Джон Конъли
Всяко мъртво нещо (46)

Четиридесет и пета глава

Медицинският факултет на университета „Комплутенсе“ в Мадрид има анатомичен музей. Основан е от крал Карлос III, а по-голямата част от експонатите са заслуга на усилията на доктор Хулиан де Веласко през XIX век — от началото до към средата му. Д-р Веласко е човек, който се отнася прекалено сериозно към работата си. За него говорят, че мумифицирал дори трупа на собствената си дъщеря. Също както и Уилям Харви^[1], който си помогнал в научната работа върху кръвообращението, като аутопсирал собствените си баща и сестра.

В музея експонатите са поставени в стъклени шкафове, наредени в дълга правоъгълна зала. На първо място ще видите два гигантски скелета, восъчен модел на главата на човешки зародиш, малко по-нататък и две фигури с надпис на испански „Despellejados“. Наричат ги „Одраните“; те стоят в драматични пози и демонстрират движенията на мускулите и сухожилията, а кожата липсва, за да не пречи на зрителя да се запознае с тези анатомични чудеса. В най-добрата традиция на науката в тази насока са работили знаменити мъже като Весалиус^[2], Валверде, Естиен, техни предци, съвременници и потомци.

А фигурите и илюстрациите, които са оставили за поколенията, са нещо много повече от просто анатомични материали и мостри; по свой си особен начин те са още и специфичен монумент, напомнящ за крехкостта на човешкото тяло, податливостта му на болка, а в крайна сметка и неговата преходност или тленност. Тези хора са предупреждавали за безсмислието на човешките пороци и угаждането на плътските желания, те са прозрели реалността на човешкото съществуване, свързано с болка и смърт в живота на земята, и надеждата за нещо по-добро в този в отвъдното.

През XVIII век във Флоренция процъфтяла практиката на анатомичното моделиране. Под патронажа на абат Феличе Фонтана мнозина анатоми, художници и скулптори работили съвместно за създаването на човешки восъчни фигури в естествен ръст. Анатомите изпипвали различните части на човешкия труп, художниците ги оцветявали и им придавали живот. Правели калъпи и после изливали восъка на пластове, размесен със свинска мазнина, за да се промени и контролира температурата на изстиване и да се придаде онази полупрозрачност, която ще напомня за истинската човешка плът.

Впоследствие с помощта на четки и фини инструменти пресъздавали характерните за човешкото тяло очертания и набраздявания. Добавяли клепачи и клепки, един по един. Болонският художник Лели използвал истински скелети под восъка. Австрийският император Йозеф II бил толкова впечатлен, че си поръчал около 1200 модела — в помощ на медицинското обучение в своята държава. Има и по-драстични случаи — Фредерик Руйш, професор по анатомия в „Атенеум Илустре“ в Амстердам, използвал химически сгъстители, стабилизатори и бои, за да препарира своите модели. В къщата си имал цяла колекция, нека я наречем изложба на бебешки и детски скелети, наредени в подходящи пози, за да демонстрират мимолетността на живота.

И все пак единствено несравнима е реалността на истинското човешко тяло, изложено на показ. Провеждали публични анатомични демонстрации и дисекции, където се събирали огромни тълпи; някои дори били устроени като карнавали, а хората се явявали маскирани и в съответни костюми. Привидно целта била да се подпомогнат науката и познанието. В действителност тези демонстрации били по-скоро разновидност на публичните екзекуции. В Англия Законът за смъртното наказание от 1752 година дори създал пряка връзка между двете неща: било разрешено телата на убийци да бъдат подлагани на анатомична дисекция, а аутопсията била наречена „следсмъртна наказателна дисекция“, с която се целяло да се накаже престъпникът още веднъж, като му се отнеме правото на нормално погребение. През 1832 година излязъл и Закон за анатомията. В него де юре било отнето правото на бедняците да преминават в следващия живот — телата на мъртвите просяци били конфискувани за дисекционни цели.

