Джон Конъли
Всяко мъртво нещо (26)

Двадесет и пета глава

Черният път към разрушената къща бе затънал в дълбока кал. Дори колата се движеше достатъчно трудно, сякаш самата Майка Природа бе против моето идване тук. Отново валеше проливно; дъждът и вятърът всячески пречеха на чистачките. Напрягах очи да не пропусна каменния кръст, но успях да го видя и поех по отсрещната отбивка. Първия път изпуснах алеята до къщата и разбрах грешката си едва когато пътят изчезна и пред мен се ширна безбрежно море от кал и изгнили, пречупени и паднали дървета. Бях принуден да правя маневра за обръщане и да се върна бавно и мъчително назад, докато отляво за миг зърнах две малки, полуразрушени колони, а между тях — стените на къщата, чийто покрив почти липсваше, очертана на фона на тъмнеещото небе.

Спрях пред празните очи на прозорците и зейналата дупка, която е била някога врата. Все още парчета от дограмата се валяха по земята, някои от тях прилични на изгнили, изпочупени зъби. Извадих тежкия, но мощен фенер изпод седалката и излязох, а дъждът болезнено зачука по голата ми глава. Затичах към оскъдния подслон, който можеше да предложи един ъгъл от срутената развалина.

Поне две трети от покрива бяха паднали, а под лъча на фенера останалата част изглеждаше черна и овъглена. Видях три стаи: едното помещение очевидно е било кухня и нещо като столова, познах го по останките на стара печка в единия ъгъл; другото бе спалня, сега напълно празна, като изключим един покрит с петна матрак и разхвърлени наоколо използвани презервативи като съблечени змийски кожи; и една по-малка стая, вероятно детска преди години, а сега бъркотия от полуизгнили, полуизгорели греди и ръждясали метални пръти, сред които стари кутии от боя, оставени там от някой, прекалено мързелив да ги отнесе на градското бунище. Навсякъде миришеше на мокро старо дърво, отдавна загасен огън и човешки изпражнения.

В ъгъла на кухнята бе забутана стара кушетка, пружините стърчаха през изгнилите й възглавници. Бе оставена напряко и образуваше триъгълник с двете съседни стени, от които пък висяха останките от стари тапети. Светнах с фенера върху задната й част, опипах ръба й. Бе влажен, но не и мокър, защото останките от покрива все още я пазеха от дъжда и другите прищевки на времето.

Зад кушетката зърнах квадратен капак на пода, почти в ъгъла между двете стени. Бе малко по-голям от квадратен метър, заключен, краищата му — замърсени и цепнатините запълнени с прах и нечистотии. Пантите бяха почервенели от ръжда, ръждясали бяха и металните шини, които минаваха напряко през него, и заключващият механизъм.

Дръпнах назад кушетката, за да го огледам по-добре, и в същия миг се стреснах — едър плъх се шмугна между краката ми. Избяга и потъна в мрака на съседния ъгъл. Настъпи гробовна тишина. Клекнах, за да разгледам ключалката и езика й. С джобното ножче разчистих, доколкото можах, мръсотията около тях. Ножчето зачегърта върху метал, който светна в мрачината като разтопено сребро. Някой беше сменил заключващия механизъм и това не бе станало много отдавна. Опитах същия експеримент с околния метал — потърках шините с върха на ножчето, но успях да сваля само стара ръжда.

Взрях се в механизма още по-внимателно. Не само че бе сравнително нов, но и онова, което приличаше на ръжда, бе червеникава боя, сложена явно с цел да я имитира и да се слива с цвета на останалата част от капака. Вярно че ключалката и резето й бяха очукани, но това можеше да се постигне лесно с помощта на тежка автомобилна щанга. Някой си бе свършил работата добре, като се има предвид, че смисълът й бе да будалка само дошли да се натискат и любят тийнейджъри или хлапета, осмелили се да надникнат в „къщата на смъртта“, движени от типичното детско любопитство дали ще им се покажат духовете на отдавнашните покойници.

В колата имах щанга, но хич не ми се излизаше отново под проливния студен дъжд. Тръгнах из стаите с надеждата да намеря нещо подходящо и скоро открих нужното — лъчът на фенера освети неголям, но дебел метален прът. Взех го и го подхвърлих на дланта си. Бе достатъчно тежък. Вкарах го под езика на ключалката и натиснах. За миг ми се стори, че ще се огъне или счупи, но след това чух остро изпукване и ключалката поддаде. Дочупих я с още една подобна операция, издърпах резето до край и с мъка повдигнах скърцащия капак.

