Джон Конъли
Всяко мъртво нещо (51)

Петдесета глава

Пътувах към Сейнт Мартинвил по шосе 96; отстрани се редуваха спретнати морави и гъсто засадени кипариси. Зърнах огромен плакат с надпис „Бог е Животът“, минах покрай подобния на голям склад нощен клуб „Подна“. В „Кафе Тибодо“, на малък, подреден площад, попитах как да стигна до дома на Джуди Нюболт. Знаеха къщата, дори помнеха, че сестрата е заминала за година, година и нещо в Ла Хоя и че приятелят й се грижи за дома й.

Улица „Пъркинс“ започва точно срещу входа на Евангелисткия градски парк. На края й пък има кръстопът с форма на буквата Т. Надясно се открива типична провинциална гледка — разпръснати на значително разстояние една от друга къщи. Домът на Джуди Нюболт бе на тази отсечка — малка, двуетажна постройка, която изглеждаше ниска въпреки двата етажа. Имаше по два прозореца от двете страни на остъклената врата и три по-малки — на горния етаж. От източната страна покривът бе полегат и се спускаше чак до първия етаж. Дървената къща бе неотдавна боядисана в бяло, някой бе правил и ремонт на покрива, но дворът бе обрасъл с бурени, а горичката отзад вече пускаше зелените си пипала към него.

Спрях по-далеч и се приближих към сградата, като се движех между дърветата, но останах на края на гората. Слънцето бе високо, лъчите му палещи; стените и покривът бяха озарени в червено. Задната врата бе заключена с катинар. Изглежда, нямах избор — трябваше да мина отпред.

Приближих, а сетивата ми започнаха да се обаждат, изострени до краен предел, целият настръхнах и почувствах необичайно напрежение. Звуци, миризми, цветове — всички те бяха прекалено остри, наситени. Усещах с тялото си абсолютно всеки долитащ до мен звук, всяка негова съставна частица; дърветата шумяха и сякаш ми казваха нещо. Бях като превъзбуден. Ръката ми сама извади пистолета, сякаш предвари изпращаните от мозъка сигнали. Металът на спусъка хладнееше на пръста ми, с дланта усещах всяка заобленост и грапавина по профила на дръжката. В главата ми нещо бумтеше, чувствах пулса си, сякаш някой думка с юмрук по тежка дъбова врата. Пристъпвах леко по зеления килим от окапали листа, а ушите ми регистрираха всяко изпукване на дребните съчки като пращене на буен пожар.

Пердетата бяха спуснати. И на долния, и на горния етаж, и зад остъклената част на вратата. В нея имаше една пролука, но зад пердето бе закачено още нещо — в черно, очевидно да пречи на любопитни погледи като моя. С върха на обувката отворих леко рамката с мрежата против насекоми, открехна се със скърцане. Междувременно залепих гръб на дървените греди отстрани на вратата. На горната й част забелязах гъсти паяжини; в тях потрепваха кафеникавите и черни телца на уловени насекоми.

Пресегнах се, завъртях дръжката. Отвори се безпроблемно. Блъснах я колкото можех от сегашната си позиция — тя се разтвори още повече и светлината проникна в мрачната вътрешност. Виждах ръба на канапе, половината прозорец на страничната стена, а вдясно — началото на коридор. Поех дъх дълбоко, гърдите ми чак изсвириха, а от устата ми излезе стон като от болно, задъхано животно. Влязох с рязко движение и незабавно свих вдясно, рамката с мрежата леко се захлопна след мен.

Сега вече виждах цялото предно помещение, което май бе и единственото голямо в тази къща. Защото отвън тя оставяше съвсем друго, измамно впечатление. Дали Джуди, дали някой друг бе правил преустройства, не знам, но вътре горен етаж нямаше. Помещението се извисяваше чак до покрива, където имаше две остъклени капандури, доста замърсени. На тях също висяха черни завеси, макар че те не закриваха остъклената част напълно и тук-таме пробиваше тънък и мътен слънчев лъч, който осветяваше голите дъски на пода. Единствената, при това оскъдна светлина идваше от две монтирани в пода лампи, диагонално разположени.

