Джон Конъли
Всяко мъртво нещо (23)

Двадесет и втора глава

Кой е най-ужасяващият звук на света? Дядо ми казваше, че това е звукът на патрона при зареждане в пушка-помпа. Патрон с куршум, предназначен за ВАС. Е, това ме пробуди от сравнително дълбок сън в мотела. Качваха се по стълбата към моята стая. Светещият циферблат на ръчния ми часовник показа 03:31 на разсъмване. Само секунди по-късно някой влезе с трясък, бумтежите на изстрелите отекваха оглушително високи в нощната тишина. Изпращаше куршум след куршум в леглото ми, пера, разкъсани памучни влакна се разлетяха на всички страни, досущ рояк бели молци.

Но аз не бях там, а вече изправен, готов с пистолет в ръка. Затворената врата донякъде приглуши грохота на стрелбата. Те пък не чуха шума на отварящата се към коридора врата дори и след като спряха да стрелят. Защото ушите им бучаха от собствената им канонада. Очите им станаха големи като понички, когато загряха, че не съм си бил в леглото. Много мъдро се бе оказало снощното ми решение да взема най-проста предпазна мярка: да легна да спя в съседната стая, за да не се превърна в елементарна мишена.

Излязох в коридора максимално бързо, огледах се, насочих пистолета. Там стоеше човекът от червения джип, хванал с две ръце оръжието си, цевта почти допряна до лицето му в изненадата. Помпата бе „Итака“. Въпреки слабата светлина незабавно забелязах, че в краката му няма празни гилзи. Жената вътре бе главният ми убиец.

В същия миг се завъртя към мен, а отвътре долетяха ругатните на жената. Още докато се обръщаше, дулото на пушката тръгна надолу — в моята посока — но аз стрелях веднъж и на гърлото му цъфна алена роза. Кръв бликна, сякаш някой разкъса листчетата на цветето и отзад го духна силна струя въздух. По ризата му заблещукаха карминени пръски. Пушката тупна на килима, той се хвана за гърлото с две ръце, прегъна колене и се претърколи на пода, тялото му се загърчи и затресе в спазми, като извадена от водата риба.

От вратата на моята стая се подаде цевта на рязана пушка и жената започна да хвърля куршуми напосоки. От стените наоколо заваля истински дъжд от парченца разбита гипсова замазка. Нещо ме блъсна в рамото и по ръката ми пробяга остра болка, сякаш някой допря до плътта ми нагорещено до бяло желязо. Опитах се да задържа пистолета, но вече го бях изпуснал на земята. Жената продължи да стреля бясно, неумолимо, наоколо забръмчаха, засвистяха смъртоносни оси. Сачми за едър дивеч. Стените наоколо заприличаха на решето.

Затичах по коридора и през вратата към аварийното пожарно стълбище. Спънах се и се свлякох надолу по стъпалата, а стрелбата изведнъж секна. Знаех, че ще ме погне веднага щом се увери, че партньорът й е мъртъв. Ако има някакъв шанс да оцелее, бях сигурен, че ще се опита да го спасява, а и себе си заедно с него.

Стигнах на втория етаж, но стъпките й вече тупкаха след мен. Болката в ръката бе много силна, мислех си, че ще ме настигне преди да съм слязъл до приземния етаж.

Промъкнах се през вратата и в коридора. Навсякъде по земята бяха разстлани големи найлонови платнища, на стената бяха подпрени две високи бояджийски стълби. Миришеше тежко на боя и разтворители.

На около шест метра от вратата в стената се отваряше малка ниша, почти невидима, докато не стигнеш до нея, особено при сегашната светлина. В нея бе захвърлен навит противопожарен маркуч и стар тип пожарогасител с помпа, от онези, в които се използва вода. Познавах контура на нишата; на горния етаж, до моята стая, имаше същата. Пъхнах се в нея, допрях гръб на стената и се напрегнах да задържа дишането си. Вдигнах пожарогасителя с лявата ръка и се опитах да го подпра с дясната, за да го използвам като оръжие, но от ранената ръка вече силно течеше кръв. Тя се оказа безполезна, а самият пожарогасител бе прекалено голям и тежък, за да бъде ефективен. Чувах я да се приближава. Ето, леко открехна вратата и стъпи в коридора, найлонът зашумя под краката й. Чу се трясък — бе ритнала първата врата на етажа, за да я отвори. Проверяваше стая по стая. Дум — отвори и следващата със същото упражнение. Вече бе съвсем близо и макар че пристъпваше съвсем леко, шумолящият найлон я издаваше. Усещах стичащата се по ръката ми кръв; капеше по земята от върховете на пръстите. С огромно усилие развих метър-два от маркуча и замръзнах.

