Джон Конъли
Всяко мъртво нещо (33)

Тридесет и втора глава

Зората в Ню Орлиънс настъпи бавно, тежко, и донесе още повече влага. От Мисисипи се носеха силни утрешни миризми. Излязох от хотела и се разходих из френския квартал в напразен опит да избистря мислите в главата си и да прогоня нощната умора. Както и може да се очаква, стигнах до Лойола, а там шумотевицата на трафика се прибави към тягостната влажна жега и в главата ми забуча още повече. Небето бе надвиснало ниско, потъмняло, заплашително; канеше се да вали, черни облаци висяха над града, затиснали жегата като похлупак.

Купих си „Таймс Пикайн“ от автомат и се зачетох в него, застанал пред кметството. От вестника така смърдеше на корупция, че просто се зачудих как хартията още не е загнила. Двамина полицаи, арестувани по обвинение за участие в наркотрафика; федерално разследване за поведението на участниците в последните сенатски избори; подозрения относно правомерната дейност на бившия губернатор.

Самият Ню Орлиънс, изглежда, въплъщаваше цялата тази подкупност — със захабените си, порутени сгради, мрачния пазар на Пойдра, огромния магазин на Улуърт с надписите „Закрива се“. Невъзможно ми бе да реша дали самият град заразява жителите си или с действията си някои от тях го влекат към разруха и падение.

Шеп Морисън бе построил внушителната сграда на градския съвет скоро след завръщането си от Втората световна война. Естествено, след като бе успял да детронира кмета милионер Маестри и да поведе Ню Орлиънс в двадесетия век. Някои от старите авери на Улрич все още помнеха Морисън с топли чувства. Може би именно защото при него в полицейския апарат бе разцъфтяла корупцията, ведно с множество видове рекет, проституция и комар. Тридесет десетилетия по-късно полицията все още се опитваше да се отърси от неговото наследство.

Спомням си „ужилването“ на Лен Дейвис през 1994 година. Той бе тридесетгодишно ченге, от обикновените патрули в района на Дезире в източната част на Ню Орлиънс. Бе си спечелил прозвището „Робокоп“ поради изключителната си бруталност. Е, ФБР успя да го изработи. Дейвис заедно с партньора си на име Сами Уилямс се уговорили с двамина наркотрафиканти да осигурят тридесетина полицаи — в униформи и въоръжени — да охраняват еднократна доставка и заплащане на голяма пратка наркотици, освен това да уредят непрекъсната двадесет и четири часова охрана на друга доставка кокаин в крайречен склад. Двамата успели да осигурят не повече от девет ченгета и се уговорили хонорарът да бъде 100 000 долара. Дейвис настоял да получи и клетъчен телефон, за да „организира“ операцията по-добре.

Всъщност те не бяха направили нищо ново и нечуто до този момент. Години наред полицаи от участъците на Ню Орлиънс, както и в редица други американски градове, си изкарват странични пари — и то не малко — чрез работа „на парче“. Тоест приемат да охраняват който и да е, стига да има пари да си плати. Не ги интересува какво прави той — дали е в рамките на закона, или не. При това вършат всичко въоръжени и в униформа.

В началото на осемдесетте години Дъч Мориъл, първият чернокож кмет на града, се опита да изкорени корупцията в полицията. Но какъв шанс би могъл да има един чернокож кмет, след като независимата Централна комисия за борба с престъпността бе неспособна да направи нещо сериозно? При това тази комисия бе започнала да работи по същите проблеми 25 години преди Мориъл. Полицията, в мнозинството си бяла, обяви стачка и операцията на кмета отиде по дяволите. Дори се наложи да бъде свикана Националната гвардия, за да бъде възстановен редът.

Сега да ви доразкажа за Дейвис. Той си бе възтъп и винаги съм се чудел как е успял да завърши даже средното училище. Две стъпки не можеше да направи, без да сгафи нещо. Както и би могло да се очаква, онези наркотрафиканти се оказаха федерални агенти под прикритие. Клетъчният телефон се подслушваше, а ФБР дори успя да му подхвърли и камион с климатична инсталация, натъпкан до тавана с подслушвателни устройства. Дейвис настани своите девет ченгета в същия камион.

Още в първия подслушан разговор ченгетата се бяха заканили да убият двамата дилъри и да си присвоят кокаина. Междувременно Дейвис използвал клетъчния телефон, за да се обади на един наемен убиец на име Пол Харди, по прякор Непукиста. Поискал от него да очисти Ким Гроувс, майка на три деца и свидетел на уличен побой, в който самият Дейвис и друг полицай пребили някакво хлапе. Гроувс съобщила за случая в полицията и се водела като официален свидетел по него. Почти веднага след това тя бе убита с изстрел в главата, произведен от минаваща кола на „Алабо стрийт“. Е, какво очаквате? Дейвис отиде на съд и получи смъртна присъда.

