Джон Конъли
Всяко мъртво нещо (9)

Осма глава

Спрях таксито на Ейжър, на Трето авеню и си купих скъпи, но пресни ягоди и ананас от денонощния магазин, после се разходих до сградата на „Ситикорп“, за да си ги изям на спокойствие на обществено място, на скамейка. Харесвах това здание с прости, изчистени форми и необичайно наклонен покрив. То бе построено сравнително неотдавна; интериорът му бе подчинен на същите семпли, праволинейни принципи. И на седемте етажа имаше зеленина — дръвчета и храсти; магазините и ресторантите бяха препълнени с хора; шепа вярващи мълчаливо седяха в малката, вградена в подножието църква.

Шикозният кабинет на Сваляча бе на разстояние две пресечки от „Ситикорп“. Поне засега. Помещаваше се в строена през седемдесетте години сграда с опушени стъкла. Взех асансьора и влязох в чакалнята. Пред компютъра седеше млада, красива брюнетка и почукваше на клавиатурата. Вдигна очи към мен, когато влязох, и ми се усмихна приятно. Усмихнах се и аз и се опитах да не я зяпам много-много с увиснала долна челюст.

— Свободен ли е доктор Форбс? — попитах.

— Имате ли час?

— Слава богу, не съм пациент, но ние с Франк сме отдавнашни познати. Стари приятели, така да се каже. Предайте му, че Чарли Паркър е тук.

Усмивката й поугасна, но все пак се обади по вътрешния телефон и му предаде съобщението. Лицето й леко пребледня, докато той отговаряше, но успя да запази спокойствие и се държа забележително добре. Като се имат предвид обстоятелствата.

— Опасявам се, че доктор Форбс не може да ви приеме — рече ми и усмивката й съвсем помръкна.

— Това ли точно ви каза?

Тя се изчерви.

— Не, не точно това…

— Вие вероятно сте нова тук?

— Да, за първа седмица съм.

— Лично Франк ли ви избра?

Девойката се озадачи.

— Ами… да…

— Намерете си друга работа. Той не е с всичкия си, девиантно поведение, знаете. Освен това е на път да напусне професията.

Тя ме изгледа неразбиращо, а аз минах покрай нея и влязох в кабинета на Франк.

Пациент нямаше. Добрият доктор бе сам, прелистваше някакви бележки на бюрото. Никак не ми се зарадва или поне така ми се стори. Тънките му мустачки се свиха неприязнено, като пиявица; по врата му изби червенина, която бавно полази нагоре по лицето и челото, докато се скри в смолистата леко къдрава коса. Бе висок над метър и осемдесет, спортуваше. Имаше вид на атлет, и то в добра форма, но видът бе едно, истината — друго. Всъщност с Франк Форбс Сваляча не се връзваше нищо добро. Здрависаш ли се с него, по-добре си преброй пръстите веднага след това. Долар да ти даде, вероятно мастилото ще си промени цвета, преди още да си го прибрал в джоба.

— Хей, Паркър, я се разкарай на майната си. Може би си забравил, ама вече не можеш да нахлуваш тук когато ти хрумне. Вече не си ченге и от това полицията сто на сто само е спечелила.

Наведе се към интеркома, но секретарката и така си вървеше след мен.

— Обади се в полицията, Марси! Не, я по-добре се обади на адвоката ми. Кажи му да подготви жалба за хулиганско поведение.

— Хей, Франк, чух, че на твоя адвокат ти си му спретнал толкова много работа, та едва ли има време за друго.

Настаних се на коженото кресло срещу него и добавих весело:

— Чух още, че Майбаум и Лок поели защитата на онази нещастна женица със срамната болест. Те са много добри, да знаеш, работил съм с тях. Чудя се дали да не им ударя едно телефонче, да им разкажа за онова момиче Елизабет Гордън. Ти помниш Елизабет, нали, Франки? И какво ти казах тогава?

Форбс инстинктивно хвърли поглед към прозореца зад гърба си и бързо отмести стола настрана.

— Марси, ти излез, ако обичаш. Няма нищо… — обърна се той неловко към секретарката.

Вратата тихо се затвори зад нея.

— Какво искаш, Паркър?

— Имаш пациентка на име Катърин Демитър.

— Хайде сега, знаеш, че никой лекар не говори за пациентите си. А с теб лично аз и лайно не бих споделил.

— Франки, от теб едва ли има по-кофти психоаналитик. На теб човек дори и куче не може да ти повери, защото ти ще се опиташ да го чукаш. Така че тези приказки за етиката си ги спести за пред съда. Сега по темата: мисля, че това момиче е в беда и трябва да го намеря бързо. Ако не ми помогнеш, ще се обадя на Майбаум и Лок и ще го направя толкова бързо, че ще ме вземеш за телепат.

Франк се опита да разиграе сценка на борба със съвестта си, макар че, за да я намери, му трябваха две лопати и разрешение за ексхумация.