Обстановката? Дълго канапе, обшито с дамаска на червени и оранжеви зигзагообразни линии, обърнато към входа. От двете му страни стояха еднакви по тон столове, в центъра — малка масичка, телевизорен шкаф — под един от страничните прозорци. Зад канапето — голяма маса с шест стола, точно зад тях — камина. По стените висяха различни произведения на индианското изкуство, както и две картини с неясно мистични сюжети — ефирно нарисувани жени с развети дълги бели рокли; едната бе застанала на планина, другата — на морски бряг. На слабата светлина не можех да различа повече подробности.

В източния край на помещението бе построено нещо като вътрешен балкон — тераса, метално-тръбна конструкция. До него се стигаше по стълба, която се падаше вляво от мен. Тя водеше до „спалното помещение“ — с легло от борово дърво и подходящ по десен и направа шкаф-гардероб.

Рейчъл висеше с главата надолу от парапета на балкона; бе закачена със завързано за глезените й въже. Беше гола, косата й падаше чак до пода. Ръцете й бяха свободни, те също висяха край косата и почти допираха подовите дъски. Очите и устата й бяха широко разтворени, но с нищо не показа дали ме вижда, или не. На лявата й ръка зърнах лейкопластна лепенка — държеше иглата на система с пластмасова бутилка, която пък бе окачена на съседна стойка. Бавно и постепенно кетаминът проникваше в организма й. Под Рейчъл бяха постлани найлонови чаршафи.

Под балкона беше кухнята: дъсчени шкафове, мивка, до нея висок хладилник и микровълнова печка. Отстрани имаше барплот с три високи столчета. Отдясно на мен, на стената срещу балкона, висеше гоблен — бродерия в десен и тонове, подобни на тези по канапето и двата стола. Върху всички предмети се стелеше тънък слой прах. Истинска патина.

Погледнах към коридора, който сега се падаше точно пред мен. Водеше в мъничка съседна спалня, празна, като изключим гол матрак, върху който бе поставен спален чувал в отровнозелен военен цвят. До матрака седеше отворен сак в същия зелен цвят. В него зърнах джинси, чифт кремави панталони и няколко мъжки ризи. Тази стая, с ниския си полегат таван, се простираше на половината дълбочина на къщата, което ме наведе на мисълта, че може би в отсрещната част има подобно, симетрично разположено помещение.

Върнах се обратно в хамбароподобната главна стая, като през цялото време не изпусках Рейчъл от очи. Нямаше и следа от Улрич, макар че допусках възможността да се е скрил в отсрещния, симетрично построен коридор. Рейчъл очевидно не можеше да ми даде знак или да ми помогне с някакво указание. Тръгнах бавно покрай гоблена в обратната посока.

Бях горе-долу на средата на пътя, когато с периферното си зрение улових движение зад Рейчъл. Рязко се извърнах с инстинктивно насочен в типичната поза на стрелеца пистолет — на височина на раменете, оръжието хванато с двете ръце.

— Веднага хвърляй патлака, Птицо, иначе тя умира, още сега!

Бил е скрит в полумрака зад Рейчъл, заслонен от тялото й. И сега стоеше полуприкрит зад нея. Виждах ръбовете на светлокафеникавите панталони, ръкава на бялата риза и частица от главата му — не повече. Опитам ли се да стрелям, много по-вероятно ще ударя Рейчъл.

— Държа насочен в тила й пистолет, Птицо. Само че не ми се иска да развалям такова великолепно тяло с дупка в главата. Затова пусни пистолета, ти казвам!

Приклекнах, оставих пистолета на пода.

— Хайде сега, бъди добро момче и го ритни настрана!

Подритнах го странично. Оръжието се плъзна по дъските и спря до крака на най-близкия стол.

Тогава Улрич излезе от полусянката. С удивление забелязах, че той вече не е същият; просто не е онзи човек, когото познавах. Бе ужасно променен. Сякаш с разкриването на истинския му лик и природа бе настъпила чудовищна метаморфоза. Лицето му бе съвсем изпосталяло, а големите черни сенки под очите още повече подсилваха скелетоподобния му облик. Очите, очите обаче! Те блестяха като черни диаманти, особено на тази светлина. След малко, когато зрението ми се адаптира, забелязах, че ирисите почти липсват. Зениците бяха големи, потъмнели и сякаш поглъщаха оскъдната светлина в стаята.