Да не ви разправям за случаите, свързани с непристойно поведение на полицаи. Двадесет години наред в някои от районите на града е имало по над хиляда оплаквания за извършени от ченгетата нарушения на закона. В отдела за убийства оплакванията стигаха до четиристотин годишно. Всъщност убийствата имаха разкриваемост може би не повече от петдесет на сто. Което означава, че и до ден-днешен сума ти хора с кръв по ръцете се движат необезпокоявани по улиците на Ню Орлиънс. Това, разбира се, е факт, който градските първенци избягват да съобщават пред туристите, макар че самият той едва ли ще спре притока на гости. Че как ще спре, когато въпреки жегите градът предлага комар в закотвените покрай брега кораби, денонощно отворени барове, проституция, лек достъп до наркотици и всичко това е на една крачка разстояние едно от друго.

Тръгнах да се разхождам напосоки. По едно време поседнах на една пейка близо до градския център, недалеч от кулата на Хайът. Имах малко време до срещата с Улрич. Снощи, при цялата дандания, се бяхме уговорили да закусим заедно. Бях му предложил да остана в Лафайет или в Батън Руж, но Улрич намекна, че местните ченгета са чувствителни на тема намеса в следствието, пък и самият той е в Ню Орлиънс, така че по-добре е да се върна с него. Както и стана.

Чаках цели двадесет минути, но той не дойде. Тръгнах по Пойдра — същински каньон, образуван от големи сгради с офиси, вече претъпкан със забързани бизнесмени и туристи, запътени към Мисисипи. Сладкарницата „Ла Мадлин“ на площад „Джаксън“ бе вече пълна със закусващи хора. Чудният мирис на прясно изпечен хляб привличаше посетители като мухоловка мухи. Поръчах си сладки и кафе и дочетох вестника. В Ню Орлиънс е почти невъзможно да си купиш „Ню Йорк Таймс“; бях чел някъде, че този вестник се продава най-слабо именно тук. Затова пък местното гражданство държи първо място по покупки на официални дрехи. Така де, ако всяка вечер си на официален прием или на някакво друго тежко мероприятие, откъде време да четеш „Ню Йорк Таймс“?

На разпръснатите всред магнолиевите и банановите дървета масички седяха повече туристи, любопитно загледани в околните танцьори и мимове, играещи за тяхно развлечение. Една от атракциите бе строен чернокож, който поддържаше чувствен, постоянен ритъм, почуквайки колене с пластмасови шишета. Ефектът бе поразителен. От реката подухваше лек ветрец, но постепенно губеше битката със сутрешната жега и постоянно покачващата се температура. Все пак немирният бриз успяваше да разхвърли картите на гледачките пред катедралата и да разроши косите на многобройните художници, закачили платна по черната желязна ограда на площада.

Снощната гледка в спалнята на леля Мари изглеждаше странно далечна, събитие от друг свят, друго време. Очаквах тя да остави в мен потресаващ ефект и да върне ужасяващите спомени от телата в кухнята ми; съпругата и дъщеря ми, одрани като животни с оголена плът, сухожилия, кости… Но нямаше нищо подобно. Само една тежест, надвиснала над съзнанието ми като черно, мокро одеяло.

Пак разлистих вестника. Новината за убийствата бе поместена най-отдолу на първа страница, но кървавите подробности бяха спестени. Трудно бе да се прогнозира доколко щяха да останат тайна: такива неща се разчуват бързо, особено по погребенията.

На вътрешна страница имаше две снимки: на Флорънс и Те Жан. Но труповете им бяха фотографирани вече на носилките — на път през моста към пристигналите по-късно линейки. Мостът се бе оказал значително разклатен от миналите коли, затова шофьорите на Бърза помощ бяха отказали да го прекосят и изчакаха отсреща. За щастие нямаше снимка на леля Мари, която бе пренесена до линейката на специална количка. Бе ми се сторило, че дори и под черната си завивка огромното туловище се подиграва на смъртта.

Някой пристъпи към масата. Вдигнах очи — бе Улрич, преоблечен в светлосив ленен костюм. Другият най-вероятно бе изцапан с кръвта на Флорънс Агиляр. Бе небръснат, под очите му висяха черни торбички. Поръчах му кафе и чиния сладки. Замълчах, изчаках го да закуси.

