Джон Конъли
Всяко мъртво нещо (47)

Четиридесет и шеста глава

Лошо спах през нощта, бях пренавит от разговора с Улрич, пък и сънувах кошмари за място злачно и заупокойно с тъмни води наоколо. На следващата сутрин закусих сам, след като упорито бях търсил вестник „Ню Йорк Таймс“. Обиколих половината град и накрая намерих едно, изглежда, единствено копие на вестника в книжарницата „Ривърсайд Нюз“ в Орлеанската енория до пивоварната „Джакс“. По-късно се срещнахме с Рейчъл в „Кафе дьо Монд“; поразходихме се из френския пазар, мотахме се между щандовете с тениски, компактдискове, евтини чанти; отбихме се и до селския пазар, пълен с пресни зеленчуци и плодове. Имаше орехи, едри като ябълки, също едър, бял чесън, разрязани пъпеши с тъмночервено месо, което привличаше погледите на минувачите като прясна рана. В кошчета с лед търговците предлагаха едри риби с бели кореми, раци, скариди; в железни цистерни бяха изложени малки алигатори. На дълги сергии се редяха големи патладжани и краставици, лук и салати, червени домати и зряло авокадо.

Преди стотина години това място е било къса уличка с две пресечки и терени за търговия, подобна на днешната — от улица „Галатин“ — до речните докове между Беръкс и Урсулин. Като изключим може би Шанхай и Бауъри, този район е един от центровете с най-висока престъпност в света; тук публичните домове се редуват с кръчми, пълни с опасни типове и леки жени. По тези места никой не ходи без оръжие и за всяка грешка се плаща много скъпо.

„Галатин“ я няма вече, просто е изтрита от картата. Туристите се навъртат около кейджуните рибари от Лафайет и даже отвъд него, любопитно оглеждат донесената за продан стока, а навсякъде наоколо смърди на риба, носят се и типичните речни миризми на Мисисипи. Всеки стар град има подобна съдба: улици се раждат и умират, барове се строят и разрушават; след един век много неща са променени — редица бивши видни сгради са отнесени от безпощадната ръка на времето, но на тяхно място се извисяват нови, може би по-красиви, а може би не. Промяната е закон на деня, но истинският дух на града е безсмъртен. И тази сивкава лятна утрин той си е пак тук, същият, надзъртащ изпод облаците над хората долу, опипващ ги с поглед като краткотрайна зараза, която може да бъде почистена с един пороен дъжд.

Когато се върнахме в хотела, вратата на стаята ми бе открехната. Това се виждаше още от площадката на долния етаж. Бутнах Рейчъл назад и извадих пистолета. Тръгнах нагоре по стълбата внимателно, стъпвах близо до парапета, където дървото е по-здраво, за да не скърца.

Не бях забравил думите на Рики — „Джо Боунс ти изпраща много здраве“, нито откоса, който по чудо не ме уби, нито гневното съскане на куршумите около главата ми. Помислих си, че ако Боунс е решил отново да ме поздравява, поне да съм готов да му го върна със същата монета. Тоест да го пратя направо по дяволите и в центъра на техния ад.

Заслушах се на вратата, но не долових никакви шумове. Прислужницата обичайно потропваше при чистенето с нещо, подсвиркваше с уста или слушаше блус по малкото транзисторно радио, което винаги мъкнеше със себе си на работа. Значи, ако е тя, или спи, или се е направила на невидима.

Ударих вратата силно с рамо и влязох като светкавица с насочен напред пистолет, а ръката ми с него обиколи стаята в размаха на ветрило. Спря се на фигурата на Леон, седнал на стол до балкона. Прелистваше голям каталог с реклами на стоки, оставен тук от Луис. Леон не приличаше на човек, който купува стоки по каталог, освен ако няма безплатни мостри. Пък и едва ли четеше английски. Той вдигна очи от дебелия том, който и без това разглеждаше с отегчена физиономия, и ме изгледа още по-отегчено. Повреденото око под надвисналата отгоре му кожа се извърна към мен досущ като надничащ от черупката си рак.

— Като свършиш да гледаш картинките, да изметеш пода и да изчистиш банята — рекох нарочно, все едно говоря на прислужницата.

— Я си глей кеф — рече завалено Леон. — Пет пари не дава за шибана мръсотия.

Ах този Леон, голям шегаджия.

Захвърли каталога на земята и извърна здравото си око към Рейчъл, която влезе след мен. И към нея не прояви особен интерес.

— Тя е с мен — осведомих го аз, но той си остана все така апатичен.

Гледаше като препариран, пустият му Леон. А може би си бе препариран, но никой не си бе направил труда да му го каже.

— Десет часа вечерта, на пресечка 966, на „Стархил“. Бъде точни! Ти et ton ami noir^[1]. Някой друг дойде, Лайънъл ви прави дупка с двуцевка.

Изправи се и понечи да си тръгне. Отстъпих да му сторя място да мине и с палеца и показалеца направих пищов като децата. Насочих показалеца в него и рекох:

— Бам, бам.

Нямаше време дори да кихна — толкова бързо и в двете му ръце блесна метал, появиха се два тежки ножа с назъбени остриета и почти се допряха до очите ми. Сега вече забелязах пружините на изхвъргачите им в ръкавите на ризата му. Чак сега загрях защо не го бях виждал с пистолет или друго огнестрелно оръжие. Леон Ножаря.

— Забележително — рекох. — Но е забавно само докато човек ослепее с едното око.

Повреденото му око се впи в лицето ми и сякаш прогори дупка в него. Почувствах се като грешник, чиято душа бавно изгаря, за да се превърне в прах под взора на архангел Михаил. После той бавно излезе и стъпките му отекнаха по празния коридор.

— Твой приятел, а? — попита Рейчъл.

