Джон Конъли
Всяко мъртво нещо (11)

Десета глава

Повървяхме няколко пресечки пеша. Всъщност отивахме към едно барче, чийто собственик бе познат на Ейнджъл. Луис вървеше на две крачки пред нас. Улиците бяха доста пълни за това време на денонощието, но тълпата се разтваряше пред него като Червено море пред Моисея. Две-три жени му хвърлиха коси погледи с подчертан интерес. Повечето мъже избягваха очите му, предпочитаха да гледат в земята. Или пък изведнъж намираха нещо извънредно интересно за зяпане я по витрините на вече затворените магазини, я във вечерното небе.

От бара долиташе музика. Стилът бе лек фолк, повече китара. Но бе слаба интерпретация на онази песен на Нийл Йънг „Само любовта може да ти разбие сърцето“. Абе, направо му забиваше ножа като изпълнение.

— Този свири, сякаш мрази Нийл Йънг — рече Ейнджъл, когато влизахме.

Луис пред нас сви рамене.

— Ако чуе това изпълнение, Йънг себе си ще намрази. Сто на сто.

Седнахме в сепаре. Собственикът, дебелак с видимо лошо храносмилане, на име Ърнест, провлачи крака към нас, за да вземе лично поръчката. Обичайно тук сервираше келнерка, но Ейнджъл и Луис бяха почетни гости по тези места.

— Здрасти, Ърнест — рече добродушно Ейнджъл, — как е бизнесът?

— Абе, на мен все наопаки ми върви — веднага се оплака дебелият. — Ако си сменя професията с някой погребален агент, да речем, хората ще спрат да мрат. И преди да си ме попитал как е жена ми, да ти кажа — все си е така дърта и грозна.

Това бе някаква стара шега между тях, защото и двамата се изсмяха шумно и с удоволствие.

— Ега ти, това са четирийсет години брачен живот, ти какво искаш! — каза през смях Ейнджъл.

Поръчахме сандвичи — специалитет на заведението, и Ърнест се затътри към бара.

— Значи, ако съм по-млад и изглеждам така, направо ще си отрежа патката и ще пея „кастрато“ — луди мангизи ще направя — рече Ейнджъл.

— Ти като си грозен, нещо да си закъсал? — подхвърли му Луис.

— Я пък ти — ухили му се Ейнджъл. — Ако бях красавец, щях да си сваля бял мъж.

Подхвърлиха си по още една-две шегички от този род, докато чакахме певецът да съсипе докрай музиката на Нийл Йънг. Седях и ги гледах. Със съвсем други очи ги виждах днес, когато вече не бях ченге. Преди се срещахме в гаража на Уили или на кафе, или в Сентръл парк и ако Ейнджъл имаше нещо да ми предаде, все бяхме напрегнати, той се чувстваше неудобно, особено ако Луис бе някъде наоколо, дори и когато говорехме за Сюзън и Дженифър.

Сега обаче нямаше никакво напрежение. Сега повече от всякога чувствах силата на приятелството, което бе някак си узряло помежду нас. При това от тях двамата осезателно се излъчваше чувство на загриженост за мен, не съжаление, а нещо като тъга за случилото се, чиста човечност, доверие. Разбирайте го както щете. Те не биха били тук, ако нещата стояха по-различно.

Ейнджъл придърпа забравен вестник от съседното сепаре и прочете големите заглавия.

— Виждал ли си го това? — попита ме и аз кимнах.

Някакъв артист се бе опитал да изиграе геройски сценки на ченгетата по време на банков обир във Флъшинг и бе завършил в моргата с куп дупки по себе си. Всички вестници бяха поместили подробни материали, снимки, интервюта.

— Ето ти случай — онзи само е искал да свърши работа — започна отдалече Ейнджъл. — Този тип хора обичайно не си търсят белята, не желаят да навредят никому, просто гледат да влязат, да докопат мангизите, които и така и така са застраховани, и да се чупят. Нали така? Носят оръжие само защото иначе хората няма да ги вземат на сериозно, нали, Луис? Иначе с какво да ги уплашат? С думи ли?

— За съжаление все се намира по някой задник, който си мисли, че е безсмъртен, просто защото още не е хвърлил топа. Глей го тоя например. Млад, здрав, атлет, сигурно е смятал, че ще изчука повече гърли и от Ричард Гиър, ако прецака ченгетата и стане герой. Галфон! Скивай го пък другия — търговец на недвижими имоти, на 29 години, неженен, печели по двеста бона на година и какво? Пробили му дупка, по-голяма от тунела Холънд. Я му виж и името — Ланс Питърсън.

Ейнджъл удивено поклати глава.

— Ти чувал ли си такова име — Ланс? А?

— Не си чувал, защото всички Лансовци са изпукали — лениво отвърна Луис, чийто поглед се рееше из заведението. — Пъчат се из банките и спират куршумите. Този е последният Ланс.

Сандвичите пристигнаха, Ейнджъл веднага захапа своя. Ние с Луис не докоснахме храната.

— Е, как я караш? — попита ме накрая Ейнджъл с пълна уста.