Гледах го и си мислех, че се е променил много през последните години. Стори ми се, че забелязвам да е изпосталял, нещо, което обикновено свързваме с жертвите на рака, който постепенно ги изяжда отвътре. Лицето му бе значително отслабнало и когато светлината падна върху него, стори ми се, че лицевите кости изпъкват като остриета отдолу. За пръв път ме порази мисълта, че може би е болен. Но не посмях да го попитам. Ако има нещо такова, той сам ще избере момента да ми каже.

Докато ядеше, си припомних как се бяхме запознали. Бе станало при огледа на трупа на Джени Орбах. Джени бе бивша красавица, със запазено тяло и черти на лицето, тридесетгодишна жена, поддържала форма с множество упражнения и диети, живяла, както научихме, доста охолно и в луксозно обкръжение, при очевидна липса на стабилен доход.

Една студена януарска нощ ни бяха изпратили с Уолтър Коул по сигнал в апартамента й на „Ъпър Уест Сайд“, на две преки от деликатесния магазин на Забър. Ориентирахме се още отдолу — към малък балкон над 79-а улица и реката се отваряха два големи еркерни прозореца. Не бе наша територия, но отидохме, защото почеркът на престъплението приличаше много на два предишни обира, с усложнени обстоятелства, единият довел до убийство, които пък ние разследвахме. При въпросния обир бе убита млада банкова чиновничка на име Дебора Морън.

Всички присъстващи ченгета бяха с палта или кожуси, с шалчета около вратовете. Апартаментът бе приятно топъл и никой не бързаше да се озове отново отвън — на режещия зимен мраз. Най-малко аз и Коул. Макар че вече се бяхме убедили: ставаше дума за умишлено убийство, а не за обикновена кражба, при която жертвата е случайна. Почти нищо в апартамента не бе докоснато, а имаше чанта с три кредитни карти, над 700 долара в наличност бяха намерени в чекмедже под телевизора. Някой ни бе донесъл кафе от деликатесния магазин. Отпивахме от пластмасовите чашки и се радвахме на топлината по пръстите си.

Съдебният лекар довършваше работата си, екипът бе готов да отнесе трупа и тогава в апартамента нахлу някакъв неугледен тип. Носеше дълго кафяво палто с цвят на сос от телешко готвено, подметката на едната му обувка бе отпрана отпред. През процепа се виждаше червен чорап с дупка, а през нея и големият му пръст. Кафеникавите му панталони бяха омачкани като купен преди два дни вестник, бялата му риза бе със съмнителна чистота, загубила оригиналния си цвят и пожълтяла като болен от жълтеница. На главата бе нахлупил мека шапка. Не бях виждал ченге с такава шапка от последния фестивал на ретро полицейски филми.

Но най-силно впечатление правеха очите му. Те блестяха цинично и весело, сякаш той се забавляваше от нещо, известно само нему си. Същевременно нищо не убягваше от погледа му, той шареше наляво-надясно, бързо, точно. Въпреки скандалния си външен вид бе прясно избръснат, ръцете му бяха фини и аристократични — забелязахме ги, когато извади найлонови ръкавици и внимателно ги нахлузи.

— Бррр, голям студ отвън, като в курвенска душа, а? — подметна ни той, приклекна до трупа и леко пъхна пръст под брадичката на Джени Орбах. — Студено като в смъртта.

Някой пристъпи до мен. Извърнах глава — бе Коул.

— Кой си ти, по дяволите? — попита Уолтър.

— А, аз съм от добрите — рече човекът. — От ФБР, независимо какво си мислите за тази достопочтена институция.

Извади от вътрешния джоб картата и я размаха под носовете ни. Спогледахме се.

— Специален агент Улрич, на вашите услуги.

Изправи се, изхлузи ръкавиците, после ги набута заедно с ръцете си в джобовете на палтото.

— Е, какво ви води тук в тази шибана нощ, агент Улрич? — попитах го аз. — Да не сте си загубили ключовете за федералната щабквартира?

— О, шегаджия… веселяци сте вие, нюйоркските ченгета — рече Улрич с нещо като полуусмивка. — Добре че има линейка, в случай че пукна от смях. От шегоубийци като вас.

После стана сериозен, извърна глава към трупа и попита:

— Познавате ли я?

— Знаем й само името — обади се един от другите полицаи в стаята.

Лично аз все още не го знаех. Бях установил само простия факт, че някога е била хубавица, но не и в мига на смъртта. Някой я бе бил по лицето и главата с коаксиален кабел, сетне го бе захвърлил до трупа. Розовият килим бе ален около главата й, стените бяха опръскани с кръв, кожените мебели — също.