Бе се почти изравнила с нишата, когато с все сила, като с камшик, я цапардосах с маркуча. Тежкият пиринчен накрайник я удари в лицето, ясно чух изхрущяването на кости. Тя залитна и успя да гръмне веднъж, но безвредно за мен. Инстинктивно бе вдигнала ръце да си защити лицето. Замахнах втори път и тя протегна ръка, но с нея срещна само гумата, докато металът я удари отново — този път в слепоочието. Изохка високо, аз бързо се измъкнах от нишата, хванал здраво накрайника с лявата ръка и за секунда увих гумата около врата й като примка.

Опита се кучката, подпря приклада на бедро и се опита да зареди. Кръв течеше по разбитото й лице, измежду пръстите на дясната ръка. Ритнах пушката силно, тя падна от ръката й. Бях зад нея. Придърпах я здраво към себе си заднишком, опрях гръб на стената, обвих единия крак около нейните и стиснах примката с колкото сила можех да имам в този миг. И замръзнахме в тази любовна поза, усещах кръвта й по накрайника, дърпах здраво навития около китката ми маркуч. Жената се бори още малко, после се отпусна в прегръдката ми.

Тогава я пуснах и тя се свлече на пода. Махнах маркуча от врата й, хванах я за ръка и я повлякох след себе си към долния етаж. Лицето й бе станало мораво. Знаех, че съм бил на косъм от това да я убия. Но ми трябваше жива, трябваше ми и светлина, за да я разгледам по-добре.

Руди Фрай лежеше на пода на рецепцията, лицето му вече посивяваше, кръв имаше около тялото, по главата, където го бяха ударили и разтрошили костта. Обадих се в шерифството и след няколко минути чух сирените. Не след дълго се появиха и червените светлини и захвърляха заревото си по стените на тъмния хол. Кръвта и проблясъците на полицейските лампи ми припомниха една друга, може би много по-ужасна за мен нощ.

Когато Алвин Мартин влезе с пистолет в ръка няколко секунди по-късно, аз едва стоях на крака. Пред очите ми мътнееше от слабост, повръщаше ми се, виеше ми се свят. Червеното наоколо бе същински огън в мозъка ми.

 

 

— Вие сте късметлия — рече възрастната лекарка и се усмихна.

В тази леко притеснена усмивка имаше и състрадание, и загриженост, и удивление.

— Още няколко сантиметра и нашият Алвин тук трябваше да съчинява надгробно слово.

„Хайде бе!“ — помислих, на глас рекох:

— Е, би било интересно да се чуе.

Бях легнал на хирургическа маса в отделението за спешни случаи на малката, но добре обзаведена хейвънска болница, която наричаха здравен център. Оказа се, че раната на ръката ми не е тежка, но бях загубил доста кръв. Бяха я почистили, превързали. В здравата ръка държах шишенце с болкоуспокояващи.

Станах и отидох в ъгъла на превързочната, за да се погледна в огледалото. Боже, боже! Изранено, подпухнало и посинено лице, превързана ръка — изглеждах като ударен от товарен влак нещастник.

Алвин Мартин застана до мен. В коридора отвън се мотаеха Уолъс и друг заместник-шериф, когото досега не бях виждал. Всъщност те пазеха вратата на стаята, където лежеше жената, която още не бе дошла в съзнание. От дочутите реплики на разговора между Мартин и лекарката бях останал с впечатлението, че може би е изпаднала в кома. За щастие Руди Фрай бе жив, но също в безсъзнание. Във всеки случай прогнозата бе, че ще се възстанови.

— Научихте ли нещо за убийците? — попитах Мартин.

