Линкълн Чайлд
Третата порта (17)

16.

Единственият бар в Станцията се наричаше „Оазис“. Наполовина стол, наполовина коктейлбар, той беше разположен в далечния ъгъл на Синьото крило и гледаше към огромната мрачна територия на тресавището. Когато влезе в бара, Лоугън забеляза, че сега прозорците, гледащи към Ал Суд, бяха покрити с бамбукови щори, сякаш да се скрие, а не да се подчертава, както досега, че се намираха по средата на нищото.

Барът беше сумрачен, осветен непряко със сини и виолетови неонови пръчки, и почти празен. Лоугън не беше изненадан. След пожара на генератора настроението на хората беше потиснато. Тази вечер никой не играеше бридж, не се чуваха весели разговори. Повечето се бяха оттеглили в стаите си, всеки искаше да се справи насаме със станалото.

Лоугън пък изпитваше точно обратното желание. Съкрушителното усещане за всепроникващо зло, което беше изпитал, когато генераторът рухна в пламъци, го беше обезпокоило и разстроило. Празният му кабинет, тихата му стая — в момента това бяха последните места, където би искал да бъде.

Той отиде до бара и се настани на едно от високите столчета пред него. От невидими високоговорители се лееше песен на Чарли Паркър. Барманът — млад мъж с къса черна коса и мустаци, се приближи.

— Какво да бъде? — усмихна се той, докато оставяше снежнобяла подложка на барплота.

— Намира ли ти се „Лагавулин“?

С усмивка мъжът махна към впечатляващото разнообразие от малцови уискита, подредени на лавиците пред огледалните стени зад него.

— Прекрасно, благодаря. Ще го пия чисто.

Барманът сипа щедро количество в една тумбеста чаша и я сложи на подложката. Лоугън отпи глътка, възхити се на тежестта на чашата с дебело дъно и се наслади на торфения вкус на скоча. Отпи втора глътка и зачака спомена за пожара и миризмата на изгоряла плът малко да се разнесе. Роджърс беше получил трета степен изгаряне — това значеше над двайсет и пет процента от кожата: разбира се, наложи се да бъде евакуиран, но най-близкият център за лечение на изгаряния беше на триста и двайсет километра и прогнозата за неговото оцеляване беше сдържана.

— Ще почерпиш ли едно момиче?

Той вдигна очи и видя, че Кристина Ромеро е влязла в бара и седнала до него.

— Добър въпрос. Да го направя ли?

— Това не е жената, която те нахока по-рано. Сега съм подобрена версия. Кристина Ромеро модел 2.0.

Лоугън се изкиска.

— Добре, в такъв случай с удоволствие ще те почерпя. Какво ще пиеш?

Тина се обърна към бармана.

— Моля, едно дайкири.

— С начупен лед? — попита барманът.

Ромеро потрепери.

— Не, чисто.

— Искаш ли да се преместим на някоя маса? — предложи Лоугън.

Ромеро кимна и Лоугън я поведе към маса близо до редицата прозорци.

— Има нещо, което държа да ти кажа преди това — поде тя, когато седнаха. — Съжалявам, че се държах като кучка, когато ме посети в кабинета. Хората често ми казват, че съм арогантна, но обикновено се старая да не го показвам по такъв начин. Предполагам, причината е, че си доста известен, а аз исках да ти покажа, че не съм изпълнена със страхопочитание. Прекалих. Направо се изложих.

Лоугън махна с ръка.

— Да го забравим.

— Не си търся извинения. Трябва да знаеш обаче, че причината е целият този стрес. Хората не говорят за това, но ето вече две седмици копаем, а още нищо не сме намерили. На всичкото отгоре си имам работа с неколцина глупаци от висша класа. А после и тези странни събития. Хората виждат разни неща, оборудването спира да работи. А сега огънят и случилото се с Роджърс. — Жената поклати глава. — След известно време започва да ти действа на нервите. Не биваше да си го изкарвам на теб.

— Прекрасно, за наказание можеш да платиш сметката.

— Тук е без пари — отговори тя през смях.

Двамата отпиха от чашите си.

— Винаги ли си искала да станеш египтолог? — попита Лоугън. — Като дете, след като гледах „Мумията“, и аз искаха да стана такъв. По-късно обаче, когато разбрах колко трудно е да четеш йероглифи — изгубих интерес.

— Баба ми беше археоложка, но сигурно вече го знаеш. Работила е на всякакви разкопки — от Ню Хемпшир до Ниневия. Винаги съм я боготворяла. Мисля, че тя е една от причините за решението ми. Но онова, което наистина ме запали, беше фараонът Тутанкамон.

Лоугън я погледна изненадан.

— Фараон Тутанкамон?