— Защо ти? Защо — от всички хора — именно ти? — попитах тихо, повече себе си, отколкото него. — Ти нали ми бе приятел?

Тогава се усмихна — празно, мрачно. Гримасата се разля по лицето му като топящ се сняг.

— Как я откри, Птицо? — попита вместо отговор, също тихо. — Как откри Лайза? Подарих ви Лутис Фонтено, но как откри Лайза?

— Може би тя ме откри — отговорих.

— Няма никакво значение — рече приглушено. — Сега нямам време да мисля за тези неща. Предстои ми ново представление.

Вече го виждах в цял ръст. В едната ръка държеше някакво модифицирано оръжие, подобно на въздушен пистолет с широка цев, а в другата — скалпел. В колана на панталоните му бе втъкнат зиг зауер. Забелязах, че дори не е изчистил калта от коленете и маншетите.

— Защо я уби?

Улрич размаха ръката със скалпела.

— Може би защото най-неочаквано ме посети и къде? Дойде тук, тъй като знаеше, че се срещам с Джуди и не съм в Алже. А може би пък съм искал да видя какво е да срежеш собствената си плът и кръв. Виждаш ли? Давам ти възможност да си избереш отговор, дори два.

В стаята наоколо притъмня — облак засенчи слънцето и закри проникващите отвън лъчи. Погледнах скришом към пистолета на пода; започнах незабележимо да се придвижвам към него, като променях центъра на тежестта на тялото си. Струваше ми се, че отстрани сам наблюдавам собствените си движения, виждаха ми се бавни и сложни, някак преувеличени, неволно си представях потенциалното въздействие на кетамина и всичко наоколо се въртеше. В същия миг пистолетът в ръката на Улрич описа плавна парабола и се насочи право в мен.

— Недей, Птицо. Няма да се наложи да чакаш дълго. Не съсипвай финалната ми сцена.

В стаята отново светна, но не така ярко, както преди. Слънцето бързо залязваше и лъчите му губеха силата си. Идваше ред на мрака.

— Тъй или иначе щяхме да завършим по този начин, Птицо. Ти и аз — в някоя подобна стая. Така съм го планирал още от началото. Да загинеш по този начин.

Пристъпи крачка напред, пистолетът дори не трепна.

— Ти си просто един жалък тип, Птицо. Дребно човече. Знаеш ли колко нищожества като теб съм убил? Боклуци, които живеят в каравани поради липса на по-добро, в бедняшки градчета, от тук, та чак до Детройт. Евтини кучки, които прекарват живота си пред телевизора, гледат шоуто на Опра и се шибат като животни. Наркомани. Пияници. Ти какво ще кажеш за тези хора, а, Птицо? Всякакви боклуци, дето нищо не ги интересува, никога нищо не са направили, няма и да направят или да допринесат нещо по някакъв начин. Някога замислял ли си се, че май и ти си един от тях? Е, аз им демонстрирам колко са безполезни, Птицо. Колко струват. И на жена ти, и на дъщеря ти също показах собственото им нищожество.

— Ами Байрън? — попитах. — И той ли бе едно от тези дребни човечета, или ти го превърна в такова?

Опитвах да го подмамя да говори колкото се може по-дълго, за да мога да се добера до пистолета. Иначе, свърши ли си тирадата, ще убие и мен, и Рейчъл. И все пак повече от всичко друго ми се искаше да чуя цялото му обяснение, цялата му философия, сякаш бе възможно нещо подобно изобщо да бъде обяснено или оправдано.

— Байрън ли? — каза Улрич и се усмихна. — Трябваше да си спечеля малко време, Птицо. Когато нарязах онова момиче, всички повярваха в гадните неща, които се говореха за него, и той пак избяга в Батън Руж. Там го посетих. Изпробвах кетамина върху него, впоследствие продължих да му давам по малко. Веднъж се опита да избяга, но го открих навреме. Тъй или иначе никой не може да ми избяга, всичките ги намирам на края.

— И го предупреди, че федералните го търсят, нали? Жертвал си собствените си хора, за да го измъкнеш от тях. За да си сигурен, че ще умре преди да пропее пред тях. Не предупреди ли също и Адилейд Модайн, след като я надуши? Ти ли й каза, че съм по следите й? Ти си бил, нали? Ти й даде знак да побегне, нали?

