пред Портър Стоун означаваше, че всички врати — или поне повечето — са отворени пред него. Салонът беше по-добре обзаведен от всички други места, включително от кабинета на Стоун, които беше видял досега. Стените бяха покрити с ламперия от тъмно дърво, а креслата и диваните, тапицирани с виненочервена кожа, стояха върху дебели турски килими. Тези мебели, заедно с тежките месингови лампи, придаваха на салона излъчването на мъжки клуб от времето на крал Едуард.

Лоугън остави мешката си на едно празно кресло и се огледа. Термоси с кафе и гореща вода бяха подредени на дълга маса в дъното, на която освен това имаше подноси със сандвичи с краставица и пандишпанени сладки. Едната стена беше заета от лавици с книги; на другата бяха окачени рамкирани пейзажи и снимки от конни състезания. Той отиде до библиотеката и плъзна поглед по гръбчетата на книгите. Сбирката се състоеше от съвременни трилъри, английски романи от деветнайсети век, биографии, исторически и философски съчинения. Фактически имаше почти всичко, но нищо за Египет или по археология. Имаше усещането, че салонът е бил замислен като място за бягство от всичко, свързано с проекта. Сети се за игрите на бридж, които беше наблюдавал, и какво му беше казал Ръш за вярата на Стоун в нуждата от откъсване от всекидневната работа.

Около една от масите седяха трима души и тихо разговаряха. Лоугън видя Фенуик Марч, Тина Ромеро и една жена с канелени коси, която седеше с гръб към него. Тина му се усмихна, Марч му кимна отсечено, сякаш искаше да внуши, че присъствието на Лоугън в салона е с неговото, на втория в йерархията, мълчаливо съгласие.

Лоугън избра напосоки някакво списание от една от масите и седна, защото не желаеше да им пречи на разговора, но Тина му махна да дойде при тях.

— Хайде, Джереми — подвикна тя, — може и да научиш нещо.

Лоугън взе мешката си и се присъедини към групичката. Когато седна при тях, видя лицето на другата жена. Беше Дженифър Ръш. Сега, когато я видя отблизо, краката му омекнаха. Носеше косата си на френски кок — точно както неговата собствена жена винаги беше предпочитала. Освен това дори в неговите твърде обективни очи Дженифър Ръш беше много красива. Лицето й беше овално, с високи скули и изящно скулптирана брадичка. Очите й бяха с цвят на кехлибар. Съчетанието беше екзотично и Лоугън си помисли, че някак си прилича на египетска принцеса.

Дженифър Ръш му се усмихна бегло.

— Вие трябва да сте доктор Лоугън — каза тя.

— Енигмологът — подхвърли Марч. — Между вас двамата трябва да има много общо — добави той, после се обърна към Тина Ромеро. — Във всеки случай, мисля, че двамата със Стоун грешите. Няма да намерим корона в гробницата.

— Ти твърдиш така — възрази Тина. — Какво те прави толкова сигурен?

— Фактът, че никога досега такова нещо не е намирано в някоя от гробниците. — Той се наведе към нея. — Какви неща се намират в късните фараонски гробници? Дарове от храна и напитки. Ушебти^[1]. Скулптури. Накити. Игри. Гърнета за вътрешности. Погребални дарове. Надписи от „Книгата на мъртвите“. Мамка му, дори лодки. И какво е общото между всички тях? Само едно-единствено нещо: помагат на фараона в пътуването му от нашия в отвъдния свят и го обезпечават в този нов свят. — Той махна пренебрежително с ръка. — Короните — те са за този свят.

— Съжалявам, но не мога да се съглася с теб — упорстваше Тина. — В отвъдното той ще бъде фараон точно както е бил тук. Затова ще са му нужни символите на властта.

— Ако това е вярно, защо досега не се открити корони? Дори в неограбени гробници?

— Бъди си колкото си искаш скептичен — подхвърли Тина с малко по-висок тон. — Фактът обаче си остава непроменен: Нармер си е дал невероятен труд, нечувани усилия е положил, за да запази гробницата си в тайна. Други фараони от първата династия са се задоволявали с гробници от кирпичени тухли в Абидос. Но не и Нармер. Неговата гробница не е дори кенотаф, както царските в Сакара — символичен гроб — а шибан фалшификат! Само помисли за усилията, които е положил, за рисковете, които е поел, за пожертваните животи — единствено да запази мястото на истинската си гробница в тайна. Затова, я ми кажи, Фенуик, ако в тази гробница не е скрита двойната корона — тогава какво е заровено под Ал Суд?