— Да. Израснах в Саут Бенд. Когато експозицията с находките от гробницата на фараона дойде в Музея по естествена история в Чикаго, цялото семейство отидохме до града, за да я разгледаме. Боже мили, родителите ми трябваше да ме откъснат със сила. Имам предвид от посмъртната маска, златните скарабеи, съкровищницата. Бях едва в четвърти клас и видяното ме преследваше с месеци. По-късно изчетох всяка книга за Египет и археологията, до която можах да се докопам. „Богове, гробници и учени“^[1]; „Пет години проучвания в Тива“ на Картър и Карнарвън. И още много други. Никога не си помислих за нещо друго.

С напредването на разговора тя се оживяваше все повече и накрая зелените й очи направо бляскаха от вълнение. Не беше точно красавица, но притежаваше някаква вътрешна енергия и освежаваща откровеност, които се сториха интригуващи на Лоугън.

Тя си допи коктейла на една голяма глътка.

— Сега е твой ред.

— Мой ред? О, започнах да се интересувам от история през първата ми година в Дартмът.

— Не бъди уклончив. Знаеш за какво говоря.

Лоугън се засмя. Обикновено не говореше по този въпрос. Но в края на краищата тя го беше потърсила, за да се извини.

— Предполагам, че всичко започна, след като прекарах нощта в къща, обитавана от духове.

Ромеро махна на бармана за още едно питие.

— Нали няма да ме заглавикваш с глупости?

— Не. Бях на дванайсет. Родителите ми бяха заминали някъде за уикенда и от моя по-голям брат се очакваше да се грижи за мен. — Лоугън поклати глава с усмивка. — Да, голяма грижа му хвърли, като се басира с мен, че няма да посмея да прекарам нощта в старата къща на Хакъти.

— Старата, обитавана от духове къща на Хакъти?

— Да. Стоеше празна от години, но всички местни деца твърдяха, че там живеела вещица. Носеха се приказки за странни светлини в полунощ и как кучетата избягвали мястото като чумаво. Брат ми знаеше колко съм упорит и че никога не мога да устоя на предизвикателство. И така, взех спален чувал, фенерче и няколко романчета с меки корици, които той ми даде, и се промъкнах вътре през един от прозорците на първия етаж.

Лоугън замълча, очевидно потънал в спомени.

— В началото усетих нещо като ветрец. Развих спалния чувал в стаята, която някога е била всекидневна. Скоро се стъмни и започнах да чувам разни неща: пукот и стенания. Опитвах се да си отвлека вниманието с книгите, които брат ми беше дал, но всички се оказаха за привидения, както можеше да се очаква. Затова ги зарязах. И тогава чух.

— Какво?

— Стъпки. Качваха се от мазето.

Коктейлът дойде и тя обгърна чашата с ръце.

— Продължавай.

— Исках да избягам, но се бях вкаменил. Направо не можех да се изправя. Единственото, което успях да направя, беше да светна фенерчето. Чух стъпките бавно да прекосяват кухнята. След това в рамката на вратата се появи някаква фигура.

Той отпи глътка малцово уиски.

— Никога няма да забравя какво видях на светлината на фенерчето. Старица, бялата й коса стърчеше на всички страни. Очите й на светлината от фенерчето приличаха на празни дупки в черепа. Сърцето ми направо щеше да изхвръкне. Тя тръгна към мен. Тогава заплаках. Само това можех да направя, за да не напълня гащите. Тя протегна изсъхнала ръка. Тогава разбрах, че ще умра. Ще ме омагьоса и аз просто ще се съсухря и ще умра.

Той замълча.

— Е? — подкани го Ромеро.

— Не умрях. Тя взе ръката ми и я задържа в своята. И изведнъж аз — аз разбрах. Трудно… трудно е да се обясни. Осъзнах, че не е вещица. Беше просто една възрастна жена, самотна и уплашена, която се криеше в мазето и живееше благодарение на наличието на чешма и консервирана храна. Можех да… да почувствам страха й от външния свят, да си представя мизерното й съществуване в студа и мрака, да изпитам болката й, че е изгубила всички, които някога е обичала.

Той гаврътна остатъка от уискито в чашата.

— Това беше. Тя слезе обратно в мрака на мазето, а аз си навих спалния чувал и се прибрах вкъщи. Когато родителите ми се прибраха, разказах им какво се беше случило. Брат ми беше наказан месец да не излиза, а полицията провери къщата на Хакъти. Оказа се, че тя е Вера Хакъти, умствено недоразвита жена, за която се грижело семейството й. Последният й жив роднина бил починал преди година и половина. Оттогава тя живеела в мазето.

Той погледна Ромеро.