Ето, сами виждате как смъртта и дисекцията вървят ръка за ръка заедно с разширяването и задълбочаването на научните знания. Ами какво да кажем за болката? Как да обясним ренесансовото възмущение от чудното устройство на женското тяло? Същото възмущение, което води до особено патологичен интерес и захласване по матката? Анатомия, дисекция, разрези и сваляне на кожата — всички те са неразривно свързани с реалностите на страданието, секса и смъртта.

Вътрешността на човешкото тяло, особено разкрита, незабавно напомня за мимолетността на човешкия живот. Но колцина от нас имат смелостта да надникнат в собствената си вътрешност? Ние възприемаме собствената си смъртност единствено чрез призмата на чуждата, при това избирателно. Дори и тогава това става само при изключителни обстоятелства, да речем, по време на война, смърт в резултат на случайно насилие, убийство, когато човек е свидетел или очевидец на факта или на непосредствените му резултати. Само тогава срещаме очи в очи алената реалност на смъртта и съответно на човешката смъртност.

Според Рейчъл Пътника се опитва да премахне всички тези бариери; естествено, по свой си, собствен, патологичен, изпълнен с насилие и болка път. Убивайки жертвите си така, той ги принуждава да възприемат собствената си преходност, да надникнат в себе си, в своята вътрешност, физическа и друга; въвежда ги в познанието на истинската болка; по този начин те се превръщат в демонстрация и напомняне и на другите, че човек е тленен, че един ден предсмъртното, ужасно страдание ще сполети и тях…

Пътника се движи по граничните кръстопътища между мъчението и екзекуцията, между интелектуалното и физическото любопитство и садизма, твърдеше Рейчъл. Той е част от тайното битие на човечеството, неговата история, разказана в „Anatomia Magistri Nicolai Physici“, където се твърди, че древните практикували дисекцията еднакво и върху мъртви, и върху живи. Завързвали осъдени престъпници и постепенно ги нарязвали; тръгвали от ръцете и краката и се движели към вътрешните органи. Августин и Целестин са писали за такива дисекции, все още поставяни под въпрос от съвременните историци.

А сега Пътника се е заел да пише своя собствена история, в която да представи вижданията си за злокобната симбиоза на науката и изкуството, така както я съзира в болния си мозък, да нахвърли собствени бележки за тленността, да създаде истински ад в човешкото сърце. Рейчъл сподели всички тези мисли, докато седяхме в стаята й. Отвън вече се стъмняваше, във вечерния въздух звучеше музика от недалечните заведения.

— Смятам, че ослепяването е неговото наказание за невежеството, невежество в смисъл физическа неспособност да бъде разбрана реалността на болката и смъртта — рече тя. — Но то показва още нещо: до какви бездни е стигнал самият убиец в отдалечеността си от нормалното, от човечеството. Всички ние страдаме, всички ние срещаме смъртта по един или друг начин, преди да ни е дошъл ред да умрем. А Пътника вярва, че той единствен може да ни предаде този урок…

— Може би е така, а може би смята, че негово призвание е да ни напомни колко дребни и незначителни сме ние, хората… — добавих и Рейчъл кимна в знак на съгласие.

— Ако това, което говорите, е вярно, защо тогава е наблъскал Лутис Фонтено в онзи варел в блатата?

Гласът бе на Ейнджъл. Бе седнал до балкончето и гледаше навън.

— Подготвителна работа, с учебна цел може би — отвърна Рейчъл.

Луис понечи да каже нещо, премисли и премълча.

— Вижте, Пътника си вярва, че създава произведения на изкуството — започна Рейчъл. — Погледнете само какви усилия полага да представи телата в определена поза, с огромни по същество детайли, в точно съотношение или подобие на древните медицински илюстрации и текстове, спомнете си връзките с митологията и артистичното представяне на тялото. Всичко това доказва тезата ми. Но всеки артист трябва да започне отнякъде. Поети, художници, скулптори — всички те карат някаква чирашка школа, подготвителен учебен етап, било официален или другояче. Няма значение. Създаденото през чирашкия период най-често силно повлиява бъдещата им работа, но то обичайно не се представя на публиката. През подготвителния период те си дават възможността да направят грешки, без това да предизвика критика, да си проверят възможностите, да видят какво могат и какво не. И затова смятам, че може би Лутис Фонтено е чирашка работа.