Отдолу ме лъхна силна тежка смрад на разложено и стомахът ми реагира за миг. Покрих уста с длан и се дръпнах настрани, само след секунди повърнах буйно, а ноздрите ми регистрираха и новата воня. Трябваха ми няколко минути, за да ми се успокои стомахът и да успея да се съвзема. Подишах чист въздух навън, изтичах до колата и извадих парцала, с който си бърша прозорците. Напръсках го със спрея за размразяване и го овързах около носа и главата. От химикала ми стана гадно, но сложих флакона в джоба, в случай че трябва да напръскам парцала отново.

Върнах се в къщата и тръгнах надолу по стълбата. Въпреки че дишах през импровизираната маска и усещах изкуствено ароматизирания спрей, зловонието на разложена човешка плът бе нетърпимо. Почти. Слизах внимателно, държах се със здравата ръка за парапета, с болната стисках фенера и осветявах пътя в краката си. Не ми се щеше да се препъна в някое повредено стъпало и да се просна някъде в мрака отдолу.

В подножието на стълбата лъчът попадна върху нещо бляскаво, подобно на метал и синьо-сив плат. В краката ми лежеше едър мъж на около шестдесет години, с подгънати под тялото колене и захванати с белезници на гърба ръце. Прилоша ми. Лицето бе сивкаво, на челото имаше грозна рана. Черна дупка с назъбени, неравни ръбове, същинска експлодирала звезда. За миг помислих, че е изходна рана, но като придвижих светлината на фенера назад, забелязах другия отвор. Той бе много по-голям, в лъжовните сенки изглеждаше почти огромен. Виждах разлагащата се мозъчна тъкан отдолу, а в основата дори и върха на гръбначния стълб.

Сигурно са стреляли с допрян в главата му пистолет. На челото около отвора имаше черни сажди и дребни петна от изгорял барут. Звездоподобната форма се е получила от огромния натиск на газовете при излизането им между кожата и костта отдолу. Те са се разширили в изходната точка и са разкъсали плътта и костта именно по този начин. Типичен резултат при контактна рана от упор. Куршумът бе излязъл с максимум поражение, отнасяйки значителна част от черепа и тила. Контактната рана обясняваше още и необичайната позиция на тялото. Бил е застрелян, докато е бил на колене пред убиеца си, гледал е в дулото на пистолета, при влизането на куршума е паднал назад и леко встрани. В сакото му намерих портфейл с шофьорско удостоверение. На името на Ърл Лий Грейнджър.

Катърин Демитър лежеше полусвлечена, полуопряна на стената срещу стълбите. Вероятно Грейнджър я е зърнал, когато е слизал по стълбите. А може да е бил и блъснат. Тя се бе свила като парцалена кукла, краката й — прострени напред, ръцете — опрени на пода с дланите надолу. Единият й крак бе прегънат в неестествен ъгъл, явно счупен под коляното. Стори ми се, че са я хвърлили отгоре, а след това са я влачили до стената, за да я оставят в сегашното положение.

Бе застреляна в лицето; с един куршум, отблизо. На стената зад главата й се виждаха засъхнала, съсирена кръв, мозъчна тъкан и парченца кости. Същински кървав ореол. И двете тела бяха започнали да се разлагат бързо в мазето, което се простираше по цялата квадратура на основата на къщата.

По кожата на Катърин се бяха образували мехури, от очите и носа вече струеше типичната за разложението течност. По лицето шаваха паячета и стоножки, мърдаха из косите й, ловяха по-дребните насекоми, които вече се хранеха от човешката плът. Жужаха мухи и мушички. Помислих, че смъртта е настъпила преди два-три дни, не повече. Огледах останалата част на мазето. Не открих нищо освен полуизгнили купчини вестници, картонени кутии със стари дрехи, наредени греди, все едно и също — вещи, оставени от хора, живели преди нас, отдавна отминали в забвение.

Внезапно долових звук: внимателно пристъпващи крака горе, дебнещи стъпки, грижливо заобикалящи предметите по пода, за да не правят шум. Мигом хукнах нагоре по стълбата. Напразно. Който и да бе онзи там, ме чу. Престана да се крие и затича. Още докато правех първите крачки към върха, грозното скърцане на пантите предизвести съдбата ми. Пред очите ми квадратът с нощното небе и звездите по него започна да се смалява и почти изчезна. Миг преди това проехтяха и два изстрела, пуснати наслуки. Куршумите изсвистяха около мен и се забиха някъде в стената отзад. Все пак в последната секунда успях да вмъкна фенера в процепа между капака и рамката. Отгоре някой изпухтя, усетих нечий крак да го рита навътре. Стиснах фенера с все сила, за да не го изпусна. Успях да задържа, но раненото рамо ме заболя жестоко от усилието.