Улрич не отговори. Вместо това прокара тъпия край на скалпела по ръката на Рейчъл.

— Задавал ли си си някога въпроса как тази крехка кожа… задържа кръвта да не изтече? При това толкова много кръв.

Обърна скалпела към Рейчъл и с острието направи повърхностен разрез от раменната кост до пространството между гърдите й. Тя не помръдна. Очите й останаха широко отворени, но в лявото проблесна сълза, плъзна се надолу и потъна в косата й. От раната потече кръв, спусна се по врата й, очерта червени вадички по скулите на лицето.

— Гледай, Птицо — посочи Улрич. — Виж — кръвта й се стича в главата.

Сетне вирна глава.

— Тогава те вкарах и теб в уравнението. В цялата работа има кръговрат и приемственост, които не можеш да не оцениш. След смъртта ти всички ще разберат за мен. Аз пък ще изчезна. Никога няма да ме открият, Птицо. Познавам всички трикове на професията. И някъде другаде ще започна отново.

Подсмихна се.

— Не изглеждаш много благодарен, Птицо. Че аз ти направих услуга, когато убих семейството ти! Каква ти услуга — направо подарък. Ако бяха живи, отдавна да са те напуснали, а ти да си се превърнал в още по-голямо пиянде. В известен смисъл запазих семейството. Избрах тях вместо теб, Птицо. Ти се сприятели с мен в Ню Йорк, ти ги запозна с мен, прекалено се фукаше с тях и затова аз ги прибрах.

— Марсий — казах тихо.

Улрич се направи, че не чува. Погледна Рейчъл.

— Умна дама, Птицо. Точно твоят тип. Като Сюзън. Но скоро ще е следващата от твоите мъртви любими, само че този път няма да имаш време да тъжиш за нея.

С резки движения скалпелът очерта тънки линии по ръката на Рейчъл. Мисля, че Улрич не съзнаваше какво прави и дали е наясно с бъдещите си действия.

— Не вярвам в прераждания, в следващо съществуване, Птицо. Пространството е само една огромна празнина. А сега тук, при мен, се намира адът, Птицо, и ние сме в него. Безгранична болка, страдание, мъка, каквото си пожелаеш, тук ще ги намериш — при мен! Това е култура на смъртта — тип на поведение, единствената религия, която трябва да изповядваш. Светът е моят олтар, Птицо. За съжаление, надали разбираш или някога ще разбереш. В края на краищата единственият момент, когато човек осъзнава реалността на смъртта, на финалната болка, е мигът, в който тя го обладае. Това е основната идея на работата ми и основен неин недостатък, но той някак я прави по-хуманна. Приеми това като мое верую.

Обърна скалпела в ръка, а по острието заигра залязващото слънце, за да се слее в едно с кръвта.

— Тя през цялото време бе права, Птицо. Сега е дошъл моментът ти да се поучиш и сам да се превърнеш в урок по тленност. Отново пресъздавам пиета, този път с теб и тази дама — приятелката ти. Не разбираш, нали? Най-прочутият образ на скръбта и смъртта в историята на света, могъщ символ на саможертвата в името на още по-голямото добро на човечеството, надеждата, възкресението… И ти ще си част от него. Само че ние ще създадем антивъзкресение. Мрак, превърнат в плът.

Пристъпи напред. В очите му грееше ужасяваща светлина.

— Ти няма да се върнеш от отвъдното, Птицо. И единствените грехове, заради които умираш, са твоите собствени.

Пристъпих надясно и пистолетът отсреща ми гръмна. Усетих остра, пареща болка отляво, където стрелата проникна в тялото ми. Чух стъпките на Улрич по дървения под. Замахнах с все сила с лявата ръка и успях да изтръгна иглата от тялото си. Заболя ме силно, а дозата бе сякаш конска. Вече действаше, но успях да посегна към пистолета под стола. Сграбчих го здраво за дръжката и се опитах да отгатна къде ли е Улрич в същия миг.