— Но тя е убита след Сюзън и Дженифър — възразих аз.

— Със Сюзън и Дженифър е избързал, искал ги е, може би има някаква специална причина, но не е останал доволен от резултатите. Сметнал е работата за незадоволителна. Затова мисля, че по-късно е направил проба с Лутис, преди да се върне към публичните изяви — отговори тя, без да ме гледа. — Взел е леля Мари и сина й по редица причини, и по желание, и от необходимост. И този път е имал време да постигне търсения ефект. После обаче се е наложило да убие Ремар, или защото последният е видял нещо с очите си, или пък просто защото е имало такава възможност. И отново е създал MEMENTO MORI. В постъпките му има и много практицизъм, той не се бои да използва случайността или необходимостта.

Ейнджъл слушаше думите на Рейчъл и нещо видимо го измъчваше отвътре.

— Ама, чакайте сега — обади се той. — Какво да кажем за нормалното човешко отношение спрямо смъртта? Никой не иска да умира, ама никой, ви казвам. Чуем ли за смърт, още повече искаме да живеем… така е с хората.

Рейчъл го изгледа, но пак се върна към бележките си.

— Искам да кажа — настоя Ейнджъл, — да попитам какво иска този тип от нас? Да спрем да се храним, да се любим, защото той е измислил нещо си за смъртта и мисли, че на другия свят ще ни бъде по-добре, така ли?

Взех илюстрацията с Естиеновата „Пиета“ и се загледах в позите на телата, във внимателно номерираните вътрешности, в спокойните, дори ведри изражения на лицата на жената и мъжа. Спящите и мъртвите/Те са прекрасни просто като картини — нали нещо такова бе написал Шекспир? Но не и мъртвите на Пътника, не. Те бяха разкривени в предсмъртна агония.

— Слушай, Ейнджъл, той и пет пари не дава за другия свят — обадих се аз. — Той се интересува най-вече от безобразията, които може да сътвори на този.

Изправих се и отидох при него до балкона. Под нас кучетата се разхождаха и душеха нещо в двора. Миришеше на готвено, на бира, миришеше на хора, на минаващи по улицата човеци. Смъртни човеци. Това бе истината.

— Защо още не се е насочил към нас? Срещу нас, искам да кажа. Срещу теб?

Въпросите дойдоха от Рейчъл. Сега вече ме гледаше в очите.

— Не зная — отвърнах след известна пауза. — Все си мисля, че изчаква, защото се опитва да ни отведе някъде. Всичко, което става сега, е само прелюдия, то трябва да ни отведе към нещо друго.

 

 

Разбрахме се всички да се срещнем в заведението „При Воун“ по-късно. Отидох си в стаята и се обадих на Улрич. Нямаше го, оставих съобщение на телефонния секретар. Улрич позвъни след около пет минути и обеща да се видим до един час в Наполеоновия бар.

Беше точен. Появи се малко преди десет часа, облечен в леки, белезникави панталони и подходящо по цвят сако, което носеше преметнато на ръка. Щом влезе в бара обаче, го облече.

— Тук ми се вижда хладно, а? Или може би мраз лъха от теб, а?

Видимо му се спеше, миришеше на немити зъби и непрани дрехи. Поръча си бира, за мен — още една минерална вода.

— Сега ще ми кажеш ли защо си наредил да ни конфискуват материалите от хотела? — рекох направо, без предисловия.

— Чакай сега, Птицо. Защо пък конфискация? Приеми, че сме ги взели за малко, просто да се запознаем с тях.

Отпи от бирата и се извърна към съседното огледало. Май не хареса онова, което видя.

— Можеше да ги поискаш като хората — продължих аз.

— Е, а ти щеше ли да ми ги дадеш?