— Това е мадамата на Томи Логан — рече Улрич.

— Босът на боклука ли? — попитах аз.

— Същият.

Томи Логан бе създал фирма, а после бе успял да сключи извънредно изгодни двугодишни договори с кметството за събиране на градския боклук. Малко по-късно бе пробил и в още един много доходен бизнес — миенето на прозорците на високите сгради и офисите. Играта бе от проста по-проста: неговите момчета ни мият прозорците, в противен случай въобще нямате прозорци за миене. А може да се окаже, че нямате и офис, дори и сграда. Такъв човек бе Томи, такива бяха и контактите му.

— Да не би вашите хора да се интересуват от свързан с Томи рекет? — попита Коул.

— Много хора се интересуват от Томи — неопределено отвърна Улрич. — Необичайно много, още повече че сега и мадамата му лежи пречукана тук.

— Може би е предупреждение за нещо? — отново попитах аз.

— Може би — отвърна Улрич и сви рамене. — А може би го предупреждават да си смени вътрешното оформление, че това място мяза на къщата на Елвис.

Въпреки майтапа беше прав. Апартаментът на Джени Орбах бе обзаведен в стил ретро дори и от времето преди Елвис Пресли и модата на клош панталоните и брадичките. Не че на Джени й пукаше. Вече нямаше защо.

Така и не открихме кой е убиецът. Томи Логан бил естествено раздрусан, когато научил за смъртта на приятелката си и в поведението му не проличало нищо престорено. Дори забравил за факта, че съпругата му може да разбере за изневерите. Май че в резултат на кончината на Джени стана по-щедър към бизнеспартньорите си, но дори и така да е станало, не ще да е било за дълго. След една година намерихме убит самия Томи Логан, с прерязано гърло, захвърлен под моста Бордън в Куинс.

Но след тази случка с Улрич започнахме да се срещаме по-често. Пътищата ни се кръстосваха професионално отново и отново, дори на няколко пъти пихме заедно по чашка. Веднъж извади билети за бейзболен мач и после дойде с мен у дома на вечеря. За рождения ден подари на Дженифър огромен плюшен слон. Когато се напивах бързо, чашка след чашка, просто седеше на масата и мълчеше, без да ме съди, без да се намесва.

Спомням си го на третия рожден ден на Джени — бе нахлупил клоунска картонена шапка, понесъл огромна купа с черешов сладолед в ръка. Изглеждаше малко не на място, пък и леко смутен, в измачкания си костюм сред три-четиригодишни хлапета и усмихнати майки, загледани в тях с обожаващи очи. Същевременно чувствах, че е странно щастлив в подобна компания — играеше с децата, надуваше им балоните, правеше евтини фокуси с дребни монети. Имитираше домашните животни, тичаше из стаята със закрепен на носа си балон. Когато си тръгна онази вечер, в очите му зърнах дълбока тъга. Допуснах, че си спомня за рождените дни на своята дъщеря, когато тя е била център в живота му, преди развода.

След смъртта на Сюзън и Дженифър той се появи у нас, последва ме в участъка и изчака четири или пет часа, докато ме разпитваха. Тогава нямаше как да се прибера у дома, а след първата нощ се бях свестил в коридора на една болница, просълзен, със зарита в ръце глава; не можех да отида и у Коул не само поради личното му участие в разследването, а и поради факта че не желаех да бъда сред нечие друго семейство, не и тогава. Улрич ме отведе в малкото си, но чисто и спретнато апартаментче. По стените имаше лавици, лавици и безброй книги — повече английска и американска поезия и класика: Марвъл, Вон, Ричард Крашоу, Хърбърт, Джонсън и Роли^[1], чиято поема „Поклонение на мъченика“ често цитираше. Отстъпи ми леглото си. В деня на погребението застана до мен в проливния дъжд; водата го обливаше, той не помръдваше, а капките падаха от периферията на шапката му като истински сълзи.

— Как си? — попитах след като похапна.

Изду бузи и бавно изпусна въздуха, заклатил глава наляво-надясно като онези играчки кученца, които мнозина собственици на автомобили слагат пред задните си стъкла. Над слепоочията му косата бе съвсем побеляла, сребърни нишки проблясваха навсякъде по главата му, около очите и устата пролазваха тънички бръчици, досущ фини пукнатини по порцеланова фигура.

— Кофти — рече бавно. — Три часа сън и ако това може да се нарече сън — кошмари… все Флорънс ми бе пред очите, сънувах я как слага дулото в уста…

— Ти се срещаше с нея, така ли?