— Още не. Изпратих снимки и отпечатъци на ФБР. По-късно днес някой от техните агенти ще дойде от Ричмънд.

Стенният часовник показваше 06:45 часа сутринта. Навън продължаваше да вали.

Мартин се обърна към лекарката:

— Елиз, моля за извинение. Нужна ми е минутка насаме?

— О, разбира се. Само не изморявай пациента. Той е още слаб от шока и загубата на кръв.

Мартин й се усмихна, но когато отново се обърна към мен, усмивката вече я нямаше.

— Дошли сте тук с наемни убийци по петите ви, а?

— Откъде да зная? Бях чул разни слухове. Това е всичко.

— Да ти го начукам и на теб, и на слуховете, които си чул. — Мартин бе минал на „ти“. — Руди Фрай е почти мъртъв, имам неразпознат труп в моргата с дупка на врата. Знаеш ли кой ти е поръчал смъртната присъда?

— Досещам се.

— Е, няма ли да ми кажеш?

— Не, още не. Нито на теб, нито на федералните ченгета. Дръж ги далеч от мен за известно време, а? Поне за малко.

— И от какъв зор? — попита Мартин, почти развеселен от последните ми думи.

— Ужасно е важно да довърша онова, за което дойдох. Непременно трябва да открия Катърин Демитър.

— Мислиш, че по някакъв начин убийците са свързани с нея?

— Не зная. Възможно е, макар и да не виждам пряката й връзка с всичко това. Имам нужда от помощта ти, Мартин.

Той прехапа устни.

— Градският съвет се събра на извънредно заседание. Съветниците са пощурели. Смятат, че ако случилото се разчуе, японците ще си търсят друго „тихо“ място. Всички са единодушни, че трябва да те разкараме от тук час по-скоро.

В помещението влезе сестра. Мартин млъкна. Отново се бе ядосал, при това гневът му видимо растеше.

— Търсят ви по телефона, г-н Паркър — рече сестрата. — Детектив Коул от Ню Йорк.

Изправих се. Болката в ръката ме проряза и се засили. Жената ме гледаше с явна симпатия. В този миг нямах нищо против малко симпатия, нечие състрадание, дори съжаление.

— Почакайте — рече тя, усмихната. — Няма нужда да се разкарвате. Ще ви донеса телефона тук и ще прехвърлим разговора.

След малко се върна с апарата, който включи в телефонната розетка на стената. Алвин Мартин се завъртя с несигурно изражение около мен, изведнъж се извърна рязко и с гневни стъпки излетя от стаята.

— Уолтър, ти ли си?

— Обади ми се някакъв помощник-шериф. Какво точно стана?

— Двамина се опитаха да ме очистят в мотела. Жена и мъж.

— Лошо ли си ранен?

— Драскотина на ръката. Нищо опасно.

— Стрелците измъкнаха ли се?

— Тц. Мъжът е в моргата. Жената — в кома. Така поне мисля. Местните работят по отпечатъците и са разпратили снимки. При теб нещо ново? Нещо около Дженифър?

Споменах името й и незабавно се опитах да изтрия появилия се в съзнанието ми образ. Но той видимо бе нещо подсъзнателно. И неизбежно като появила се в обсега на периферното ви зрение фигура.

— На буркана нямаше отпечатъци. Стандартна стъкленица за медицински цели. Опитахме дори да проверим серийния партиден номер чрез производителите, но се оказа, че те нямат подобно производство още от 1992 г. Продължаваме да търсим, проверяваме различни източници, стари досиета, но вероятността е минимална. Хартията се продава във всяка шибана книжарница или магазин за подаръци в страната. И по нея отпечатъци няма. Лабораторните експерти проверяват кожните проби, но дали ще сполучат, един господ знае. Според техническата експертиза той е манипулирал обаждането дистанционно, така че там надежда също няма. Ще ти се обадя, когато науча нещо повече.

— А Стивън Бартън?

— И там няма нищо определено. Поне от известното на мен. Започвам да мисля, че съм си сбъркал професията. Бил е зашеметен с удар по главата, както каза лекарят още при предварителния оглед. После е удушен, вероятно откаран на онзи паркинг и набутан в канала.

— А ФБР още ли търси Сони?