— Не, но щяхме да го обсъдим приятелски и да ти кажа защо не.

— А, не мисля, че това щеше да направи добро впечатление на Дюран. Пък и на мен самия, честно казано.

— Значи Дюран го е наредил? И защо? Ти нямаш ли си собствени психолози, твои агенти, които работят по случая? Откъде си толкова сигурен, че ние можем да добавим нещо ново?

Столът му изскърца, Улрич се наведе над масата. Бе толкова близо, че усетих дъха му. Не миришеше на хубаво.

— Птицо, зная, че искаш да се докопаш до този тип. Зная, че го искаш заради онова, което стори на Сюзън и Дженифър, на старата и на сина й, на Флорънс, на Лутис Фонтено, дори на този шибаняк Ремар. Опитах се да те държа в течение на всичко, което правим, а ти се раздрънка като влюбен младеж на първа среща. В съседната стая в хотела си настанил наемен убиец, бог само знае какъв е пък неговият приятел, мадамата ти колекционира разни медицински графики като домакиня — рецепти. На всичкото отгоре нищо не споделяш. И какво? Направих каквото трябваше да направя. Мислиш си, че ти на мое място щеше да постъпиш по друг начин ли? Мислиш, че крия нещо от теб ли? Слушай да ти кажа нещо — с това твое лайнарско поведение направо вадиш късмет, че още не съм заповядал да те закарат на летището и да те качат на самолета за Ню Йорк!

— Аз трябва да зная всичко, което знаеш и ти — рекох тихо. — За какъв дявол ти е да криеш онова, което сте открили за този гад?

Сега почти бяхме допрели глави над масата. Улрич се отдръпна.

— Значи крия, а? Боже, Птицо, ти си невероятен. Добре, ето ти нещо: съпругата на Байрън. Знаеш ли коя е първата й специалност в колежа? Изкуство, Птицо. Учила е изкуство! Защитила е диплома за ренесансовото изкуство и представяне на човешкото тяло! Какво мислиш? Че това може да включва и медицинските аспекти, нали? Че може би някои идеи идват от бившия й съпруг? А?

Въздъхна, отпи дълга глътка бира.

— Ти си примамката, Птицо. Ти го знаеш, аз го зная. Това е. Аз зная и още нещо. — Гласът му стана студен и гаден. — Зная, че си бил на „Метари“. В моргата сме прибрали един тип с дупка в главата, а балистиците намериха едно 10-милиметрово куршумче от смит и уесън. Къде го намериха ли? В мрамора точно зад него — където беше паднал. Не искаш ли да ми разкажеш за това, Птицо? И да ми признаеш — сам ли беше на гробищата, когато започна патакламата?

Замълчах.

Той проговори отново:

— Ти май я чукаш, а, Птицо?

Погледнах го в очите. В тях нямаше злорадство, нито пък забелязах тържество, но нямаше и усмивка. Стори ми се, че прочетох само враждебност и недоверие. Значи сам трябваше да си търся нужната ми информация за Едуард Байрън и бившата му съпруга.

Понечих да го ударя, но не го направих. Ако го бях треснал в мутрата, сто на сто щяхме да направим голяма беля. Вероятно щяхме да сгафим и двамата. Във всеки случай не си загубих повече време с него. Станах и излязох от бара, без да се обръщам назад.

 

 

Взех такси до Байуотър и го спрях току пред заведението. „При Воун“ е на ъгъла на „Дофин“ и „Лесеп“. На вратата платих петдоларов куверт. Вътре свиреше добър състав: Кърмит Ръфинс с „Барбекю Суингърс“ — духови инструменти. Бяха се увлекли в истинска рапсодия. По масите преобладаваха блюдата с червен фасул.

Рейчъл и Ейнджъл танцуваха между масите, а Луис ги гледаше с наранена физиономия. Умрях си от смях. Приближих, а музикалното темпо леко стихна — тогава Рейчъл пусна Ейнджъл и се закачи за мен. Потанцувах малко, защото не исках да я обидя, а тя ме погали по лицето. Затворих очи и се оставих на милувките й. После седнах и си сипах сода, а Луис се премести на съседния стол. Погледнах го.