— Не много често. От време на време. Абе, няколко пъти съм бил с нея, а онзи ден се отбих в къщата да видя как я карат. Дали всичко им е наред… Боже, каква бъркотия…

Придърпа вестника и бързо го прегледа. Интересуваше го главно материалът за убийствата, проследи заглавията с показалец, след малко той почерня от печатарското мастило. Като свърши с четенето го погледна, потри го в палеца, сетне избърса и двата върху хартиената салфетка.

— Имаме един пръстов отпечатък, частичен обаче — рече изведнъж, сякаш собствените пръсти му напомниха този факт.

Шумът и туристите наоколо се сляха в някакъв тъмен безличен фон. Пред мен остана само Улрич с черните му очи. Той допи кафето, избърса устни със салфетката.

— Затова и се забавих. Докладваха ми го преди по-малко от час. Сравнили го с отпечатъците на Флорънс, но не съвпадат. При това по него има следи от кръвта на старицата.

— Къде е намерен?

— Под леглото. Може би се е подпрял на едната ръка, докато я е касапел, или пък се е подхлъзнал. Не изглежда да се е опитвал да го избърше. Наредих да направят пълно сравнение с местните ни архиви, а и с главната система за идентификация. Ако някога е попаднал в нея, ще го открием.

В компютърната база данни на ФБР се съдържат пръстови отпечатъци на престъпници, на някои федерални служители, на чужденци, на част от военните и на лица, настояли отпечатъците им да бъдат снети за разпознаване. През следващите двадесет и четири часа въпросният отпечатък ще бъде сравнен с повече от двеста милиона единици архивирани данни.

Ако е този на Пътника, това би било първият ми шанс за успех след смъртта на Сюзън и Дженифър, истински късмет. Но нямах големи надежди. Човек, който си бе направил труда да изчисти ноктите на съпругата ми, след като я бе убил, едва ли ще бъде така невнимателен, че сега да остави отпечатъци на местопрестъплението. Погледнах Улрич и веднага усетих, че си мисли същото. Той вдигна ръка към келнера за още кафе и погледът му се зарея по тълпата на площада. Множеството бе нараснало още повече, минаваха кабриолети, конете пръхтяха шумно и отминаваха нагоре по Декатур.

— Флорънс ходила на пазар в Батън Руж по-рано през деня, после се върнала да се преоблече за рождения ден на някоя от първите им братовчедки. Обадила ти се е от някое кафене по моста Бро, после се прибрала. Останала е у дома може би до към осем и половина, после отишла на празненството пак на Бро. Било е вероятно около девет часа. Според засечените от полицията свидетели била неспокойна и не останала дълго — изглежда, че майка й е настоявала да отиде, обещала, че Те Жан й е достатъчен, да не се тревожи за нея. Стояла там, значи час, да речем деветдесет минути, и се прибрала. Бренан, това е съседът с магазина за рибарска стръв, я е видял може би тридесет минути след това. Значи имаме прозорец от един до два часа, не повече, през който е било извършено убийството.

— Кой се занимава с него?

— Морфи и неговата група. Но само на теория. На практика по-голямата част ще я свършим ние, тъй като наподобява убийствата на Сюзън и Дженифър, пък и ще настоявам аз да работя по него. Брило ще ти закачи маймунка на телефона, извинявай — в случай че нашият човек ти се обади. Това значи, че ще трябва да се навърташ повечко из хотелската стая, но пък не виждам какво толкова има друго за правене — изрече всичко това, но избягваше да ме гледа в очите.

— Ти практически ме изключваш от работата.

— Гледай сега, Птицо, ти и така не бива да бъдеш намесен в нея. Много добре го знаеш. Казвал съм ти го преди, повтарям ти го и сега, отново. Ние решаваме до каква степен можеш да бъдеш допуснат до следствието. Не се сърди, така си е.

— Ограничаваш ме, с други думи.

— Да бе, дявол го взел, така го наречи. Ограничавам те. Виж, Птицо, ти си връзката с този тип. Той се е обаждал веднъж, ще се обади рак. Ще изчакаме, ще видим. Няма как иначе.

Улрич широко разпери ръце встрани.

— Убил я е заради момичето. Ти сега ще потърсиш ли момичето?

Улрич вдигна молитвено очи нагоре, махна с ръка.

— Къде да го търся, а, Птицо, кажи ми? Къде? В шибаните тресавища, в заблатеното? В целия огромен район ли? Ние дори не сме сигурни съществува ли такова момиче, или не. Имаме един отпечатък, ще го проверим най-щателно и ще видим докъде ще ни доведе тази работа. Сега плати сметката тук и да си вдигаме чукалата. Чака ни работа.