Излязох навън, погледнах към стълбата. Беше си отишъл.

— Ако този ми е приятел, значи съм най-самотният човек на света — отвърнах й аз.

Луис и Ейнджъл се бяха върнали от късната си закуска. Почуках на вратата им. Минаха десетина секунди, после чух:

— Кой е? — беше гласът на Ейнджъл.

— Птицата. Да не сте голи?

— Боже, глей го пък този. Я влизай.

Луис полулежеше на леглото, четеше местен вестник. Ейнджъл седеше до него на чаршафа. Беше гол, само със завързана на кръста кърпа.

— Ти кърпата заради мене ли я сложи?

— Ами страх ме е да не станеш обратен.

— Е, тогава ще загубя и малкото, което ми е останало — ухилих му се аз.

— Абе, ти си прекалено остроумен за човек, който чука психоложка. Защо просто не си плащаш 80 зелени на час, както всички останали?

Луис ни изгледа отегчено над вестника. В този миг ужасно ми заприлича на Леон. Може би са били духовно свързани в някой минал живот.

— Току-що имах посещение. Момчето на Лайънъл Фонтено.

— Онзи, красавецът ли?

— Същият.

— Е, кво става? Ще ходим ли?

— Да, довечера в десет. Трябва да извадиш онези неща от склада.

— Ще изпратя моето момче — засмя се Луис и ритна Ейнджъл по крака.

— Кралицата, а?

— Същата — съгласи се Луис.

Ейнджъл се нацупи и се загледа в телевизора.

— Под достойнството ми е да коментирам тези приказки.

Луис пак се зачете във вестника.

— Голямо достойнство за човек с пешкир на патката — рече той и пак се ухили.

— Да, ама пешкирът е голям като… — подметна Ейнджъл.

— Ако питаш мен, само загуба на хавлиена материя — ухапа го отново Луис.

Оставих ги да се джавкат. То си бе типично за тях двамата. В моята стая Рейчъл стоеше до стената със скръстени на гърдите ръце и разгневена физиономия.

— Какво става сега?

— Пак ще ходим на гости на Джо Боунс — отвърнах невинно.

— И този път Лайънъл Фонтено ще го пречука. — Тя почти изсъска тези думи. — И той е същият като Джо Боунс. Сега заставаш на неговата страна, защото това ти е изгодно, нали? Е, какво ще се промени, когато Фонтено убие Боунс? Кажи де? Нещата ще се подобрят ли?

Не отговорих. Знаех какво ще стане после. В търговията с дрогата ще настъпи известно объркване, съвсем кратковременно. Природата празни пространства не търпи. Фонтено ще поеме освободените райони, охлабените краища, някои уговорки ще се променят, нови ще се направят, трети ще се прекратят. Цените ще се повишат, ще има убити. Особено когато срещу него тръгнат онези, които са достатъчно силни, за да отговорят на предизвикателството. Все пак освободеното от Джо Боунс пространство е пай, за който ще има битки. Но Лайънъл Фонтено ще разгони всички конкуренти. В това изобщо не се и съмнявах.

Рейчъл бе права. Вземах страната на Лайънъл, защото така ми бе изгодно в момента. Джо Боунс знаеше нещо за онази нощ в къщата на Мари Агиляр, нещо, което щеше да ми помогне, да ме доближи до Пътника. До човека, убил съпругата и дъщеря ми. Щом пътят ми към Пътника минава през дулата на Фонтено, значи и с него съм готов да се съюзя. Такова бе положението.

— А Луис ще ти бъде помощник, а? — тихо попита Рейчъл. — Боже мой, в какво си се превърнал?

 

 

По-късно потеглих за Батън Руж. Рейчъл тръгна с мен по мое настояване. Мълчахме почти през цялото време. Проговорих, когато стигнахме отклонение 166 на магистралата, откъдето се стигаше по-лесно за дома на Стейси Байрън. Същият път водеше и за университета „Лойола“.

— Рейчъл, трябва да направя всичко, което мога, за да открия убиеца на Сюзън и Дженифър — казах. — Това ми е нужно, в противен случай все едно и аз съм мъртъв.

— Ти вече бавно умираш отвътре — рече тя, без да ме погледне. — Умира душата ти.

Сетне се загледа през прозореца. Виждах отразените в стъклото й очи, тъжни, вперени в околния пейзаж.

— Фактът, че си готов да направиш всички тези неща, е достатъчно показателен — добави и за пръв път ме погледна в очите. — Не съм ти морален съдник, Птицо, нито пък гласът на съвестта ти. Но съм някоя си, която милее за теб… а точно сега не зная как да се оправям с чувствата си. Нещо в мен ме дърпа да те оставя и да си замина завинаги, друг глас ми нарежда да остана. Много искам да прекратя това, което става. Ама веднага и от игла до конец. Край. Заради всички нас.

После пак се извърна от мен…

Стейси Байрън обитаваше малка дървена къща с червена врата, недалеч от пазарен център с голям супермаркет, фотомагазин и денонощно отворена пицария. Боята по къщата се лющеше. Районът бе близо до университета и почти навсякъде наоколо живееха студенти. Повечето къщи бяха отворили магазини на първите етажи — продаваха се компактдискове втора ръка, използвани книги, хипарско облекло, сламени шапки и какво ли още не. Минахме покрай къщата на Стейси и спряхме в паркинга на фотомагазина. Точно тогава забелязах синия лексус, който бе паркиран наблизо. На предната седалка седяха двамина, скучаеха, беше им писнало до смърт. Онзи на волана бе опрял в него вестник, налапал молив и с мъка решаваше кръстословицата. Партньорът му потупваше таблото пред себе си в някакъв измислен ритъм и лениво наблюдаваше предната врата на Стейси Байрън.