— Ти май нямаше какво да кажеш последния път — рекох. Имах предвид разговора в стаята на Рейчъл.

Той кимна в знак на съгласие.

— Какво да кажа? Пълна дивотия. Всички тези неща — религия, медицина, илюстрации, това са само тарикатски уловки. Той може би вярва в тях, а може би не. Френсис Бейкън, а? Цуни ме по гъза! Каква ти смъртност, тленност и прочие? Цветът на месото е червен, брато, това е положението!

Отпи от бирата и добави:

— А той харесва червения цвят.

 

 

После се върнахме в хотела. Лежах до Рейчъл и слушах дишането й в мрака.

— Мисля си — обади се тя. — За нашия убиец.

— Е, и?

— Той може би не е мъж.

Стреснах се и се изправих на лакти в леглото. Погледнах я, виждах бялото на очите й, широко отворени, искрящи.

— Защо?

— Всъщност не съм сигурна. Знаеш ли, долавям нещо почти женско, женствено, относно усета на онзи, който убива… чувственост… а и чувствителност или интуиция, тънък усет за взаимообвързаността на нещата, на техния символичен потенциал. Просто не зная какво да ти кажа… Май че просто си мисля на глас, но чувствителността не е онази — типичната за съвременен мъж. Може би „женски“, „женствен“ е също погрешно… искам да кажа — характеристиките на извършителя, жестокостта, физическите възможности и силата — всички те сочат към извършител от мъжки пол… но това е, което засега мога да кажа. Поне засега.

И Рейчъл млъкна.

— Ние с теб вървим ли към трайна връзка или просто?… — попита след време.

— Не зная. Защо? Според теб вървим ли?

— Ти бягаш от въпроса.

— Ами, не. Знаеш ли, не съм свикнал да отговарям на подобни неща, всъщност… мислех си, че точно този въпрос вече няма да ми бъде задаван. Ако ме питаш дали искам да бъдем заедно, отговорът е да. Това ми създава известна тревога… знаеш, имам си наследство… но да, искам да бъда с теб.

Тя ме целуна.

— Защо спря да пиеш? — попита незабавно след това. — И така и така сме започнали откровен разговор, кажи ми?

Сега пък ме стресна, но отговорих:

— Защото ако сега изпия едно, бог знае къде ще се събудя и кога. Може би в Сингапур с едноседмична брада. Май Реймънд Чандлър беше написал това, а?

— Ти пак не ми отговори на въпроса.

— Мразех се, мразех другите, мразех всичко около себе си, дори и най-близките си. Онази нощ, когато ги убиха, аз се бях напил. Пиех постоянно, по много. Не само онази вечер, а почти всяка. Пиех по редица причини. Поради напрежението в работата, поради неспособността си да бъда добър съпруг и баща, а може би и други неща, неща, които сега са в миналото. Ако не се бях превърнал в пияница, може би днес Сюзън и Дженифър щяха да бъдат живи. Затова спрях. Много късно, но все пак спрях.

Рейчъл не рече нищо. Не каза „Грешката не е твоя“ например или „Няма защо да се виниш“. Разбираше ги тези тънкости отлично.

Сега ми се струва, че тогава исках да й кажа още неща, да се опитам да й обясня какъв е животът ми без алкохола. Да й опиша страховете на алкохолика: че дните без пиене са дни без утре, те не носят никакво обещание за бъдещето. Всеки ден е просто ден без алкохол. Понякога, в най-мрачните си часове, съм мислил, че преследването на Пътника е просто начин за запълване на времето, път, по който вървя, само за да не полудея.

По-късно тя заспа, а аз останах буден и дълго мислих за Лутис Фонтено, за превърнатите в изкуство тела, за онова, което Улрич не искаше да ми каже. Лежах и неволно чувах приглушените гласове на Ейнджъл и Луис, които се любеха в съседната стая. Сетне и аз се унесох в сън.