 

 

Бях отседнал в стара гръцка къща, възстановена и пригодена за хотел. Наричат я „Дом Фласонс“ и е бяло имение, пълно с вещи на мъртъвци. Бях си избрал стая в задната му част, в сградата, където някога са държали конете и каретите. Отчасти защото там бе по-тихо и спокойно, но и поради естествената аларма — две огромни кучета, които обикаляха из двора и ръмжаха застрашително срещу всеки, който не бе клиент. Или така поне ме бе уверил чиновникът на рецепцията. Доколкото лично забелязах обаче, кучетата спяха до един фонтан през по-голямата част от времето. Стаята ми бе голяма, с балкон, с вентилатор с медни перки на тавана, две тежки кожени кресла и малък хладилник, зареден с бутилки минерална вода. Имаше и телевизор.

Когато дойдохме, Улрич веднага пусна някакво сутрешно шоу и се загледа в него. Така мълчаливо изчакахме пристигането на Брило. След около двадесет минути той почука на вратата. Време, достатъчно някоя домакиня да хване влака от Тулса, че да стигне чак до Централна Америка.

Брило се оказа дребно, грижливо облечено човече с оплешивяваща коса. Час по час прокарваше пръсти през нея, сякаш да се увери, че все още си е на мястото. Зад него се зададоха още двамина, като с мъка носеха метална количка с цял куп апаратури за подслушване на телефони и проследяване на източника. Мъчно им бе, понеже трябваше да я качват по тясната дървена, при това външна стълба, която водеше към стаите в бившата конюшня.

— Давай по-бързо, Брило — нареди Улрич. — Донесе ли нещо за четене на колегата?

Един от двамината с количката измъкна куп списания и няколко измачкани книжлета някъде от купа с апаратурата.

— Къде ще бъдеш, ако ни потрябваш? — попита Брило.

— На обичайното място — невъзмутимо отвърна Улрич. — Навсякъде.

После излезе.

 

 

Преди време Улрич ме бе завел в нюйоркската сграда на ФБР и бе издействал разрешение да ми покажат един от специализираните си центрове. Той се помещава в зала, натъпкана с апаратура, където екипите извършват дългосрочни разследвания; работят по основни проблеми на организираната престъпност, на контраразузнаването и прочие. Там има и много подслушвателна техника.

Когато влязохме, шестима агенти седяха пред пулт с ролкови лентови магнетофони, включващи се автоматично при звука на глас в наблюдаваните обекти. Те водеха подробна документация с дневници кога, къде и как са били проведени съответните разговори, обстоятелствата, връзките и още множество други подробности. Там цареше гробовно мълчание, като, разбира се, изключим механичните шумове на апаратурата и скърцането на писалките по хартията.

Федералните ченгета много обичат подслушване на обекти. Това е голямата им слабост. През 1928 година, когато името на институцията все още била Бюро за разследвания, Върховният съд разрешил почти неограничено подслушване на телефони, домове, коли на заподозрени обекти. През 1948 година Ендрю Джаксън, тогавашен министър на правосъдието, се опита да забрани този подход, но президентът Рузвелт се намеси и наложи становището, че той е нужен за ограничаване на „подривната антиамериканска дейност“. Впоследствие се оказа, че на практика „подривна дейност“ може да бъде всичко от отварянето на китайска пералня до чукането на нечия съпруга. Хувър стана богът на подслушвателната методика.

Днес на федералните агенти вече не им се налага да висят на открито, под дъжд, сняг или вятър, включили слушалките за подслушване в нечия разпределителна кутия, пишещи трескаво в бележници. Техническата революция ги освободи от постоянната им борба с природата. Сега е достатъчно съдебно решение или просто подписано от съдия разрешение плюс един телефонен разговор със съответната телефонна компания и нужната връзка се прехвърля електронно към федералните компютри. Още по-лесно е, ако обектът се съгласи да съдейства. В сегашния случай на Брило и неговите хора дори не се налагаше да висят в обзаведен с техника камион и да се потят.

Извиних се и излязох за пет минути, докато Брило работеше по монтажа на съответната апаратура към хотелския телефон и моя клетъчен апарат. Казах, че отивам до кухнята, но излязох на двора и го пресякох. Едното куче ме погледна сънливо и едва се помръдна. Стигнах на улицата и се отправих към един магазин за хранителни стоки през две пресечки, където бях забелязал обществен телефон. Оттам позвъних на Ейнджъл. Нямаше го, но телефонният секретар бе включен. Оставих съобщение, в което обясних положението и предупреди да не се обажда на клетъчния ми телефон.