Тя се облегна назад с победоносно изражение.

Марч я гледаше лукава усмивка.

— Много добър въпрос. Какво, ако изобщо има нещо?

Победоносното изражение на Тина се смени със смръщване.

Марч се обърна към Дженифър Ръш.

— Всъщност, може би този въпрос би трябвало да зададем на вас? Кажете ни, какви тайни стигнаха отдолу до вас?

Леката нотка сарказъм в гласа на археолога не можеше да бъде пропусната. Дженифър Ръш сякаш не я забеляза.

— Откритото от мен е поверително и се споделя само с моя съпруг и доктор Стоун — отговори тя. — Ако искате да научите повече, трябва да питате тях.

Марч махна с ръка.

— Няма значение. Госпожо Ръш, надявам се, че нямате нищо против моето недоверие, но като човек, който се занимава с емпирична наука, който основава своите заключения на осезаеми доказателства, на мен ми е трудно да повярвам в парапсихологията и разни други псевдонауки.

Надутото и презрително отношение на Марч подразни Лоугън.

— Като учен, който се занимава с емпирична наука — намеси се той, — дали едно осезаемо доказателство няма да изтрие този недоверчив тон от гласа ви?

Марч го изгледа, сякаш му вземаше мярката като противник.

— Разбира се.

— Тогава какво ще кажете за картите на Зенер^[2]? — попита Лоугън.

Очите на Дженифър Ръш се спряха за миг на него, преди да се отместят встрани.

Марч се смръщи.

— Картите на Зенер?

— Известни са и като картини на Рине — колега на Зенер. Използват се при експерименти с екстрасензорните възприятия. — Той придърпа мешката си, порови малко в нея, след това извади комплект доста големи карти и ги показа на групичката. На всяка имаше една от петте различни форми на бял фон: кръг, квадрат, звезда, кръст и три вълнообразни линии.

— О, тези ли! — Марч обърна очи.

Тина се засмя.

— Значи такива неща носи детективът на свръхестественото в своята торба с номера?

— Между другите. — Лоугън погледна Дженифър Ръш и повдигна картите, сякаш искаше да я попита: „Виждаш ли накъде отивам? Имаш ли нещо против?“.

Тя вдигна рамене. Лоугън се настани между Тина и Марч, така че и тримата можеха да виждат картите, а Дженифър Ръш — не.

— Аз ще вдигна общо десет карти, една по една — обясни Лоугън на групичката. — Госпожа Ръш ще се опита да ги разпознае.

Започна с вдигането на картата, на която имаше звезда.

— Кръг — отговори веднага Дженифър Ръш, вторачена в гърба на картата.

Лоугън изчака секунда и вдигна картата с вълнообразните линии.

— Кръст — каза Дженифър Ръш.

По лицето на Марч се изписа презрение.

Лоугън пое дълбоко дъх. След това вдигна картата, на която имаше кръг.

— Звезда.

С нарастващо неудобство Лоугън продължи нататък. Дженифър Ръш бъркаше всеки път. Лоугън се сети какво му беше казал нейният съпруг — за скалата на Клайнер-Вексман, според която коефициентът й бил най-високият от всички тествани. „Тук определено нещо не е наред“, помисли си той. Професионалните му инстинкти започнаха да долавят шарлатанство.

Той остави десетте карти с лице към плота. Докато го правеше, видя как Дженифър Ръш оглежда самодоволното изражение на Марч. Известно време жената мълча, после го попита:

— Сбърках всички, нали?

— Да — потвърди Лоугън.

— Хайде още веднъж. Този път няма да сбъркам.

Лоугън взе картите и започна отново да ги вдига една по една в същия ред.

— Звезда — обяви Дженифър Ръш. — Вълни. Кръг. Кръст. Звезда. Квадрат.

Изпълнението беше безпогрешно. Не сгреши нито една карта.

— Боже мили! — възкликна Тина Ромеро.

Джереми Лоугън разбра. Първия път Дженифър Ръш нарочно беше сбъркала картите. Беше натрила носа на Марч със собствените му скептични слова. Представлението беше великолепно. Лоугън я загледа с ново уважение.

— Емпирични доказателства, доктор Марч? — обърна се той към археолога. — Искате ли да повторим резултата?

— Не. — Марч стана. — Аз не си падам по салонните номера. — След това кимна отсечено на всеки поотделно и излезе.