— От ФБР ли са? — попита ме Рейчъл.

— Вероятно. А може да са местни. Това е най-черната работа.

Останахме в колата известно време, загледани в тях. Рейчъл пусна радиото, прозвуча музика. Слушахме Ръш, после малко Стикс, сетне пуснаха Ричард Маркс. Представяха албуми на рокмузиканти, средна ръка, мейнстрийм. Чак ми писна, от музикална гледна точка, искам да кажа.

— Ще влизаш ли? — пак попита Рейчъл.

— Може и да не се наложи — отвърнах и кимнах към къщата.

Стейси тъкмо излизаше. Русата й коса бе завързана в конска опашка, а тялото й — напъхано в тясна и къса бяла рокля. Тръгна право към нас, хванала в ръка неголяма плетена пазарска кошница. Извърна се и кокетно огледа двамата в колата. Те тъкмо хвърляха ези и тура. Изглежда, се падна на онзи до шофьора, защото той излезе и тръгна след нея. Бе среден на ръст, с малко коремче, което издуваше сакото му.

Стейси бе хубава жена, макар че роклята бе прекалено впита на ханша и бедрата, пък и подчертаваше пълнотата под задника й. Ръцете й бяха приятно пълни, силни на вид, имаше тен. Вървеше грациозно, красиво. На вратата на супермаркета един старчок за малко да се блъсне в нея, но тя се извъртя на токчетата като танцьорка и умело избегна сблъсъка.

Усетих нещо топло на бузата и като се извърнах, какво да видя? Рейчъл се бе навела към мен, духаше с уста и клатеше пръст заканително. Откакто бяхме излезли от Ню Орлиънс, за пръв път я видях да се усмихва.

— Хей, Птицо, не е възпитано така похотливо да зяпаш други мацки, когато си с дама, нали така?

— Не гледам похотливо — възразих и излязох от колата. — Нарича се следене на обекта.

Не бях сигурен точно защо съм тук. Но подметнатите от Улрич думи за това, че Стейси имала интереси към изкуството, ме бяха подбудили да дойда и да погледна със собствените си очи. Пък исках и Рейчъл да я види, да прецени от нейната гледна точка. Още не знаех как ще организирам разговор. Но от дългогодишен опит знаех, че тези неща сами се уреждат.

Стейси не бързаше, по-скоро се мотаеше из магазина. Рееше се безцелно по щандовете и наредените рафтове със стоки, взимаше някои от тях, четеше етикетите, после ги оставяше и продължаваше напред. Ченгето вървеше на около три метра след нея, после изостана на повече, накрая се зачете в някакви списания. Все пак не си заряза работата, а избра стратегическа наблюдателна позиция на кръстопътя на две пътеки между гондолите със стоки и се задоволи оттам да хвърля по един поглед към Стейси. От време на време, разбира се.

Междувременно забелязах млад чернокож в бяла престилка и бяла шапка със зелена лента да нарежда пакетирано месо на съответния щанд. Изпразни количката, отбеляза съдържанието в голям дневник и тръгна към врата с надпис „Само за персонала“. Оставих Рейчъл да следи Байрън и тръгнах след него. За малко не го ударих с вратата, защото той бе клекнал току зад нея и товареше още месо на количката. Изгледа ме любопитно.

— Хей, човече — тук нямаш право да влизаш.

— Колко изкарваш на час? — попитах направо.

— Пет кинта и четвърт. А теб какво те интересува?

— Получаваш петдесетарка, ако ми отстъпиш за малко престилката и шапката… а, и ей този дневник.

Замисли се точно за пет секунди и рече:

— Хайде да са шейсет. И ако някой те гепи — откраднал си ги, нали?

— Дадено — отвърнах и му отброих три двайсетарки, а той свали престилката.

Малко ми стягаше на раменете, но не се забелязваше, освен това я оставих разкопчана. Тъкмо се връщах в пазарната площ, когато младежът се обади:

— Хей, човече, дай още двайсе и получаваш и шапката, а?

— Я пък ти, за двайсет долара сам ще си отворя шапкарски бизнес — рекох. — А ти се отбий до мъжката тоалетна и постой там, хайде давай!

Намерих Стейси Байрън край рафтовете с козметика. Рейчъл бе наблизо.

— Извинете ме, госпожо — заговорих я, като се приближавах. — Мога ли да ви задам няколко въпроса?

Отблизо изглеждаше по-стара. По скулите имаше фина мрежа от пукнати вени, под очите й се оформяха дълги, тънки бръчици. Кожата около устата бе опъната, а бузите — леко хлътнали. Изглеждаше уморена и още нещо: стресната като човек, когото са заплашвали.

— Не мисля — отвърна с фалшива усмивка и тръгна да ме заобикаля.

— Става дума за бившия ви съпруг.

Сега вече се спря и се извърна, а очите й потърсиха ченгето.

— Кой сте вие?

— Детектив съм. Какво знаете за ренесансовото изкуство, госпожо Байрън?

— Какво? Какво искате да кажете?

— Учила сте ренесансово изкуство в колежа, нали? Името Валверде говори ли ви нещо? Вашият съпруг споменавал ли ви е това име? А вие самата?

— Не разбирам за какво говорите. Моля ви, оставете ме на мира.

Тя се дръпна назад и неволно събори няколко кутийки дезодорант на земята.

— Госпожо Байрън, чували ли сте някога за Пътника?