Редно е при подслушване федералните агенти да се изключват и да спират записа, когато разберат, че разговорът не касае престъпни дейности, намерения и други такива. Технически това става, като натиснат бутона „пауза“ и изключат слушалките. След това от време на време трябва да проверяват дали има промяна, при това тяхната апаратура автоматично регистрира всеки нов разговор и автоматично би изключила „пауза“-та. На практика само слабоумен човек може да разчита, че на подслушвана линия може да има дискретен разговор. Затова и реших, че е по-добре да се обадя на Ейнджъл и Луис. Само това ми оставаше — ФБР да запишат мой разговор с крадец и наемен убиец.

Купих четири кафета в съседния магазин и се върнах обратно. На вратата ме чакаше Брило, вече разтревожен.

— Ние можем да поръчаме кафе и оттук, господин Паркър — укорително ми рече той.

— Ама няма да има същия вкус — рекох помирително.

— Вижте, по-добре да свикнете с тази мисъл — настоя той и заключи вратата след мен.

 

 

Първото обаждане бе в 16:00 часа, след като часове наред бях гледал тъпи телевизионни програми и чел донесените стари списания. Брило скочи от леглото и щракна с пръсти към техниците. Единият вече поставяше слушалките. Той преброи до три, като махаше на ръка, сетне посочи телефона. Вдигнах слушалката.

— Чарли Паркър? — Гласът бе женски.

— Да.

— Обажда се Рейчъл Улф.

Погледнах агентите, поклатих глава. Единият въздъхна. Закрих мембраната с ръка.

— Хей, изключете записа, моля — рекох настоятелно.

Чух изщракването на бутона. Бяха спрели магнетофона, Брило отново се излегна на прясно сменените ми чаршафи, подпря глава с ръце на тила и затвори очи.

Рейчъл изглежда усети, че нещо става при мен.

— Можете ли да говорите?

— Имам гости. Може ли да ви се обадя по-късно?

Тя ми продиктува домашния си телефон и добави, че ще отсъства до 19:30 часа, после ще си бъде вкъщи. Благодарих и затворих.

— Приятелка, а? — попита Брило.

— Моята лекарка — отвърнах. — Лекува ме от една особена болест: синдром, наречен нисък праг на търпимост. Надява се, че през следващите няколко години ще мога да понасям ненужното любопитство.

Брило изпухтя, но си остана легнал, със затворени очи.

Телефонът иззвъня за втори път, в шест часа. Бяхме затворили прозореца поради ужасната влага и шумотевицата на тълпите туристи. Въздухът в стаята бе възкисел. Този път и съмнение не можеше да има кой се обажда.

— Добре дошъл в Ню Орлиънс, Птицо — рече синтезираният глас. Бе плътен, силен и сякаш потрепваше, сгъстяваше се и се разреждаше като плътна мъгла.

Замълчах за миг, кимнах на федералните агенти. Брило вече се обаждаше на пейджъра на Улрич. На компютърния екран до балкона заиграха образи — карти на улици, цели райони. Гласът на Пътника долиташе тъничко и от слушалките на техниците.

— Не разчитайте на приятелите си от ФБР — продължи гласът — този път вече с висок, мелодичен тембър на момиче. — Агент Улрич там ли е?

Пак премълчах, забавих отговора. Броях секундите.

— Не се ебавай с мен, Птицо! — изпищя гласът. Вече бе детски. На глезено дете, на което са му забранили да излезе да си играе навън. Ругатнята го правеше още по-противен.

— Не, няма го тук.

— Тридесет минути — обяви гласът и връзката прекъсна.

Брило сви рамене.

— Знае за нас. Няма да рискува да говори достатъчно дълго, че да го засечем.

И пак си легна на леглото ми да чака Улрич.

 

 

Улрич изглеждаше още по-уморен отпреди. Очите му бяха зачервени от безсънието, устата му миришеше на лошо. Непрекъснато местеше крака, сякаш обувките му стягат. Пет минути след пристигането му телефонът иззвъня отново. Брило преброи до три с пръсти и аз вдигнах слушалката.

— Да?

— Не ме прекъсвайте, само слушайте. — Сега говореше жена.

Звучеше като глас на любовница, която е на път да ви разкаже най-съкровените си любовни фантазии. Но гласът бе изкривен, нечовешки.

— Съжалявам за гаджето на агент Улрич, но само защото я изпуснах. Тя трябваше да бъде там. За нея имах специални планове, но и тя си е правила някои сметки, нали?