— Какъв човек, а? — подхвърли Тина и поклати глава, гледайки към вратата, през която Марч току-що беше излязъл. — Нали чухте какво каза? „Каквото е погребано под Ал Суд — ако изобщо нещо е погребано.“ Не мога да повярвам, че Стоун е довел точно него за главен археолог.

— Искаш да кажеш, че Марч смята цялата експедиция за пращане за зелен хайвер? — попита Лоугън и потъна в мълчание. Никога не му беше хрумвало, че легендарното проучване на Стоун може да е погрешно, че цялото това огромно начинание може да се основава на невярно предположение. — Защо тогава Стоун го е наел? — попита той най-накрая.

— Защото Марч може и да е гадно копеле, може да е интелектуален сноб, но е най-добрият в своята сфера. В това отношение Стоун е блестящ. А и между другото, обича да поставят под въпрос неговите заключения. Може би затова харесва и теб. — Тина стана. — Е, аз трябва да се връщам отново на работа. Ако не греша, Марч е отишъл да научи новини, които ще го накарат още повече да вирне нос. — Тя погледна Дженифър Ръш. — Благодаря за представлението. — След това се обърна отново към Лоугън. — Покажи й твоя номер със сламката. Вие двамата може би имате повече общи неща, отколкото подозирате.

Лоугън гледаше след нея, докато не излезе от салона, след това отново се обърна към Дженифър Ръш.

— Очаквах с нетърпение да се запозная с вас, госпожо Ръш — поде той.

— Наричай ме Дженифър — отговори тя. — Моят съпруг ми разказа за теб.

— А на мен ми каза за теб. Как си го вдъхновила да създаде центъра. И за забележителните ти способности.

Жената кимна.

— Според моя опит постижението ти с картите на Зенер е изключително. Провеждал съм теста стотици пъти, но никога не съм виждал коефициент на успеха по-висок от седемдесет или седемдесет и пет процента.

— Съмнявам се, че доктор Марч също е виждал — отговори тя. Имаше нисък, копринен глас, който подхождаше на дребното й слабо тяло.

— Щом Итън ти е разказал за мен, вероятно знаеш, че моята работа е свързана с необичайни феномени — неща, които са трудни за обяснение — каза той. — Затова ме интересува феноменът на клиничната смърт или „преминаването в отвъдното“. Разбира се, чел съм литература по въпроса и съм запознат със забележителното постоянство, с което хората повтарят какво са изпитали: усещането за покой, черният тунел, създанието от светлина. Предполагам, че и ти си преживяла същото?

Тя кимна.

— За мен четенето и преживяването обаче са съвсем различни неща… — Лоугън помълча малко. — Като изследовател имам чувството, че винаги съм „от външната“ страна в търсене на фактите. Затова до известна степен ти завиждам — лично да преживееш толкова забележително събитие.

— Забележително събитие — повтори тя тихо. — Да, може и така да се нарече.

Лоугън се вгледа по-внимателно в нея. При друг човек този отговор щеше да прозвучи хладно и далечно. Ала той усети нещо друго. Нещастие, лична мъка. От собствен опит знаеше, че не всички дарби са добре дошли — а от време на време са направо непоносими. Очите й с цвят на кехлибар криеха неподозирани дълбини и странно — някак си излъчваха твърдостта на ахат. Сякаш бяха видели неща, които никое друго човешко същество не беше виждало, а може би и не би трябвало да вижда.

— Съжалявам — подхвана той. — Не те познавам достатъчно добре, за да ти говоря такива неща. Нека само кажа, че познавам скептицизма и неверието на хора като Марч. Аз също съм се сблъсквал с това. А сега за протокола — вярвам ти и очаквам с нетърпение да работим заедно.

Дженифър Ръш го гледаше. Докато говореше, ахатовата твърдост в очите й малко поомекна.

— Благодаря — каза тя с лека усмивка.

След това, сякаш се бяха наговорили, станаха едновременно от масата и закрачиха към вратата на салона. Джереми я отвори за нея и Дженифър Ръш излезе.

В коридора Лоугън й протегна ръка за довиждане. След кратко забавяне тя пое ръката му. Когато дланите им се докоснаха, Лоугън почувства такава пареща вълна от чувства, толкова силни и съкрушителни, че потрепери с цяло тяло. Издърпа ръката си, полагайки усилия да прикрие своя шок. Дженифър Ръш се поколеба. Той успя да се усмихне, а след това с няколко несвързани думи за довиждане се обърна и закрачи надолу по коридора.