— Вчера не се яви в дадения й час. И въобще не ми се е обаждала.

— За какво идва при теб?

— Страда главно от инволюционна меланхолия. Ти не ги загряваш тези неща — това значи депресия. Характерна е за средната възраст и по-късно. Поне на това приличаше отначало.

— Е, и…?

— Паркър, казах ти, това е професионална тайна. Лекарска етика. Дори и аз се съобразявам с нея.

— Хайде бе, шегички ще ми пробутваш. Давай по-бързо.

Франк въздъхна, нервно опипа писалката на бюрото, надраска нещо в отворения бележник. Стана и отиде до шкафа с документацията. Извади папка, погледна в нея и се върна на бюрото. Разлисти я и заговори.

— Сестра й починала, когато Катърин била на осем години. Или по-точно казано, била убита. Тя е едно от няколкото деца, убити в град на име Хейвън във Вирджиния. Някъде към края на шестдесетте и началото на седемдесетте. Децата — момчета и момичета — били отвличани, измъчвани, а останките им намерили в едно мазе на необитаема къща извън града.

Франк сега имаше съвсем друг вид. Приличаше на лекар, погълнат от историята на заболяването на своя пациент. Макар тя да бе нещо доста фантасмагорично, въпреки емоциите, които се опитваше да симулира.

— Сестра й била четвъртото убито по ред дете, но пък първото бяло. След нейното изчезване полицията наистина се разтичала. Заподозряна била местна жена, много богата. Видели колата й близо до необитаемата къща една вечер след изчезването на едно от децата. Малко по-късно се опитала да отвлече друго дете от съседен град на около двадесет мили разстояние. Детето, момче, одрало лицето й с нокти и после успяло да я опише на полицията.

— Ченгетата тръгнали да я арестуват, но местните хора научили по някакъв начин и ги изпреварили. В къщата се намирал брат й, според местните хомосексуалист, и ченгетата подозирали, че той е съучастник. Според тях той карал колата, а тя крадяла децата. Местните повярвали на тази версия. Намерили го обесен в мазето.

— А жената?

— Загинала — изгоряла при пожар в една друга необитаема къща. А случаят постепенно… заглъхнал.

— Но не и за Катърин, така ли?

— Не, не и за нея. Напуснала града, след като завършила гимназия, но родителите й останали там. Майката починала преди десетина години, бащата малко след нея. А Катърин Демитър се местела от град на град.

— Връщала ли се е в Хейвън?

— Не, не и след погребенията. Тя обясни, че за нея всичко там е отдавна мъртво. И така си е. Няма как да е друго. Всичко се свежда до този град.

— Имала ли си е постоянен приятел? Или случайни връзки?

— Подобно нещо не ми е споменавала. И край на този разпит! Сега се разкарай. И ако някога пак започнеш, ще те дам под съд за нападение, за незаконно влизане на моя собственост, за… моят адвокат ще ти съдере задника!

Усмихнах се, станах да си ходя.

— Чакай сега, има още нещо — сетих се почти на прага и като му видях физиономията, добавих: — Ще ми кажеш, за да си остане Елизабет Гордън непозната на господата Майбаум и Лок.

— Какво? — почти извика той.

— Името на изгорялата жена.

— Модайн. Адилейд Модайн, брат й се казва Уилям. Сега, ако обичаш, разкарай си задника от живота ми.

Цял живот сеем грешки като ситни зрънца; минат ли годините и се обърнем назад, виждаме, че те са поникнали, избуяли и разцъфнали в разкаяния и угризения. Животът ми със Сюзън сега ми се струва като гора от съжаления, поникнала върху плътна почва от предателства, ненаправени и неизпълнени обещания. И така, продължавам да се лутам безцелно в живота си… След като нея вече я няма, а Пътника е извън възможностите ми за досег и отмъщение.

След излизане от кабинета на Франк Форбс същия ден реших да отида в Хейвън, да се опитам да намеря Катърин Демитър във Вирджиния. Защото вярвах, че е отишла именно там. Можех да зарежа цялата работа, да върна парите на Айсобел Бартън и да се върна към обичайното си съществуване. Никой не би ме обвинил, така поне си мисля. А и да ме обвинят, пет пари не бих дал.

Изглежда, че взимайки това решение, съм задвижил цяла поредица събития, които тепърва щяха отново да ме разкъсват отвътре, да отварят старите ми рани и да ме изправят до безкрая пред чувството ми за вина, угризенията за собствената ми слабост като човешко същество; да ми припомнят очевидната неизбежност на провала ми в лицето на вездесъщото, старо като света Зло и необходимостта въпреки всичко да се боря с него…

Решението да тръгна за Вирджиния по следите на непозната жена, която никога нямаше да видя жива, изглежда провокира гневна реакция в околния свят. Тя започна със смърт и повторното появяване на Пътника в моя живот, а завърши в костница сред костите на мъртви деца. Монумент в памет на изгубен живот, който щях да губя отново и отново…