Улрич примига страшно, но не пророни нито дума, не даде други признаци, че го е заболяло.

— Надявам се, че харесахте представлението ми — продължи гласът. — Може би дори започвате вече да разбирате. Но не се безпокойте, ако не е така. Очакват ви още много изненади. Бедната Птица. Бедният Улрич. Заедно в скръбта. Ще се опитам да ви намеря и друга компания.

Сетне гласът отново се промени. Стана дълбок, заплашителен.

— Няма повече да се обаждам. Невъзпитано е да се подслушват чужди разговори. Следващото послание, което получите, ще бъде оцветено с кръв.

И връзката секна.

— Да ти го начукам! — изрева Улрич. — Кажи ми, че сте го засекли.

— Не можахме — извинително отвърна Брило и захвърли слушалките на леглото.

 

 

Зарязах хората на ФБР да си прибират техниката, която отнасяха в бял форд пикап, и тръгнах по „Кубртър“ към прочутия „Наполеон“. Исках да се обадя на Рейчъл Улф, но не и по клетъчния телефон. По някаква причина си въобразявах, че е някак си измърсен поради ролята си или пък изцапан с кръв. Нали ми е връзката с убиеца… Нужно ми бе и да походя малко, краката ми се бяха схванали от седене.

Тя вдигна слушалката на третия сигнал.

— Обажда се Чарли Паркър.

— Здравей — говореше на „ти“ за пръв път, изглежда, се колебаеше как точно да ме нарече.

— Наричай ме Птица — рекох.

— Добър прякор имаш.

Настъпи неудобна пауза, после тя рече:

— Откъде се обаждаш? Около теб чувам много шум.

— Ами да. Какво очакваш — Ню Орлиънс — след това колкото се може по-накратко и синтезирано й обясних какво бе станало дотук.

Тя слушаше, без да ме прекъсва, и веднъж или дваж ми се стори, че дочувам ритмичното потупване на писалка по слушалката отсреща. Свърших и я попитах:

— Е, какво ще кажеш? Нещо да ти говори по̀ така?

— Не съм сигурна. Спомням си някои прочетени преди години неща, някои лекции също, но не зная къде да проверя. Мисля си, че от предишния ти разговор с този човек могат да се направят някои заключения. Все пак е малко по-особено, не е достатъчно ясно, разбираш ли? Къде си отседнал?

Дадох й хотелския номер и адреса. Тя си ги повтори на глас, докато го записваше.

— Ще ми се обадиш ли пак? — попитах.

— Не, сега ще си направя резервация и ще дойда при теб.

Закачих слушалката, огледах се. Наоколо имаше много народ. Повечето местни хора, но и бохемски настроени посетители, някои от тях вероятно гости на хотела над барчето. По говорителите звучеше джаз. Класическо парче, но не можех да се досетя на кого. Въздухът бе почти непрозрачен от тютюнев дим.

Нещо около обажданията на Пътника не се получаваше точно. Нещо смътно ми се въртеше из главата, но не можех да го усетя добре. Обажда се и знае, че съм в Ню Орлиънс. Добре. Знае къде съм отседнал, знае за федералните ченгета. И тази осведоменост ми говори, че той е наясно с полицейските процедури и най-вероятно по някакъв начин наблюдава или следи цялото разследване. Това отговаряше на нахвърления от Рейчъл портрет.

Трябва да е бил на местопрестъплението, когато пристигнахме, или го е посетил след нас. Нежеланието да говори по-дълго бе разбираемо, щом като знае за подслушвателната и проследяващата техника, но пък второто му обаждане… Преповторих думите наум, опитах се да стигна до причината за съмненията, които ме измъчваха, но не успях.

Прииска ми се да остана в този стар и прочут бар, да почувствам неговата атмосфера, веселието, нощния живот, но не — трябваше да се върна в хотела „Фласонс“. Прибрах се и въпреки жегата отворих прозорците, излязох на балкона. Огледах овехтелите съседни сгради с железните тераси, ноздрите ми веднага уловиха пъстрите миризми на кухнята от недалечния ресторант, примесени с дим и изгорели автомобилни газове. Заслушах се в инструменталната джазова музика, долитаща от бар на „Гъвърнър Никълс“, във виковете и смеха на хората, запътили се към капанчетата и барчетата на „Бърбън стрийт“, в напевния акцент на местните и гласовете на гостите, изобщо в звуците на живота, минаващ под прозореца ми.

Помислих и за Рейчъл Улф, представих си я и тя застана пред очите ми с дългата, падаща по раменете коса, по напръскания с лунички бял врат…