Джон Конъли
Всяко мъртво нещо (16)

Петнадесета глава

— Разкажи ми приказка, татенце.

— Коя искаш?

— Интересна да е. За трите мечки. Малкото меченце е много сладко.

— Хубаво, ама после ще нанкаш.

— Добре, татенце.

— Само една приказка, нали?

— Само една. И после ще спя.

 

 

При аутопсия трупът първо се фотографира — и с дрехите и без тях. Някои части на тялото минават на рентген, за да се определи степента на евентуални фрактури или присъствие на външни предмети. Протоколират се всички външни характеристики: цвят на косата, височина, тегло, телесно състояние, цвят на очите.

 

 

— Меченцето широко отвори оченца: „Яяя, някой ми е изял кашата! Нищо не е останало!“.

— Ама всичката ли?

— Всичката.

— И я няма вече?

— Няма я.

И тях ги няма.

 

 

Вътрешният преглед обхваща цялото тяло — от краката до главата. Но главата се изследва накрая. Проверява се гръдният кош за фрактури на ребрата. Прави се разрез във формата на латинската буква „Y“ — от едното и другото рамо, през гърдите и надолу — от долната част на гръдната кост до окосмяването на половите органи. Откриват се сърцето и белите дробове. Отваря се перикардът и се взима кръв за определяне на групата на жертвата. Изваждат се сърцето, дробовете, хранопроводът и трахеята. Измерва се теглото на всеки орган, прави се подробен оглед и после се разделя на определени секции. За анализ и изследвания се взема течността от гръдната плеврална кухина. Вземат се и тъканни проби от органите за микроскопски анализ.

 

 

— И накрая Златокъдрото момиче избяга и мечките никога вече не го видяха.

— Татенце, моля те, разкажи ми я пак!

— Не, нали се разбрахме. Една приказка само. Само за нея имаме време.

— О, тате, имаме още малко време!

— Не тази вечер. Някоя друга.

— Не, не, моля те, нека да е тази вечер!

— Не може. Не и тази вечер. Ще има други вечери, а и други приказки.

Нямаше други вечери. Нито други приказки.

 

 

Коремната област се изследва за евентуални наранявания, преди да се отстранят органите. Всички течности в нея се дават за анализ и изследвания. Претегля се поотделно всеки орган, оглежда се и се разделя на секции. Измерва се съдържанието на стомаха. Вземат се проби за токсикологичен анализ. Обичайният ред за изваждане на коремните органи е следният: черен дроб, далак, надбъбречните жлези и бъбреците, стомахът, панкреасът и червата.

 

 

— Какво й разказа?

— Приказката за мечките и Златокъдрото момиче.

— Пак ли нея?

— Ами пак.

— На мен няма ли да ми разкажеш нещо?

— А ти какво искаш да чуеш?

— Нещо мръсно.

— О, такива истории ги знам цял куп.

— Зная, че ги знаеш.

 

 

Гениталиите се преглеждат за наранявания от чужд предмет. Правят се натривки от вагината и аналния отвор и събраният (евентуално чужд) материал се изпраща за лабораторен ДНК анализ. Пикочният мехур се изважда и проба от урината се дава за токсикологични изследвания.

 

 

— Целуни ме!

— Къде?

— Навсякъде! Устни, очи, врат, нос, уши, бузи. Целувай ме навсякъде! Обичам да чувствам устните ти по мене…

— Да започнем от очите и оттам надолу и все по-надолу, а?

— Добре. Ще го преживея някак си…

Вятър и мъгла.

 

 

Черепът се оглежда за външни и вътрешни наранявания. Прави се интермастоиден разрез — от едното ухо до другото, през горната му част. Скалпът се обелва и се излага черепната кутия. Тя се отваря с хирургичен трион. Преглежда се мозъкът и се изважда за (евентуални) изследвания и анализи.

 

 

— Защо да не бъдем такива по-често?

— Не зная. Искам да е така, но не мога…

— Моля те, Сюзън…

— Не! Усещам дъха ти. Вониш на алкохол!

— Сюзън, хайде да не говорим сега за това. Поне не сега.

— А кога? Кога да говорим за това, кажи ми?

— Друг път. Сега излизам.

— Недей, моля те. Остани…

— Не. Ще се върна по-късно.

— Моля те…

 

 

Плажът на Риобот в Делауеър има дълга дъсчена пътека: от едната страна продължава пясъчната ивица към водата, а от другата са местата за развлечение, които всеки помни от детството си. Какво ли нямаше там едно време! Стрелбища; всякакви игри за по 25 цента; с дървени топки ли не щеш, с метални ли, търкаляш ги насам-натам към дупките, за да спечелиш точки; футболни и конни състезания с метални кончета, които се пързалят по наклонени писти. За награда можеш да получиш плюшено мече със стъклени очички. Там имаше и едно басейнче, където хлапаците ловят жабки с детски въдици с магнити. Много забавно.

