Джон Конъли
Всяко мъртво нещо (32)

Тридесет и първа глава

Огромното насекомо се удари в предното стъкло и то избумтя. Бе забележително едро водно конче, „ястребов комар“, както го наричат местните хора.

— Олеле, тази гадина беше колкото птица — подхвърли човекът на волана, млад федерален агент на име О’Нийл Брушар.

Навън температурата вероятно беше над тридесет градуса, но типичната луизианска влага затрудняваше дишането, сякаш градусите бяха много повече. Климатикът в колата духаше здраво и потта ми бе изсъхнала, но въпреки това ризата ми бе полепнала по тялото.

По стъклото останаха размазана кръв и крила. Брушар пусна чистачките, но резултатът не бе окуражителен. Кръвта ми напомни за случката в самолета предната нощ. Погледнах си ризата и отбелязах на ум, че не е изпрана добре. Главата и носът все още ме наболяваха.

Улрич бе седнал отпред до Брушар, мълчеше и съсредоточено поставяше нова пачка в зиг зауера. Бе облечен в обичайния си евтин светлокафяв костюм с неизгладена вратовръзка. На задната седалка до мен се мъдреше измачкано тъмносиньото му шушляково яке с маркировка ФБР.

Бях му се обадил по сателитния телефон от самолета, но връзката бе лоша. От летището отново позвъних и оставих съобщение на телефонистката му с молба да ме потърси незабавно. После си бях наел кола и потеглил към Лафайет по магистрала I-10. Още не бях стигнал Батън Руж и телефонът иззвъня.

— Птицо, какво става? — Бе гласът на Улрич. — Какво, по дяволите, правиш тук?

В гласа му звучеше тревога. Някъде отзад бучеше автомобилен двигател.

— Получи ли съобщението ми?

— Ами да. Слушай, ние вече сме на път. Някой си зърнал Флорънс извън къщата, по роклята й имало кръв, държала пистолет. Имаме среща с местните ченгета на изход 121. Там ни чакай.

— Улрич, може би ще е вече много късно…

— Просто ни чакай там. Няма нужда от сложни изпълнения, Птицо. Чаткаш ли? И аз съм заинтересован от бързи резултати. Пък и се тревожа и за Флорънс. Ясно?

Сега пред нас просветваха стоповете на две други коли — полицейски патрулни автомобили от шерифската служба на Сейнт Мартин. Зад нас вървеше стар буик с още двамина детективи, а неговите фарове осветяваха вътрешността на нашия шевролет — служебна кола на Улрич — и окървавеното му предно стъкло. Познавах един от детективите, казваше се Джон Чарлс Морфи, бяхме се виждали на кафе с Улрич в сладкарницата на Лафет на „Бърбън стрийт“. Той много обичаше да слуша тамошния оркестър, с който пееше госпожица Лили Худ.

Морфи бе потомък на небезизвестния Пол Чарлс Морфи, световен шампион по шах от Ню Орлиънс, оттеглил се от този спорт на „преклонната“ двадесет и три годишна възраст през 1859 година. Местните казваха, че можел да играе едновременно на три-четири дъски, при това със завързани очи. Джони Чарлс, потомъкът, обаче бе едър здравеняк с мускули на културист и изобщо не правеше впечатление на интелектуален тип, още повече пък играч на шах. Вдигане на тежести — да, но шах… Бе човек с „минало“ — ченге от полицията на Ню Орлиънс, напуснало службата там след едно разследване на „Вътрешни дела“ по повод убийството на млад чернокож на име Лутър Борделон. Бе се случило преди две години в някакво заведение недалеч от Шартр.

Извърнах глава и зърнах Морфи на волана, той също се взираше в мен, бръснатата му глава блестеше под запалената вътрешна светлина на буика. Стискаше кормилото здраво — налагаше се, пътят бе разбит, с коловози. До него седеше партньорът му, чието име бе Тусан. Между краката си Тусан държеше уинчестър — помпа, 12-и модел. Забелязах пушката, когато се срещнахме — прикладът й бе издраскан и надупчен, металът — износен. Мисля, че не бе служебно оръжие, а негово лично. Миришеше на прясно смазана, когато поговорихме на мястото на срещата при изход 121, където I-10 се пресичаше с мътната Байу Кортабло.

Фаровете осветяваха околните дървета — палметови палми, плачещи върби, блатни брези; светлините минаваха като ножове и по старите дънери в заблатеното пространство извън пътя. Свихме в алея, тъмна като тунел, заградена с кипариси, чиито клони препречваха пътя на светлината и образуваха същински покрив под звездното небе. След малко гумите затрополиха по дървения мост към къщата на леля Мари Агиляр.

Пред нас двете шерифски коли се разделиха и паркираха диагонално — една срещу друга. Фаровете им останаха включени, едните осветяваха тъмния бряг надолу към тресавището, другите — хвърлящата сенки над дебелите си дървени подпори къща. Погледнах дъсчената постройка, стълбището към верандата и отворената врата с мрежата. Нощните насекоми влизаха свободно в къщата…

Улрич се обърна и ме погледна.

— Готов ли си за това?

Кимнах. Вече държах пистолета в ръка. Излязохме на топлия нощен въздух. Миришеше на гнила растителност и малко на пушек. Нещо прошумоля в съседните храсти и после тежко цопна във водата отвъд. Приближиха се и Морфи, и неговият партньор. Чух, че Тусан вкара патрон в цевта.

Двамината от първата шерифска кола стояха с несигурни физиономии до нея. Другите двама внимателно тръгнаха към нас с извадено оръжие.

— Как ще действаме? — попита Морфи.

Отново огледах туловището му — близо метър и деветдесет, фигура на щангист с бръсната глава, малки мустачки и брадичка.