— Горе-долу — отвърнах. — На какво дължа честта?

— Вече не пишеш, не се обаждаш — усмихна ми се криво.

Луис ми хвърли кратък любопитен поглед, после отново се загледа по съседните маси, към тоалетната, входа.

— Чух, че си се хванал на поръчка при Бени Лу. Ти каква работа имаш с това дебело лайно?

— Време да минава.

— Ако искаш времето да минава, стой си вкъщи, чети книжка. Бени е гад, който само хаби въздуха на свестните хора.

— Е, хайде де, Ейнджъл. Изплюй камъчето. Дрънкаш празни приказки, а Луис се оглежда, сякаш очаква момчетата на Дилинджър^[1] да нахлуят и да ни нарешетят.

Ейнджъл остави полуизядения сандвич, обърса уста със салфетката и ме погледна право в очите.

— Чух още, че ходиш, разпитваш за някакво гадже на Стивън Бартън. Някои хора веднага си задават въпроса защо. Чаткаш ли?

— Хора, казваш. Например?

— Например Боби Шиора.

Я гледай ти. Сега пък Боби Шиора. Не бях сигурен той ясновидец ли е, медиум или психопат, но пък знаех, че е роден убиец. Обича да убива, то му е в кръвта и си е намерил отличен шеф в лицето на дъртия Ферера. Емо Елисън е чудесен пример за това какво става, когато Шиора се заинтересува за някого си. Подозирах, че и Дебелия Оли е разбрал същото, най-вероятно в последните си мигове.

— Бени Лу ми подметна за някакво спречкване между стария и Сони — подхвърлих. — Каза нещо в смисъл, че онези шибаняци се дърлели помежду си.

— Бени винаги си е бил дипломат по душа — презрително рече Ейнджъл. — Цяла загадка е защо онези тъпаци от ООН-то не са го назначили при тях досега. Само че там става нещо много интересно, да не кажа странно. Сони е потънал някъде, взел е Пили със себе си. Никой не ги е виждал, никой не знае къде са. Обаче Боби Шиора ги търси под дърво и камък.

Отхапа отново от сандвича и попита:

— Ами Бартън?

— Стори ми се, че и той се е покрил някъде, но не зная със сигурност. Бартън е дребна риба и няма как да го вържем професионално със Сони или стария дон. Върти дребни игрици, макар че по-рано беше гъст със Сони. Може би просто е съвпадение. Няма нищо общо.

— Може би е така, но ти си имаш по-големи проблеми от намирането на Бартън или момичето.

Изчаках.

— Издали са ти смъртна присъда.

— Кой?

— Не е местна работа. Извън Ню Йорк е. Луис не можа да научи кой е и откъде. Но са ти пуснали убийци. Търсят те навсякъде да те треснат.

— Във връзка с Дебелия ли е?

— Не зная. Дори и Сони не е толкова задръстен, та да наеме хора да отмъщава за някакъв си похарчен наемен убиец, само защото ти си се намесил. Онзи за никого нищо не означава, а Дебелия е също мъртъв. На мен обаче ми е доволно ясно, че ти си наточил срещу себе си две поколения от семейство Ферера. И това не е здравословно. Чаткаш ли?

Услугата, която ми поиска Коул, се превръщаше в нещо доста по-сложно от търсенето на безследно изчезнало момиче. Ако изобщо бе толкова просто, но май не бе така.

— Имам едно въпросче, ако искаш да ми помогнеш — рекох. — Познаваш ли хора с пушкала, които изстрелват двуграмов куршум 5,7-милиметров калибър… а той пробива зидана стена? Куршумът е автоматен тип.

— Хей, Птицо, айде сега не ме будалкай. Аз такива неща съм ги виждал само монтирани отгоре на танкова купола. Така е, не ме гледай.

— Е, онзи, наемният, бе убит именно с такова оръжие — отвърнах спокойно. — Аз видях изстрела, видях как го порази, а в стената зад мен остана ей такава дупка — показах му с пръсти. — Пистолетът, ако изобщо е пистолет, а не някакво друго леко оръжие, е белгийски, правен е за полицейски антитерористични подразделения. Ако някой местен си е намерил такова оръжие и вече го размахва по улиците, няма начин да не се е разчуло в твоите среди.

— Ще поразпитам този-онзи — обеща Ейнджъл. — Да имаш някои идеи?

— Една: Боби Шиора.

— Знаеш ли, и на мен така ми се струва. Само че защо ще се намесва да разчиства след бакиите на Сони, а?

— Може би дъртият го е изпратил.

Ейнджъл се замисли, кимна.

— Внимавай, Птицо. Пази си гърба.

Дояде сандвича и се изправи.

— Я ела с нас. Ще те откараме където искаш.

— Тц. Искам да походя пеша.

Ейнджъл сви рамене.

— Въоръжен ли си?

Кимнах утвърдително. Той обеща, че ще се обади в най-скоро време. Разделихме се на вратата. Вървях и усещах тежестта на пистолета под мишницата. Заглеждах се почти във всяко лице в тълпата. Осезателно усещах нощния, тъмен пулс на града. Май нещо припарваше под краката ми.