Джон Конъли
Всяко мъртво нещо (52)

Епилог

На кръстовището при Скарбъро завивам наляво и се спускам надолу по стръмния наклон; минавам покрай голямата католическа черква и старото гробище. Пожарната команда остава вдясно; късното, почти вечерно слънце едва озарява блатистите терени източно и западно от пътя. Скоро ще се стъмни и лампите по къщите на местните ще блеснат, но летните вили край Праутс Нек Роуд ще си останат тъмни.

Морето кротко плиска брега при Праутс Нек, залива пясъка и камъните и пак се оттегля, за да се върне след малко отново и отново. Дошъл е краят на сезона; зад мен хотелската сграда на Блек Пойнт Ин тъмнее, столовата е празна, в бара е тихо, бунгалата за прислугата са заключени. Върне ли се лятото догодина, богаташите и старците от Бостън и северен Ню Йорк пак ще дойдат да летуват тук, пак ще си купуват вечерите в бюфета и пак ще си ги консумират край басейна. И всяка вечер ще се обличат официално, под светлините на свещниците ще проблясват тежките им накити и бижута, а отраженията ще танцуват като светулки покрай масите.

Отвъд водната повърхност съзирам светлините на Олд Орчард Бийч. Мразовит вятър повява над плажа и морето, набира сила, подмята и отнася последните и най-упорити чайки. Закопчавам сакото и пристъпвам по пясъка — пред мен песъчинките помръдват, политат и се гонят като в лудешки танц. Дочувам приглушени звуци, досущ грижовна майка приласкава дете, а вятърът вие с вълчи глас из дюните, отнася собствения си вой нагоре и надалеч, отвява купчини пясък и ги захвърля високо, за да ги превърне в призрачни силуети, в мъгливи нощни фантоми. Сетне отново ги спуска на земята, снизходително решен да помилва тези въпиещи за вечен покой пясъчни души.

Намирам се близо до онова място, където преди много, много години стоеше Кларънс Джоунс и гледаше как момчетата на Татенцето Хелмс изсипват отгоре ми пръстта с мравките. Труден е бил урокът, дори още по-труден, защото е трябвало да го възприема на два пъти. Спомням си изражението на лицето му, как се клатеше и целият трепереше над мен, вероятно вече осъзнал цялата мъка на предателството, на стореното и на безвъзвратно загубеното.

Аз пък копнея да мога да прегърна Кларънс Джоунс през раменете и да му кажа, че не изпитвам злоба, че не се сърдя, че напълно разбирам какво му е било тогава. Иска ми се пак да чуя шляпането на евтините му гуменки по пътя. Иска ми се да го зърна отново да хвърля онези камъчета над водната повърхност и да зная, че той е моят приятел. Иска ми се заедно, рамо до рамо, да се връщаме у дома, да чувам как весело подсвирква все оная натрапила се в съзнанието му мелодия, една и съща песен, от която знаеше само началото. Чувам я и сега, тя звучи натрапчиво и в моята глава и се връща отново и отново, за да ми напомня за онези години, когато ведно крачехме по пътя. Иска ми се…

Но вместо това се качвам на колата и в гаснещата есенна светлина потеглям за Портланд. Имам стая в онзи стар хотел на „Сейнт Джон“ — същински хан с големи сводести прозорци, с чисти бели чаршафи и с обща баня през две врати вляво по коридора. Ще си легна на леглото и ще слушам вечерния трафик под прозореца; рейсовете на „Грейхаунд“ ще пристигат и ще тръгват от спирката току отсреща на улицата, хората ще тикат пазарните си колички от близкия супермаркет към паркинга до автобусния гараж, а в тях ще подрънкват бутилки и консерви.

Мракът ще се сгъстява, а аз ще въртя номера на Рейчъл в Манхатън. Ще прозвучат сигналите — един, два… три, после ще се включи телефонният й секретар: „Здравейте, в момента никой не може да ви се обади, но…“.

Чувам го този сигнал отново и отново — откакто тя излезе от болницата. Администраторката ми казва, че не знае къде е отишла Рейчъл. Не знае къде се намира. Отменила си е лекциите и упражненията в университета. Аз пък говоря с телефонния й секретар. От хотела.

Река ли да я намеря, ще го сторя. Мога да я открия. Нали намерих и другите, но те всички бяха мъртви, когато стигнах до тях. Нея не искам да я преследвам.

Не бива всичко да завършва по този начин. Тя трябва сега да е тук, до мен. С онази бяла, съвършена кожа — небелязана от ножа на Улрич; с искрящи и подканящи ме очи, спокойна и ведра, а не уплашена и потисната, преследвана от мъчителни нощни кошмари; с ласкави ръце, протегнати с желание към мен в мрака, а не издигнати в протест да ме отблъснат, сякаш допирът на пръстите ми ще й донесе болка. И двамата ще се споразумеем с миналото. С всичко онова, което се случи. Но всеки от нас ще трябва да го постигне сам.

Сутринта Тими ще е пуснал радиото, на масата във вестибюла ще има за мен кафе и плодов нектар. И топли кифлички, завити в салфетка. Сетне ще се кача на колата и ще отида в дядовата къща, за да се хвана на работа. Един местен човек ми е обещал помощ за поправката на покрива и стените. През зимата къщата ще трябва да е обитаема.

И ще си седя на верандата, а вятърът ще лудува и шепне във вечнозелените храсти. Заигран с тях, ще плесне с ръце и ще ги поеме, за да ги милва и гали, ще ги извива и вае в нови и нови форми, листата ще му нашепват сладка песен. Дали ще доловя лая на кучето; то сигурно ще дращи с лапи по износените дъски, ще върти морна опашка във вечерната прохлада? Или ще чуя туп-туп-туп — почукването на дядовата луличка по парапета; той е готов вече да я запали, на стъпалата до него стои чаша уиски, топло и нежно като позната милувка. Или шумоленето на мамината рокля? Тя ще слага масата за вечеря, облечена в синьо и бяло, в рокля, по-стара от нея самата, може би на годините на къщата…

Или шляпане на познати гуменки? Те ще се отдалечават и ехото ще заглъхва по пътя, ще се топи в мрака и ще потъва в онзи мир и покой, които накрая настъпват за всяко мъртво нещо.