Нещо светна в очите й, зад себе си чух ниско подсвирване. Обърнах се и забелязах пълното ченге — вървеше към мен по пътеката. Задмина Рейчъл, без въобще да я забележи, а тя тръгна към вратата и съответно към колата. В същото време забързах към помещението за персонала. Там захвърлих престилката и преминах направо до задните врати. Излязох в паркинга, където от големи камиони разтоварваха новодоставени стоки. Бързо пресякох неговата площ и се насочих към нашата кола. Рейчъл вече палеше двигателя. Влязох и се приведох, а тя потегли — този път вдясно, за да не мине покрай къщата на Стейси. В страничното огледало забелязах пълното ченге. Говореше по радиотелефона, а Байрън стоеше до него.

— Е, сега какво постигнахме тук? — попита ме Рейчъл.

— Видя ли й очите, когато споменах Пътника? Този псевдоним й е известен!

— Знае нещо — съгласи се Рейчъл. — Но може и да го е чувала от ченгетата. Изглеждаше изплашена, нали, Птицо?

— Май че да. Но от какво?

 

 

Същата вечер Ейнджъл демонтира тапицериите на вратите на тяхната кола. Там набутахме оръжието и патроните, после той пак постави панелите. В хотелската стая разглобих и внимателно смазах моя смит и уесън, а Рейчъл седеше до мен и ме гледаше.

Прибрах патлака в кобура и си облякох черното кожено яке направо върху черната тениска. Бях с черни обувки, черни джинси и приличах на някой от биячите по баровете, дето ги наемат да изритват нахалните пияници.

— Джо Боунс и без мен си е пътник вече доста време — обясних на Рейчъл. — Дори и да искам да му помогна с нещо, пак няма да стане. Да знаеш — той си е мъртъв още от мига, когато операцията му на гробищата завърши несполучливо.

Рейчъл ме погледна и само каза:

— Аз взех решение. Тръгвам си след ден-два. Мисля, че повече не мога да участвам във всичко това, в нещата, които правиш, които и аз направих — просто не мога повече.

Отбягваше погледа ми. Какво можех да й кажа? Какво можех да направя? Беше права за себе си. При това не ми четеше конско, болката в очите й бе повече от очевидна. Усетил я бях от известно време. Усещах я и всеки път, когато се любехме.

Луис ме чакаше до колата. И той бе изцяло в черно: черно горнище на анцуг, върху него черно джинсово яке, черни джинси, елегантни черни ботуши. Ейнджъл провери тапицериите. Беше ги смазал и отвил винтовете — сваляха се за секунда, безпроблемно. После застана до Луис.

— Внимавай сега — рекох тежко. — Ако не ви се обадим до три часа на разсъмване, взимаш Рейчъл и изчезвате от хотела. Вземете стаи в Поншартрен и хващайте първия самолет сутринта. Ако нещо се обърка, не ми се ще Джо Боунс да тръгне да разчиства сметки и да ви намери тук. С ченгетата се оправяй според ситуацията — както намериш за добре.

Той ми кимна, размени бърз поглед с Луис и си влезе в хотела. Луис пусна касетка с музика на Айзък Хейс и потеглихме. Излязохме от Ню Орлиънс под звуците на „Върви си!“.

— Драматично, а? — рекох му аз.

Той кимна.

— Така сме ние, мъжагите.

 

 

Когато пристигнахме на уреченото място, Леон се бе облегнал на изсъхнало дъбово дърво. Луис бе сложил зиг зауера под седалката, а ръката му бе свободно отпусната наблизо, пръстите готови. Аз също бях поставил моя пистолет в джоба за карти на тапицерията на вратата откъм моята страна. Това, че Леон бе сам, изобщо не означаваше нищо, ама нищо.

Спрях и му махнах с ръка. Встрани от дървото минаваше тесен второстепенен път. Леон с нищо не показа, че е забелязал присъствието ни. Загасих двигателя, останахме си в колата в очакване той да даде някакъв знак. Луис обаче извади пистолета изпод седалката и без да го пуска, го остави на седалката.

Спогледахме се. Свих рамене и излязох навън. Оставих вратата отворена, облегнах се на нея, все пак да съм близо до оръжието. След малко Луис също излезе и се протегна, за да види онзи, че не носи оръжие. Сетне и той се облегна на колата, също недалеч от пистолета на седалката.

Сега Леон ни погледна, отдели се от дъба и тръгна към нас. Иззад дърветата наоколо се показаха и други фигури. Бяха общо петима, с автомати, с дълги ловджийски ножове по поясите. Заобиколиха ни.

— Облегни на колата — нареди Леон.

Не помръднах. Наоколо се чуха няколко изщраквания — онези сваляха предпазителите.

— Мърдаш, умираш сега — каза още той.

Погледнах го в очите и бавно се извърнах, опрях ръце на покрива на автомобила. Луис направи същото. Застанал зад мен, Леон сто на сто виждаше зиг зауера на отсрещната седалка, но с нищо не показа това. Потупа ме по гърдите, опипа под мишките ми, по бедрата и глезените. Всъщност проверяваше дали не носим микрофони и предаватели. Опипа и Луис и като се успокои, че нямаме подслушвателни устройства, отстъпи назад.

— Чупка от колата — нареди пак.

Сега наоколо светнаха фарове и заработиха двигатели. Голям кафяв додж и зелен нисан излязоха иззад дърветата, последва ги пикап с ниска каросерия, на която бяха завързани три пироги. Ако имението Фонтено е било под полицейско наблюдение, би трябвало отговорния фактор да го пратят на очен лекар.

— Носим някои неща в колата — казах на Леон. — Искаме да ги извадим.

Той кимна, но пристъпи и се загледа в онова, което правехме. Извадих леките картечници, Луис ми подаде пълнители. Дългият цилиндър стоеше твърде неудобно в ръката ми. Проверих предпазителя, който бе зад спусъчния механизъм. Луис измъкна други пълнители, прибра няколко под якето, на мен подхвърли още два.