— Случи се обаче нещо странно. Тази среща ме промени. Запалих се по разкази за истински призраци, по обитавани от духове къщи и от богатства, пазени от проклятия, Голямата стъпка^[2] и всичко друго, което можеш да си представиш. И една от онези книги, които брат ми толкова предвидливо ми беше пробутал, за да ме уплаши още повече, беше „Флаксман Лоу — окултен психолог“ от Е. и Х. Херои, майка и син, автори на романи на ужасите. Беше сборник разкази за свръхестествен детектив.

— Детектив със свръхестествени способности?

— Точно така. Един вид Шерлок Холмс в света на призраците. Щом я прочетох, разбрах какво искам да правя в живота си. Разбира се, обикновено това не е работа на пълен работен ден. Затова защитих професурата.

— Как разви… своите способности? — полюбопитства Ромеро. — Имам предвид, че поне доколкото знам, няма следдипломна квалификация по енигмология.

— Вярно, но има много трактати по темата. Тогава познаването на средновековната история се оказва от полза.

— Имаш предвид нещо като „Чукът на вещиците“^[3]?

— Точно така. И други дори, по-стари и по-авторитетни. — Той вдигна рамене. — Както и с всичко останало, човек се учи в процеса на работа.

Недоверчивостта започна да се промъква отново в погледа на Ромеро.

— Трактати. Не ми разправяй, че вярваш на всички приказки за злите духове, астрологията и философския камък?

— Нещата, които изреди, са само европейски примери. Всяка култура има своя терминология за свръхестественото. Изучил съм всичко документирано, а и някои неща, които не са. После анализирах общите елементи. — Той замълча. — Вярвам, че отвъд природния видим свят съществуват природни сили — някои добри, други зли — които винаги са съществували и винаги ще съществуват като наше допълнение.

— Като проклятие за гробницата на мумия — подхвърли Ромеро. Тя посочи чашата на Лоугън. — Колко изпи, преди да дойда?

— Спомни си за атомите или за тъмната материя: не можем да ги видим, но знаем, че съществуват. Защо не и духове? Или същества, които просто още не сме срещали? Или сили, които още не знаем как да обуздаваме?

Недоверчивият поглед на Ромеро не се промени.

Лоугън се поколеба, след това се протегна, извади сламката от коктейла на жената и я сложи помежду им на бялата покривка. Постави дланите си от двете й страни с леко разперени пръсти. Вдиша и бавно издиша.

В началото нищо не се случи. След това сламката леко потрепери. Миг по-късно се разтресе по-силно и се издигна малко над масата; започна да се рее, потрепвайки, на сантиметър и нещо над нея, преди отново да падне обратно на покривката и да застине неподвижно.

— Божичко! — възкликна Ромеро. След това предпазливо докосна сламката, сякаш можеше да се изгори. — Как го направи?

— С необходимото обучение вероятно и ти ще можеш да го направиш — отговори Лоугън. — Но не и ако мислиш за него като за номер.

Тя погледна несигурно сламката, остави я отново на масата и замислено отпи от чашата си.

— Още един въпрос — поде и се взря в очите му. — Онова, което каза за мен днес в кабинета ми — всичко беше вярно. Чак до факта, че бях най-малкото дете. Откъде знаеш толкова много за мен?

— Аз съм емпат — обясни Лоугън.

— Емпат? Какво е това?

— Човек със способност да попива чувствата и вълненията на друг човек. Когато се стиснахме ръцете, почувствах прилив от много силни спомени, представи, мисли, грижи, желания. Те са неизбираеми. Нямам контрол върху това какви емоции възприемам. Знам само, че когато вляза в контакт, ще получа повече или по-малко впечатления.

— Емпатия — измърмори Ромеро. — Звучи точно като ароматерапия и лечение с кристали.

Лоугън вдигна рамене.

— Тогава ти ми кажи: откъде знаех всичко това?

— Не мога да обясня. — Тя сведе очи. — Всъщност как се става емпат?

— По наследство. Това е биологично и същевременно духовно качество. Понякога остава непробудено у човека през целия му живот. Често се пробужда след някакво травмиращо събитие. Лично аз вярвам, че при мен се случи след докосването на Вера Хакъти. — Той започна да върти празната си чаша. — Единственото, което мога да ти кажа със сигурност, е, че тази способност се оказа критично важна за работата ми.

Тя се усмихна.

— Левитация, четене на мисли… а можеш ли да предсказваш бъдещето?

Лоугън кимна.

— Какво ще кажеш за следното предсказание: ако до десет минути не отидем в стола, ще спрат да сервират вечерята.

Ромеро хвърли поглед на часовника си. След това се засмя.

— Това е предсказание, което мога да разбера. Хайде, Свенгали^[4], да вървим.

Когато станаха от масата, тя взе сламката и я пъхна в джоба на джинсите си.