Светлините изгаснаха. Май че бе в центъра на стаята, сравнително далеч от тялото на Рейчъл. Чух го да се придвижва наляво. Зърнах сянката му покрай прозореца и пратих два куршума в тази посока. Чух болезнен вик, звън на счупено стъкло. Лъч светлина, тънък като човешки пръст, проникна в стаята.

Придвижих се назад към втория коридор. Опитах се да мярна Улрич, но той бе изчезнал в сенките. Гръм. Втора стрела с остра игла на върха се заби в стената вдясно от мен. Залегнах вляво. Крайниците ми натежаваха: ръцете и краката не ме слушаха. В гърдите чувствах голяма тежест. Знаех, че ако се опитам да стана, едва ли ще се задържа на крака.

Продължавах да се придвижвам, да се влача назад, всяко движение бе огромно усилие, но бях сигурен, че спра ли, никога няма да мога да помръдна отново. Дочух скърцане на дъски, тежкото дишане на Улрич. Той се изсмя, но смехът наподобяваше лай, болката в гласа му звучеше ясно.

— Майната ти, Птицо — рече. — Боже, как само боли.

После отново се изсмя.

— Ще си платите за това, Птицо, и ти, и мадамата. Ще ви извадя шибаните душички и ще ги разкъсам.

Гласът му долиташе до мен като през гъста мъгла, която разбива звука, а трудно определяш разстоянието и посоката, откъдето идва.

Внезапно стените наоколо се разцепиха, от дъските потече гъста кръв. Към мен се протегнаха нечии пръсти — нежна женска ръка със златна сватбена халка. Видях се как се опитвам да я докосна, макар и ръцете ми да си оставаха на пода. Появи се втора женска ръка, размахваше пръсти като сляпа…

Птицо

Отдръпнах се, заклатих глава в опит да си прочистя ума, да проясня зрението. Тогава от мрака се протегнаха две мънички ръчички — изящни, детски. Затворих очи и стиснах зъби.

Татко

— Не — изсъсках. Забих пръсти в пода, усетих изпукване и болка в показалеца на лявата ръка. Но тази болка ми бе дар божи. Нуждаех се от нея, за да се преборя с действието на кетамина. Натиснах силно ранения пръст. От болката дишането ми направо секна. По стената все още трептяха сенки, но жена ми и детето вече ги нямаше.

Виждах червената светлина в коридора. Гърбът ми се опря в нещо студено, тежко; то леко поддаде под тежестта ми и се придвижи. Бях се облегнал на полуотворена, армирана стоманена врата с три резета отляво. Централното резе бе огромно, с диаметър почти цял инч. На него висеше месингов катинар. През процепа на вратата се процеждаше мъждива червеникава светлина.

— Птицо, вече почти сме готови — обади се отнейде Улрич. Гласът му звучеше наблизо, макар че самия него не виждах. Предположих, че е зад ъгъла, изчаква ме да спра да шавам.

— Упойката скоро ще те довърши. Хвърли пистолета, Птицо, и да се хващаме за работа. Колкото по-рано започнем, толкова по-скоро ще свършим.

Облегнах се с цялата си тежест на вратата и тя се доотвори. Отблъсквах се назад с помощта на петите, тътрех се — един път, два, три… Най-накрая допълзях заднишком в помещение с рафтове от тавана до пода. Стаята бе осветена от една-единствена гола червена крушка, която висеше от тавана. Прозорецът бе зазидан, тухлите незамазани отвътре, естествена светлина не проникваше отникъде.

Стелажите бяха от олекотени носещи конструкции — метални тръби с пробити в тях дупки за винтове, с които бяха закрепени лавиците. Върху тях бяха наредени стъклени буркани, а във всеки един, мътно, под червеникавото сияние, проблясваха останките от човешко лице. Някои бяха вече неразпознаваеми. Престояли дълго време във формалдехида, те бяха смалени и нагърчени. Тук-таме се виждаха клепачи и мигли, другаде устните бяха побелели, обезцветени до неузнаваемост. На най-долния рафт забелязах две черни лица, които висяха накриво в буркана, сякаш смутени в смъртта си. И въпреки тази гавра с всичко човешко веднага разпознах леля Мари Агиляр и сина й. Преброих около 15 буркана само срещу мен.