Леон ни махна да се качим на доджа, а един от неговите хора откара нашата кола някъде, сетне скочи в нисана. Леон се настани на мястото до шофьора — човек на около петдесетина години с дълга посивяла коса, завързана в конска опашка — и му даде знак да тръгва. Последваха ни и останалите машини, на известно разстояние, вероятно, за да не изглеждаме като конвой — ако някое ченге се загледа в нас.

Минахме по граничните линии на Източна и Западна Фелисиана, заливчето Томсън остана отдясно, после поехме наляво и стигнахме реката. Тук ни чакаха още два автомобила — един остарял едсел и малък фолксваген, а във водата имаше пуснати две пироги. До едсела стоеше Лайънъл Фонтено в сини джинси и синя памучна риза. Хвърли бърз и опитен поглед върху нашето оръжие, но не каза нищо.

Общо бяхме четиринадесет души, повечето въоръжени с автомати, двамина с автоматични карабини М-16. Разпределихме се по трима в пирога, в първата тръгна Лайънъл с шофьора на доджа. Разделиха ни с Луис, дадоха ни по едно гребло и поехме нагоре по реката срещу течението.

Пътувахме около двадесетина минути с яко гребане. Държахме се близо до западния бряг, докато по едно време на фона на нощното небе се появиха тъмни контури. Забелязах светлини в прозорците, а след малко през силуетите на крайбрежните храсталаци се мярна и малък пристан. На него бе завързана моторница. Теренът около къщата на Джо Боунс бе неосветен.

Някой пред нас тихо подсвирна, зърнахме вдигнати във въздуха ръце — това бе знак да спрем гребането. Застинахме в очакване, неподвижни в поклащащите се във водата пироги, смълчани, скрити под широките корони на околните дървета. На пристана присветна огънче — часовоят си палеше цигара и за миг освети лицето си. Някъде отпред чух тихо припляскване, а вляво — на високия бряг — избуха бухал. Сега вече виждах часовоя, движеше се, леко осветен от отразената във водната повърхност лунна светлина, ботушите му поскърцваха тихичко по дъските на пристана. Изведнъж до него изникна тъмна фигура и спокойната водна повърхност се развълнува, сенките заиграха, светна нож. Огънчето на цигарата хвръкна нагоре, като сигнал за опасност, после цопна във водата и загасна, а часовоят се свлече на дъските. Почти не се чу звук, после тялото бавно потъна във водата.

Приведен, на пристана клечеше мъжът с конската опашка. Пирогите се плъзгаха тихо една по една, изтеглихме ги максимално безшумно на тревясалия бряг. Той бе стръмен и веднага след него започваше широка зелена морава без дървета и цветя. И тя бе леко наклонена и стигаше чак до къщата. Там започваха стъпала до вътрешния двор, към който гледаха два приземни френски прозореца. На втория етаж имаше голяма тераса, огледално копие на онази на фасадата. Долових движение на верандата, в двора се чуваха гласове. Вероятно имаше още поне трима часови, а отпред и други.

Лайънъл показа два пръста и посочи двамина отляво на мен. Те внимателно тръгнаха напред, към къщата, приведени почти до земята. Бяха вече на около двадесетина метра пред нас, когато внезапно лумна силна бяла светлина. Тя ги прикова досущ както автомобилни фарове фиксират бягащи пред колата зайци. Чуха се викове, последва ги автоматен огън. Единият се килна като объркал скока си кънкьор, от ризата му бликнаха алени струи. Падна и краката му се загърчиха в конвулсии, другият скочи и успя да се прикрие зад метална маса, част от градинска мебел, която не виждахме добре поради топографията на терена и брега.

Френските прозорци се отвориха с трясък и на двора се изсипаха черни силуети. На верандата отгоре се появиха още въоръжени хора и обсипаха моравата отпред с куршумен дъжд. От двата фланга на къщата засвяткаха още дула. Хората на Боунс разширяваха отбраната.

Съвсем наблизо чувах ругатните на Лайънъл Фонтено. Донякъде бяхме прикрити от гънките на наклона към реката, но стрелците на терасата имаха добра възможност да ни обстрелват. Някои от мъжете на Фонтено отвърнаха на огъня, но при всеки изстрел се откриваха на онези горе, които бяха в далеч по-изгодна позиция. Вляво от мен тихо изохка един човек с остри черти, удариха го в рамото, но той стисна зъби, устата му застина в няма болка. И продължи да стреля, въпреки че ризата му бързо се обагри в червено.

— Оттук до къщата са петдесетина метра — обадих се аз. — Междувременно онези се опитват да ни обградят откъм фланговете. Ако не атакуваме сега, сто на сто си отиваме.

В същия миг няколко куршума се забиха пред нас. Един от главорезите на Боунс бе излязъл доста напред и стигнал почти до склона, откъдето имаше огнево превъзходство. Но в същия миг го повалиха два изстрела от автоматичната карабина на онзи, който бе намерил прикритие зад металната маса. Стрелецът на Боунс се търкулна надолу към водата.

— Кажи на хората си да се приготвят — изсъсках към Лайънъл. — Ние ще ви прикриваме.

Не зная дали ме чу, но тези помежду ни му предадоха думите ми.

— Луис! — извиках високо. — Готов ли си за песен, а?

Ръката му, на два човека разстояние от мен вдясно, се вдигна и тогава двете картечници запяха заедно. Един от хората на верандата подскочи и затанцува, когато в гърдите го блъсна изпратеният от Луис откос 9-милиметрови куршуми. Пренагласих селектора на бърз автоматичен огън и изпратих още една смъртоносна струя нагоре. Стъклата на френските прозорци избухнаха и силни струи стъкълца се разлетяха във всички посоки; един от противниците се затъркаля надолу по стъпалата и застина на моравата близо до къщата. Хората на Лайънъл наскачаха и хукнаха към нея, стреляйки в движение. Сега промених селектора на единична стрелба и съсредоточих огъня върху източната страна на постройката. Само няколко куршума и куп разхвърчали се трески накараха заелите позиция там да зарият носове в земята.