Днес тези места са силно модернизирани: шумни компютърни игри, симулатори на космически кораби и какви ли не нови щуротии на електрониката. И все пак Риобот си е запазил голямото очарование — по-силно, да кажем, от Дюи Бийч, който е по-нагоре по крайбрежната линия, или дори и от Бетани. Има фериботна връзка между Кейп Мей в Ню Джърси до Люис на брега на Делауеър и от там са само пет-шест мили в южна посока, за да стигнете Риобот. Може би това не е най-добрият подстъп към Риобот, защото по магистрала Едно налитате на закусвалните с десетките видове сандвичи, големите пазарни центрове, магазините вериги и какво ли още не, та може и да не стигнете до плажа. По-добре е да минете през северната част на района — откъм Дюи. Ще следвате бреговата ивица и чудните дюни по нея.

И от тази страна Риобот само печели в сравнение с Дюи. Ще влезете в истинската градска част посредством изкуствено декоративно езеро. Ще минете покрай красива църква и ще стъпите, така да се каже, на главната улица — там има книжарници, магазини за тениски, барчета и ресторанти в големи и стари дъсчени къщи. Там ви канят да поседнете на големите чардаци, да пийнете нещо разхладително, да се любувате на залеза и на минаващите пешеходци с кучетата. Вечерният въздух е чист, дъха на море.

Четирима колеги се бяхме спрели на Риобот; решихме да го посетим през един уикенд, за да отпразнуваме производството на Томи Морисън в лейтенант. Въпреки слуховете, че там се събират доста гейове. Озовахме се накрая в „Лорд Болтимор“ — хотел със стари, но удобни стаи, с мирис на друга ера. Бе на една пресечка разстояние от бара „Блу Мун“, където се бяха насъбрали скъпо облечени мъже с прекрасен тен, шумни и весели в топлата нощ.

Току-що бяхме станали екипна двойка с Уолтър Коул. Подозирах, че Коул бе използвал връзки, за да ме привлече като свой партньор, макар че никой никога така и не каза нищо по въпроса. Той бе искал съгласието на Лий, за да дойде с нас в Делауеър, заедно с Томи Морисън и един мой приятел още от полицейската академия на име Джоузеф Бонфилиоли. Бедният Джо — застреляха го една година по-късно; преследвал един тип, откраднал някакви си жалки осемдесет долара от магазин за алкохолни напитки. Уолтър бе точен човек: всяка вечер в девет часа без изключение се обаждаше у дома на Лий да провери как са тя и децата. Бе от онези хора, които особено остро усещат родителските си отговорности, а и уязвимост.

По онова време с Уолтър се познавахме вече поне от пет-шест години. Горе-долу тогава Лий Коул бе написала книга с детски приказки. Търсеше си издател, а някой бе споменал на Уолтър, че Сюзън работи в издателска къща, и той ме потърси. Бях го виждал множество пъти, я из участъците, по работа, на общите празненства, из баровете, където ченгетата се събират след работа да пийнат по едно. Бе висок, здрав, носеше поовехтели костюми, винаги бе леко брадясал или така изглеждаше, защото имаше гъста, тъмна брада, която поникваше удивително бързо. Имаше слава на упорит, съвестен полицай, с брилянтни хрумвания от време на време, превръщащи затлачено разследване в славен епизод със сериозни резултати. Изобщо пипето му сечеше и често спестяваше дни безрезултатно обикаляне и на себе си, а и на други полицаи. Работеше донякъде и късметът му, без който нито едно разследване не стига до щастлив край.

Уолтър Коул бе освен това и начетен мъж. Четеше много, жадно поглъщаше знания и информация, също както някои племена изяждат сърцата на враговете си с надеждата, че ще станат по-смели. И двамата много обичахме Ръниън и Удхаус, Тобиас Улф, Реймънд Карвър, Доналд Бартелм, поезията на И. И. Къмингс^[1] и, странно наистина, дори и тази на Рочестърския дук^[2], онова конте от периода на Реставрацията, измъчвано от пороците си — силно влечение към алкохола и жените, пък и неспособността си да бъде такъв съпруг, какъвто съпругата му заслужавала, поне според него.