Сега нападателят бе стъпил върху капака и колкото можеше, риташе фенера. Чух цвърченето на уплашени плъхове долу в мрака, но почти не им обърнах внимание. Представете си положението ми: да попадна в такъв капан, където никой никога няма да ме намери! В същия миг в съзнанието ми се появи и друг образ — сиволиката Катърин Демитър се раздвижва и полазва нагоре по стълбата — към мен. Бялата й ръка се протяга и ме хваща за глезена. Влачи ме надолу, надолу — към нея…

Бях се провалил. Бях я изоставил на съдбата й. Не успях да я предпазя от насилието в тази дупка, където преди нея четири дечица бяха намерили ужасяваща, невидима за околните смърт. Бе се върнала на лобното място на сестра си и в някакъв сюрреалистичен спектакъл бе изиграла собствената си кончина, както може би я е сънувала в кошмарите си преди това. Вероятно в последния си миг е разбрала как е умряла и сестра й. Вярвах, че затова и на мен ми се полага същата участ: да седя тук, при нея, безпомощен, неспособен да предотвратя убийството й; сега тя да ме утешава за слабостта и неадекватността ми; да й правя компания в смъртта, докато дойде и моята собствена.

Стоях и скърцах със зъби, усещах зловонието на разпадащата се плът — като мъртвешка ръка върху лицето. Отново ми се догади, но се насилих с волята си да се преборя с желанието да повърна. Защото знаех, че ще умра в това мазе, ако спра дори и за миг да се боря с онзи отгоре ми. За секунда усетих, че натискът му секва. Тогава блъснах капака с все сила, с отчаянието на умиращ. Това бе грешка, която врагът използва стопроцентово, като още веднъж ритна фенера и успя да го върне при мен поради разширения процеп. Капакът се захлопна като врата на собствената ми гробница, а ехото прозвуча като злокобна подигравка за глупостта ми. Изпъшках отчаяно и отново натиснах нагоре, макар и да разбирах, че е напълно ненужно. Тогава някъде над мен отекна изстрел; прозвуча ми като истинска експлозия. Натискът секна, успях да вдигна капака, отметнах го назад.

Просто полетях нагоре, движеше ме страхът и отчаянието. В движение измъкнах пистолета, а фенерът хвърляше лудешки сенки по тавана и стените, докато се изкатерих като дива котка, задъхан и изпотен, оглеждащ се налудничаво с насочено оръжие. Спънах се и паднах на пода; заболя ме ужасно.

В следния миг лъчът падна върху лицето на адвоката Конъл Хайъмс, облегнат на стената, току зад ръба на капака. С едната ръка държеше кървящото си рамо, с другата безпомощно се мъчеше да вдигне пистолет. Костюмът му бе разкопчан, напоен с кръв, елегантната му бяла риза — залепнала по тялото като втора кожа. Задържах фенера върху него, насочих другата ръка с пистолета.

— Недейте… — рекох просто, но в страха и болката ръката му вече се вдигаше, готова да стреля. Избумтяха два изстрела, но нито един от тях не дойде от оръжието на Хайъмс. Тялото му подскочи и се загърчи под двойния удар, очите му се извъртяха — от мен и към нещо зад рамото ми. Обърнах се — още преди той да беше паднал на пода — в същата си поза: с насочени в синхрон фенер и пистолет.

В празната рамка на прозореца зърнах за миг силуета на облечена в костюм слаба фигура, която мракът вече поглъщаше. Крайници като облечени в кания остриета, дълъг белег по тясното и мъртвешки бледо лице.

Може би точно тогава трябваше да се обадя на Мартин и да го оставя, него и ФБР, да си вършат работата. Бях като болен, празен и изхабен отвътре, обхванат от безбрежно усещане за загуба. То разкъсваше душата и вътрешностите ми с почти физическа болка и сякаш бе на път да ме довърши веднъж и завинаги. За мен смъртта на Катърин Демитър бе повече от мъчителна агония. Затова останах легнал на пода известно време срещу свлечения по стената труп на Конъл Хайъмс. Държах се за корема, опитвах се да превъзмогна страданието. Тогава и чух шума на запаления двигател. Боби Шиора си тръгваше.

Именно този звук ме накара да се изправя. Значи Шиора бе ликвидирал жената в здравния център, вероятно по заповед на дъртия да премахне връзката със Сони относно поръчковото убийство. Но не можех да си обясня: защо бе убил Хайъмс, а мен оставил жив? Защо?

Тръгнах към колата, залитах, рамото болеше много. Потеглих към дома на Хайъмс.