Мъжете на Фонтено вече бяха почти в двора, но двамина паднаха, улучени от огън, който дойде иззад разбитите френски прозорци. Луис изпрати там два откоса и нападателите успяха да влязат в къщата. Там — вътре — вече бе човек срещу човек, заечаха единични изстрели, а Луис и аз се изправихме и хукнахме след тях през моравата.

Човекът, прикрил се зад металната маса отляво, също скочи и затича след нас. В същия миг нещо огромно, черно, изникна като демон от сенките и се нахвърли върху него с ужасяващо ръмжене. Беше бьорбулът! Удари го в гърдите и го гътна на земята, толкова мощно бе проклетото куче. Човекът успя да извика веднъж и вдигна ръка към песа, но страшните челюсти се разтвориха и затвориха, а от човешкото гърло не остана нищо освен кръв и кръв.

Окървавеното чудовище нададе вой и се огледа, в следващия миг очите му се спряха на Луис. Последният вече насочваше дулото на картечницата в нужната посока, а кучето скочи. Удивителна бе бързината на това животно! Когато полетя към нас, едрото му тяло за миг закри небето и звездите. Бе точно в най-високата точка на дъгата на скока, тогава оръжието в ръцете на Луис затрака. Куршумите го засякоха във въздуха, животното се загърчи в зловещи конвулсии, огнените оси разкъсаха голяма част от тялото, то тупна тежко на земята на не повече от метър от нас. Лапите отчаяно задраскаха по тревата, челюстите продължиха да се отварят и затварят в странно подобие на извадена на сухо риба, от устата протече кръв и пяна, но силата му вече я нямаше. Луис спокойно изстреля още един кратък откос в едрото тяло и то застина неподвижно. Бе мъртво.

Отново затичахме към стъпалата, в същия миг долових движение на западния ъгъл на къщата. Оттам присветна дуло, блъвна огън и Луис изрева от болка. Картечницата тежко тупна на земята, но той успя да влезе на безопасно място, стиснал ранената ръка с другата. Пуснах три бързи, онзи на ъгъла падна. Отнякъде се появи един от мъжете на Фонтено, стреляше в движение с автоматичната си карабина към същия ъгъл на къщата, а когато стигна там, пусна оръжието, което увисна на ремъка и светкавично извади ножа от колана. Острието проблесна на лунните лъчи, а той залепи гръб на стената. Занемях… След малко се появи дулото на щаер, зад него остра мутра. Бе от стрелците на Джо Боунс. Познах го — същият, който караше количката за голф при първото ни посещение в плантацията, и в същия миг ножът докосна врата му. От разкъсаните артерии плисна карминена струя и той падна, а човекът с карабината просто го прескочи и започна да стреля, като отново затича към къщата.

Когато настигнах Луис, той оглеждаше раната. Куршумът бе разкъсал кожата на дясната ръка, месото откъм опаката страна и ставата на показалеца; раната бе грозна на вид. Разкъсах ризата на мъртвия в двора и го превързах колкото можех в момента. Подадох му картечницата и той прехвърли ремъка през глава, намести пръста на спусъка, а с лявата ръка извади зиг зауера. Сетне ми кимна:

— Хайде да потърсим Джо Боунс.

От вътрешния двор двойна врата водеше към голяма трапезария с маса, където можеха да седнат поне осемнадесет души. Сега тя бе нацепена и надупчена от десетки куршуми. На стената висеше голям маслен портрет на южняшки джентълмен, изправен до коня си. В корема на животното зееше бая широка дупка, съседният остъклен шкаф бе напълно разтрошен — във витрините му се търкаляха стотици парчета от стари порцеланови съдове. На пода се валяха два трупа; единият бе на човека с конската опашка, който бе шофирал доджа.

От трапезарията влязохме в широк коридор с килими, зад който се откриваше просторна зала за приеми с огромни бели полилеи. Вита стълба ни поведе към горния етаж. Всички врати на приземния етаж бяха отворени, но отникъде не се чуваше нищо. Само отгоре долитаха разноликите звуци на непрестанна стрелба. Предпазливо тръгнахме натам. Първо се натъкнахме на мъртвото тяло на облечен в раирана пижама мъж — бе от хората на Джо Боунс. На главата му зееше голяма рана и от нея струеше кръв.

Стигнахме на горната площадка — посрещнаха ни поредица врати отляво и отдясно. Изглежда, мъжете на Фонтено бяха прочистили повечето стаи, но след това силен огън от западната част на къщата ги бе притиснал в нишите по стените на централния коридор. На запад бе реката, в тази страна на коридора дървената ламперия бе почти разбита от куршумите.

Един от екипа на Фонтено, облечен в работнически гащеризон, излезе от скривалището си в нишата и притича до вратата, която беше точно срещу нас. В едната ръка държеше брадва с къса дръжка, в другата — пленен щаер. Преди да замахне с брадвата, отвътре се чу изстрел и той падна, като захвърли всичко, за да хване с две ръце ранения си крак.