Зад мен и встрани вероятно имаше други стелажи. Дочух лавиците да се разклащат, стъклото да звънти. Извърнах глава, долових сенките на разлюляната течност. Редици буркани, една върху друга, чак до тавана. И на всяка лавица, във всяка стъкленица — бяла човешка кожа. Току до лявата ми буза сивееше допряно до стъклото лице, празните дупки на очите сякаш взрени във вечността.

Знаех, че нейде тук, сред тези хорски ликове, е и моята Сюзън.

— Е, какво ще кажеш за колекцията, а, Птицо?

В отсрещния край на коридора се мярна тъмната сянка на Улрич. В едната му ръка бе пистолетът, а палецът на другата неспокойно потриваше тъпата страна на скалпела. Или може би така ми се стори — светлината бе лоша.

— Чудиш се къде ли е жена ти, нали? Точно на средната лавица, третата отляво. Мамка му, Птицо, сигурно сега седиш току пред нея.

Не помръднах. Не мигнах дори. Бях се облегнал на лавиците, отвсякъде ограден от лица на мъртъвци. Може би и моето лице скоро ще заеме мястото си някъде тук? И това на Рейчъл. Вероятно ще ни сложи до Сюзъновото. Заедно завинаги. Вовеки веков и амин.

Улрич се появи на входа. Високата фигура бавно запълни пространството пред мен и насочи ръката с въздушния пистолет.

— Хей, Птицо, досега никой не е издържал толкова дълго. Дори и Те Жан, а той бе ячко момче.

Очите му светеха с червен блясък.

— Длъжен съм да ти кажа, Птицо, на края винаги боли.

Пръстът му на спусъка се опъна, ясно чух щракането на механизма и съскането на летящата към мен игла. Вече вдигах ръка с пистолета, когато остра болка разкъса гърдите ми, ръката ми ужасно натежа, някой сякаш покри очите ми с кърпа — сенки, падащи отстрани и навътре, поглъщащи всички предмети и всичко, всичко… Натиснах спусъка и напрегнах цялата си воля да задържа пръста на него. Улрич пристъпи напред, макар че видимо осъзна опасността, и вдигна скалпела, за да удари насочената към него ръка.

Спусъкът се движеше назад бавно, мнооого бавно, безкрайно бавно, а всичко наоколо забави движението си заедно с него. Улрич сякаш увисна в пространството, острието в ръката му замръзна, после потече надолу като бавна струя вода или течно сребро… измислица някаква. Устата над мен бе разтворена, от нея долиташе далечен звук, досущ бучащ в тунел вятър. Спусъкът обра последния свободен ход, пръстът ми застина върху него, а изстрелът избумтя зловещо силно в малкото помещение.

Първият куршум го блъсна в гърдите; увиснал на около деветдесет сантиметра над мен, Улрич подскочи и се присви. Сетне, под натиска на пръста, автоматичният пистолет пое сам, ръката ми заскача и осемте изстрела последваха почти наедно. Гърмежите се сляха в един дълъг бумтеж, сякаш шевна машина изтрака набързо. Десетмилиметровите парченца стомана се забиха в тялото пред мен, разкъсаха дрехите, плътта и костите. Всичко стана много бързо, изведнъж петлето изщрака на празно, затворът се върна назад и блокира. Зад Улрич се разпръснаха стъкла. Излезлите от гърба му куршуми разчупиха някои от бурканите, на пода полази локва формалдехид.

Отхвърлен назад, Улрич се просна на пода по гръб, а тялото му се разкриви и загърчи в конвулсиите на предсмъртна агония. Опита се да стане веднъж, надигна рамене и глава от земята, но светлината в очите му бързо гаснеше. Сетне се отпусна и застина.

Нямах повече сила да държа пистолета. Ръката ми сама падна, оръжието се плъзна встрани. Чувах капките, усещах присъствието на мъртвите. Бяха ме наобиколили и сигурно ме гледаха с празните си очи. Нейде далеч чух писъците на полицейски сирени. И разбрах, че каквото и да се случи с мен, поне Рейчъл ще оцелее. Нещо ме погали по бузата, допирът бе лек като от пухено перце, като сетната милувка на любимата, преди настъпването на съня. Почувствах огромно облекчение, благословен мир, сетне затворих очи и зачаках мракът да ме погълне.