Спомням си Уолтър на плажа на Риобот. Застанал на дъсчената пътека със сладолед в ръка, облечен в крещяща риза, извадена от късия каки панталон. Пошляпва с крака в нахлузените на босо сандали по обилно поръсените с пясък дъски, нахлупил сламена шапка върху леко оплешивяващата глава. И още тогава, като го гледах, чувствах, че по всяко време мисли за семейството си и съпругата му му липсва; дори и в миговете, когато се смее шумно и от все сърце; когато се шегува с нас; когато чете менютата и харчи дребни пари по автоматите; или грабва по няколко пържени картофчета от чинията на Томи, докато последният се е зазяпал по минаващите хубави жени; когато кара лодка край брега на Атлантика.

И му завиждах. Защото знаех, че си е за завиждане да можеш да живееш живота си така, както го прави Уолтър Коул — живот, на пръв поглед съвсем земен, обикновен в удоволствията, извличани от дребните приятни неща в него, щастието на дребно, красотата на ежедневието, на познатото; но същевременно и необичаен по отношение на стойностите, в които той вярва.

За пръв път срещнах Сюзън, Сюзън Люис, както се казваше тогава, в „Лингос маркет“, старомоден универсален магазин, където продаваха какво ли не: плодове и зеленчуци, тестени стоки, варива, млечни продукти заедно с особено скъпи сирена. Магазинът бе семеен: въртяха го сестра, брат и майка им — дребна беловласа женица с енергията на бултериер. Имаха и собствена хлебопекарна.

Бе първата ни утрин в курорта; бях се измъкнал от леглото с мъка. Излязох и се отбих в „Лингос“, за да пия кафе и да купя вестник: в устата ми нагарчаше, краката не ме държаха от препиването предната вечер. Тя стоеше пред щанда за деликатеси, беше си поръчала нещо и чакаше да й го опаковат. Косата й бе завързана в конска опашка, носеше жълта лятна рокля, очите й бяха сини, тъмносини и беше красива, много красива.

Аз, точно обратното, едва ли имах приличен външен вид, но тя ми се усмихна, когато застанах до нея на опашката, все още лъхащ на алкохол. Всъщност вероятно тогава спирт се е излъчвал от всяка моя пора, както обичайно сутрин вонят пияниците. А тя си взе поръчаното и си тръгна, като остави след себе си едва доловим лъх от някакъв вълшебен парфюм.

Зърнах я за втори път същия ден: излизаше от басейна и отиваше към съблекалните, а аз се опитвах да избивам алкохола от системата си, потейки се на машината за гребане. Струваше ми се през следващите няколко дни, че я виждам едва ли не навсякъде: в книжарниците, загледана в кориците на лъскави съдебни криминалета; при пералните автомати; на сергиите, където продаваха горещи дъхави понички; с една приятелка, взрени в прозореца на ирландската кръчма. Е, накрая се сблъскахме на дъсчената пътека една вечер — тя вървеше с глава, обърната към океана; пред нас вълните галеха брега, отзад шумяха развлекателните атракции.

Беше сама, изглеждаше впечатлена от очарованието на побелелия прибой, озарен от лунната светлина. На плажа имаше много малко хора. Бе удивително пусто; дори и на барчетата почти нямаше клиенти.

Погледна ме, когато се изравнихме, усмихна се, попита:

— Днес по-добре ли се чувствате?

— Сигурно. Тогава ме видяхте просто в лош момент.

— Този лош момент миришеше — рече тя и набръчка нос.

— Ужасно съжалявам — рекох съвсем спонтанно. — Ако знаех, че ще ви срещна, бих се облякъл прилично.

Издекламирах всичко това и въобще не се шегувах.

— Е, случва се. И аз съм имала лоши моменти.

И така започна всичко. Тя живееше в Ню Джърси тогава. Ежедневно пътуваше за Манхатън, където работеше в едно издателство, а на всеки две седмици, през уикенда, посещаваше родителите си в Масачузетс. Оженихме се след една година, а Дженифър се роди след още дванадесетина месеца. Живяхме прекрасно почти три години, преди нещата да започнат да се влошават. Мисля си, че вината бе предимно моя. Помня разказите на родителите си: когато сключили брак, и двамата знаели, че полицейската професия се отразява зле на семейния живот. Баща ми — от собствен опит, най-вече от ежедневните си наблюдения на улицата, на семействата на по-възрастните си колеги и приятели; майка ми — от нейното си семейство. Баща й бил заместник-шериф в Мейн и успял да напусне полицейската работа преди да стане прекалено късно. Сюзън нямаше откъде да има подобен опит.

Тя бе най-малкото от четири деца; родителите й бяха живи и много я обичаха — бе глезеното изтърсаче. След смъртта й и двамата вече не ми проговориха. Дори и на самото погребение не пророниха и една дума. И така останах сам, когато Сюзън и Дженифър си отидоха от този свят, откъснат от нормалния живот, понесен от някакви тъмни, мъртви води нейде в нищото.