Прибягах до нишата, откъдето бе излязъл — там в локва вода лежаха рози с дълги дръжки и парчета от разбита ваза. Изстрелях къс ред в същата врата и почти едновременно двамина от мъжете на Лайънъл тръгнаха към нея, като прибягваха приведени максимално ниско. Луис, полуприкрит срещу мен, пусна откос в съседната на мен врата. Аз стрелях още веднъж и спрях, за да дам възможност на двамата да влязат в стаята. Там се чуха два единични изстрела, сетне единият излезе, като изтриваше кръвта от ножа си. Оказа се, че е самият Лайънъл — не го бях познал, докато атакуваше. Зад него се показа и вездесъщият Леон. Бе останала само една стая. Към нея тръгнаха няколко души, но Фонтено вдигна ръка и спря хората си. Застана встрани от вратата, залепил гръб на стената и извика високо:

— Хей, Джо, всичко свърши! Хайде да привършваме вече…

Отвътре стреляха вместо отговор. Леон вдигна автомата, който носеше, но Лайънъл поклати глава и ме погледна. Придвижих се до Леон и се приготвих, а Фонтено силно ритна вратата. Изтрещяха поредица изстрели, а после се чу тракането на петле на празно — то прозвуча така терминално, както и затварянето на плочата на гробница.

Пръв влезе Леон, бе захвърлил автомата, държеше само обичайните ножове. Последвах го аз, след мен пристъпи Лайънъл. Стените на спалнята на Джо Боунс бяха надупчени от куршумите като сито. Нощен ветрец повяваше през разбитите стъкла на прозорците и развяваше белите завеси, а те танцуваха като разгневени призраци. Русокосата, позната ни от първото посещение, лежеше мъртва до стената; на полупрозрачната й копринена нощница бе избила кръв.

Джо Боунс стоеше до прозореца в червен копринен халат. Колтът висеше в ръката му безпомощно. В очите му гореше дива ярост, а белегът на устните му бе още по-опънат и побелял. Захвърли пистолета към нас и изсъска на Лайънъл:

— Хайде, давай, копелдак такъв. Убий ме, шибано копеле, ако ти стиска!

Лайънъл се извърна и затвори вратата, а Боунс се надвеси над жената.

— Питай го — рече ми Фонтено.

Боунс сякаш не го чу. Лицето му загуби гневното изражение и по него се изписа горка скръб; очите му овлажняха и той погали лицето на мъртвата.

— Питай го — повтори Лайънъл.

Пристъпих напред и Джо Боунс рязко се извъртя, скръбта бе изчезнала напълно; в очите му отново блестеше див пламък.

— О, шибаният жалеещ вдовец. Водиш ли онази черна маймуна, а?

Зашлевих го с все сила и той залитна.

— Не мога да те спася, Джо, но ако ми помогнеш, може би ще ти уредя по-бърза смърт. Кажи ми какво е видял Ремар онази вечер, когато убиха Агилярови?

Той изтри кръвта от устните си и я размаза по бузите.

— Ти изобщо си нямаш и идея с какво си имате работа, хич си нямаш и шибана идея. Така си загазил, че и от ебания ти задник ще тече кръв, да!

— Той убива жени и деца, Джо. Ще убие пак и пак…

Джо изкриви устни в някакво подобие на усмивка, белегът заприлича на пукнатина в огледало.

— Вие пречукахте жена ми, сега ще пречукате и мен, каквото и да кажа. Ти какво искаш, а? Имаш ли нещо, за което да се пазарим? Нямаш, копеле гадно!

Погледнах Лайънъл Фонтено. Той поклати глава почти незабележимо, но Боунс видя всичко.

— Скива ли? Нищо! Можеш да ми предложиш само по-бърза смърт, по-малко болка, а болката за мен нищо не значи!

— Но той уби един от твоите хора. Самия Ремар.

— Тони остави отпечатък в къщата на чернилките. Бил е невнимателен, платил си е. А твоят човек ми спести труда и вместо мен гътна старата кучка и нейното копеле. Аз ако го видя, ръката ще му стисна за тази услуга.

И Джо Боунс се ухили широко, сякаш не вечната нощ му предстоеше, а лятно слънце огря окъпаната с кръв къща. Този човек бе рядък екземпляр: преследван от призрака на смесената, опетнена според него кръв във вените си, той бе загубил повечето човешки черти, бе извън обикновените за хората разбирания за човечност и съпричастие, любов и омраза. В карминената си на цвят, бляскава роба, приличаше на прясна рана в плътта на пространството и времето.

— Дано в ада да се видите — рекох с чувство.

— Като я видя и твоята кучка там, ще я изчукам вместо теб — ухили ми се той още по-грозно.

Сега очите му бяха празни и студени. Около него вече се носеше миризмата на смърт. Зад мен Фонтено отвори вратата и хората му влязоха един по един. Чак сега, виждайки ги за пръв път отблизо, на светло и на куп, забелязах голямата прилика и разбрах какво означава тя. Лайънъл продължи да държи вратата — досетих се, аз трябваше да изляза.

— Семеен проблем — рече Фонтено, без да се извинява.

Вратата изтрака зад гърба ми; на мен това ми прозвуча като потракване на кости.

След смъртта на Боунс събрахме труповете на мъртвите Фонтено и ги положихме на моравата пред къщата. Бяха общо пет: пет мъжки трупа лежаха един до друг, разкъсани, разпрани, грозни, както могат да бъдат нелицеприятни само телата на мъртъвците. Отвориха портите на плантацията и докараха коли. Натовариха телата бързо, но почтително и внимателно. Настаниха ранените на по-удобните седалки, повечето отзад. Заляха пирогите с бензин и ги запалиха, сетне ги пуснаха да плават надолу по течението.

Потеглихме и не спряхме чак до мястото на срещата ни при „Стархил“. Там чакаха трите черни джипа, които бях видял в имението Фонтено, със запалени двигатели и притъмнени светлини. Прехвърлиха труповете и ги завиха с брезентови платна. Сетне заляха с бензин и подпалиха другите коли. Аз и Луис стояхме отстрани и мълчаливо гледахме всичко това.