— Не съм чувал да са си променяли намеренията, но ми се струва, че и те нямат късмет в издирването.

— Изглежда, късметът е рядка стока в момента, а?

— Е, случва се, но това не може да продължи вечно.

— А Купър знае ли какво става при мен?

Счу ми се задавен смях отсреща.

— Не още. Може би ще го уведомя днес по-късно. Него го интересува само едно: името на фондацията да не стига до пресата. Иначе не знам какво е отношението му спрямо наети на временен договор бачкатори, които пукат нечии черепи в разни мотели и извън тях. А при теб какво е положението?

— Местните не са в голям възторг от мен. По-точно обратното. Няма и следа от обекта. Обаче тук има нещо много кофти, само че не мога да го усетя точно. Не мога да ти обясня, всичко е объркано и нелогично. Абе, работата не е чиста.

Той въздъхна.

— Дръж връзка с мен и ме уведомявай за всяко ново развитие. Оттук мога ли да ти помогна с нещо?

— Май не можеш да ми разкараш Рос от главата, а?

— Тц, не е по силите ми. Да беше изчукал собствената му майка, да беше написал името й на стената в мъжкия кенеф, пак нямаше да те мрази толкова. Така че стягай се. Той е на път.

И Уолтър затвори. Много хубаво. След секунда-две чух изщракване на линията. Може би помощникът Мартин обича да подслушва? Защо не, предпазливите ченгета така правят. Той се върна след няколко минути, достатъчно време, че да не свържа явно отсъствието му с евентуално подслушване на телефонния разговор с Коул. Във всеки случай изражението на лицето му бе променено. Значи положението не бе толкова лошо. Дори по-добре, че бе чул какво си казахме с Уолтър.

— Непременно трябва да намеря Катърин Демитър — рекох. — Поначало затова съм и тук. Като свърша тази работа, незабавно изчезвам.

Той кимна.

— Още преди няколко часа наредих на Бърнс да провери повечето мотели в района — рече той. — Жена с това име не е отсядала в нито един от тях.

— Аз това го направих още преди да тръгна от Ню Йорк. Напълно вероятно е да е използвала друго име.

— Да, и аз помислих за такава възможност. Дай ми описание, ще изпратя Бърнс да провери отново.

— Благодаря.

— Само че повярвай, изобщо не го правя заради теб. Просто искам час по-скоро да се разкараш оттук.

— Ами Уолт Тайлър?

— Ако остане време, по-късно ще те отведа до неговата къща.

Излезе и остави вратата отворена. Спря при ченгето, което охраняваше стаята на жената. Влезе възрастната лекарка и грижливо провери превръзката на ръката ми.

— Защо не поостанете още мъничко при нас, да посъберете сили? — любезно попита тя.

Благодарих и отклоних поканата.

— Така си и мислех — рече тя и кимна към шишенцето с болкоуспокояващи, което ми бе дала. — Но от тези може да ви се доспи, да знаете.

Отново благодарих за предупреждението и станах. Тя ми помогна да облека сакото на голо — направо върху превръзката. Ризата ми не ставаше за нищо. Прибрах лекарствата в джоба, въобще не възнамерявах да пия от тях. По лицето й прочетох, че тя се досеща и за това.

Мартин ме откара до шерифството. Мотелът бе запечатан, а дрехите ми отнесени в неговия офис. В участъка се изкъпах, след като увих ранената ръка с найлонови торбички. После легнах в една от килиите и спах, докато дъждът спря.

 

 

Някъде рано следобед пристигнаха две федерални ченгета и незабавно започнаха да ме разпитват. Разпитът им обаче се оказа доста формален, което ме учуди. Докато си спомних, че специалният агент Рос пристига със самолет някъде привечер. До 17:00 часа жената още не бе дошла в съзнание. Отидох да вечерям в малкото ресторантче. Мартин ме намери там.

— Бърнс дали откри нещо около госпожица Демитър?

— Не я е и търсил. Цял следобед е зает с агентите на ФБР. Обеща, че преди да се прибере, ще провери мотелите отново. Ако открие нещо, незабавно ще ми се обади. И ако все още имаш мерак да говориш с Уолт Тайлър, да тръгнем веднага.