Тогава при нас дойде Лайънъл Фонтено. Застана встрани и тримата вторачихме очи в горящите автомобили. По едно време извади от джоба си зелено тефтерче, откъсна листче и написа телефонен номер. Подаде ми го с думите:

— Този човек ще се погрижи за раната на приятеля ти. Той е дискретен.

— Лайънъл, Боунс знаеше кой е убиецът на Лутис — подхвърлих тихо.

Той кимна.

— Така е, но не пожела да проговори, дори и на края.

Потри една драскотина на дясната си длан и добави:

— Подочух, че федералните търсели някакъв тип в Батън Руж, човек, който работел преди в болница в Ню Йорк.

Премълчах, а Фонтено се усмихна.

— Ние знаем името му. Той е човек, който познава тукашните места. Може да се крие дълго из тресавищата. ФБР я го намери, я не, но ние със сигурност ще го открием.

Махна с ръка към джиповете и чакащите отстрани хора. Жестът бе кралски — суверен, който показва на гости елитните си войски.

— Вече търсим. Щом го намерим и край…

Сетне се обърна и закрачи към първия джип. Качи се на шофьорското място и потегли. Леон бе до него. Гледахме след тях, докато изчезнаха в нощта, стоп светлините им замигаха в далечината като загасващи цигари. Също като горящите пироги по реката.

 

 

Щом се прибрахме в Ню Орлиънс, веднага се обадих на Ейнджъл. После купих от една аптека дезинфекционни средства, антисептични превръзки и пакетче материали за първа помощ. Забелязах, че по лицето на Луис бе избила пот, а белите парцали, с които превързах раната му на място, бяха вече почервенели. Върнахме се в хотела и Ейнджъл веднага почисти раната; дори се опита да я шие с хирургически конци. Ставата на пръста не изглеждаше добре, а човекът очевидно страдаше — лицето му бе изкривено от болката, макар че упорито мълчеше. Не бе работа за нас. Въпреки протестите на Луис обадих се на онзи телефон. Отговори ми заспал глас чак след четвъртия сигнал. Щом споменах името на Лайънъл, незабавно се разсъни и учтиво ми продиктува един адрес.

Ейнджъл откара Луис при лекаря, а аз застанах пред вратата на Рейчъл с огромни съмнения и разколебан дали да почукам, или не. Знаех, че не спи. Ейнджъл я бе разбудил веднага след моето обаждане. Освен това интуитивно усещах, че е будна. И въпреки всичко не почуках, но като се обърнах и си тръгнах, тя отвори сама. Стоеше на прага, в бяла тениска, почти до коленете, и ме чакаше. Щом се върнах, отвори вратата широко и ме пропусна да вляза.

— Виждам, че все още си цял и непокътнат — рече с глас, в който сякаш прозвуча недоволство.

Бях уморен, а от кървищата в къщата на Джо Боунс направо ми се повръщаше. Ужасно ми се искаше да потопя глава в мивка, пълна с леденостудена вода. Още по-ужасно ми се поркаше нещо, езикът ми бе изсъхнал и подут, само една изпотена биричка и глътка уиски можеха да го върнат в нормалния му вид. Щяха да ми дойдат като манна небесна на душата. Гласът ми пък звучеше като гарванов грак. Или по-скоро като на дъртак на смъртно ложе.

— Вярно е, че съм си цял и непокътнат, както се изразяваш. Други не извадиха такъв късмет. Луис има рана на ръката, а неколцина са мъртви. Като Джо Боунс например, повечето от хората му, любовницата му.

Казах тези думи и съжалих за онази жена. Не знаех как се е свързала именно с Джо Боунс. Може би е била алчна и глупава, или пък и пет пари не е давала как Джо изкарва мангизите, с които й купува скъпи дрехи и луксозна храна. Може би си е получила заслуженото, но ако бе така, какво да кажем за всички останали? За всички нас? Нали накрая и ние ще си получим онова, което ни се полага? Всекиму неговото си.

Рейчъл ми обърна гръб и излезе на балкона. Стаята бе осветена само от малката нощна лампа до леглото. Сенки падаха върху илюстрациите, които бе успяла да спаси от хората на Улрич и които сега отново висяха на стената. От полумрака ме гледаха лицата на жена и младеж с одрана кожа и разпрани тела.

— И какво откри след всичките тези убийства?

Въпросът бе добър. Както при всички сполучливи въпроси, отговорите рядко са на ниво.

— Нищо особено, освен това, че Джо Боунс предпочете да умре в мъчения, отколкото да ни каже онова, което знае.

Тя се извърна рязко.

— Е, какво сте очаквали, след като сте убили приятелката и хората му?

Още един въпрос на място. Едва ли щях да си помогна, ако бях започнал да обяснявам, че Боунс бе изпълнен с омраза и разкъсван от мисълта, че е кръвен плод на смесени раси, че бе човек, готов да избие десетки невинни хора в едно гробище, само за да запази по-силната си позиция. В края на краищата той бе направил онова, което бе сметнал за необходимо. Както бе постъпил и Лайънъл Фонтено. Както бях постъпил и аз — вярвах, че правя онова, което съм длъжен да направя. Когато прекалено много хора действат по силата на необходимостта, нещата винаги стигат до насилие.

— И какво ще правиш сега?

Въпросите ми идваха вече прекалено много. Особено трудните. Знаех, че Рейчъл е права, донякъде се отвращавах от самия себе си. Струваше ми се, че поради връзката си с нея, по някакъв начин дори бях изцапал и нейните ръце. Може би сега бе моментът да й кажа всичките тези неща, но бях прекалено изморен и отвратен, усещах кръвта дори в ноздрите си. Пък и реших, че какво толкова? — тя го знае всичко това.

— Сега ще си легна — рекох. — А сетне, сетне ще видя, ще импровизирам.

И я оставих, излязох си.