— Влизаме само ние, никой друг — нареди тихо Улрич. — Пратете онези двамата смешници отзад, но им кажете да не влизат в къщата. Другите двама тук — отпред. Вие двамата ни прикривате. Брушар, ти стой до колата, но наблюдавай моста. Ясно?

Закрачихме по тревата, като внимавахме да не настъпим разхвърлените по нея детски играчки. В къщата не светеше, нямаше никакви признаци за нечие присъствие. Кръвта отново затупа в слепоочията ми, дланите ми се изпотиха. Бяхме на около три метра от предната веранда, когато чух, че някой зареди пистолет и после прозвуча гласът на местното ченге отдясно:

— Олеле, боже, мили Исусе — хлипаше той, — това не е… това не може да…

На около пет метра от брега стърчеше мъртво дърво. Нищо особено, просто дебел дънер, висок два метра и нещо. Клоните му обаче започваха някъде на метър от корените и се разпростираха встрани до два, три метра, някои тънки като пръчици, други — дебели колкото човешка ръка. Полуопрян на ствола, фактически изправен до дървото, стоеше Те Жан Агиляр, най-малкият син на леля Мари. Голото му тяло лъщеше под лъча на фенера. Бе обвил лявата ръка около дебел клон, от лакътя надолу тя висеше към земята. Главата му бе отметната назад, паднала във вилката на друг клон, очните дупки зееха страшно — дълбоки ями над оголената плът и сухожилията на одраното лице.

Дясната ръка бе също заметната около клон, но в пръстите държеше голяма част от одраната от гърдите кожа. Гръдната кухина и тялото с корема под нея бяха разпрани — от горната част на ребрата почти до пениса. Стомахът и повечето от органите бяха извадени и лежаха на камък до левия крак. Просто купчина белезникави, сини и червени късове месо, сред които като истински змии се виеха и червата.

Единият от местните започна да повръща. Чух шум и се обърнах. Улрич бе хванал ченгето за яката и го влачеше към брега.

— Не тук бе, човек, не тук — говореше му той.

Остави го до водата и се върна.

— Трябва да намерим Флорънс — рече той, а лицето му бе станало мъртвешки бледо. Изглеждаше ми зле под светлината на фенера. — Трябва да я намерим.

Един съсед, собственик на магазин за рибарска стръв, я бе забелязал на моста към къщата, когато минавал с колата си. Цялата била в кръв, а в ръка държала голям колт. Когато съседът спрял, Флорънс насочила пистолета и гръмнала право в прозореца; куршумът минал на сантиметри от главата му. Той побягнал и от първата бензиностанция се обадил на полицията в Сейнт Мартин. Ченгетата на свой ред се обадили на Улрич, който си имал постоянна заявка при тях: стане ли нещо в къщата на Мари Агиляр, той незабавно да бъде уведомен.

Изведнъж Улрич се затича по стълбите и бе вече почти на вратата, когато го настигнах. Хванах го за рамото, а той се извърна с бясно лице и широко отворени очи, готов да ме удари.

— Хей, спокойно — рекох кротко и налудничавият израз изчезна от очите му. Кимна ми с глава, а аз се обърнах към Морфи, който бе зад нас.

Направих му знак да ни последва. Морфи взе пушката от Тусан и му махна да остане при ченгето, той самият тръгна след нас.

Дълъг централен коридор разделяше къщата на две точно по средата и водеше право в кухнята отзад. Отляво и отдясно имаше по три стаи. Знаех, че спалнята на леля Мари бе последната отдясно, и понечих да тръгна направо към нея. Но предупредителният поглед на Улрич ме спря: продължихме напред внимателно, като проверявахме стая по стая. Фенерите ни раздираха мрака като дълги мечове, в лъчите им играеха нощни пеперудки и молци.

Първото помещение отдясно, също спалня, бе празно с две легла — едното оправено, другото, детско — не, но одеялото му висеше към пода. Всекидневната отсреща бе също празна. Тръгнахме към следващите стаи — отляво влезе Улрич, отдясно — Морфи, аз останах в коридора по средата. И двете бяха спални, и двете се оказаха празни.

— Къде са децата, възрастните? — попитах Улрич.

— На рожден ден у един съсед на около две мили оттук — отвърна ми той механично. — Тук би трябвало да са леля Мари и Те Жан. И Флорънс, разбира се.

Вратата срещу спалнята на Мари Агиляр бе широко отворена. Виждаха се разместени мебели, кутии с дрехи и купчини играчки. Един прозорец бе отворен, пердетата се люлееха леко под нощния ветрец. Пристъпихме към спалнята на старата жена. Вратата бе леко открехната — през цепката зърнах лунните лъчи и сенките на дърветата отвън. Морфи насочи уинчестъра, Улрич вдигна своя зиг зауер с две ръце, аз също поставих пръст на спусъка. После ритнах вратата странично с левия крак и влетях вътре, ниско приведен.

Първото нещо, което видях, бе кървав отпечатък на нечия длан на стената до входа. Отвън долиташе цвърченето на нощните гадинки, а и някои други звуци от по-едри твари. Лунната светлина обливаше дълъг стенен шкаф с огромен гардероб, в който висяха няколко рокли в почти един и същи десен. На земята близо до вратата имаше ракла от тъмно дърво. Най-впечатляващата мебел бе гигантското легло, опряно до отсрещната стена. На него лежеше собственичката му леля Мари Агиляр.

Леля Мари: старицата, която с дарбите си бе усетила агонизиращото под ножа момиче, когато убиецът е драл кожата от лицето му, и му бе дарила покой; жената, която предния път в същата стая бе проговорила с гласа на съпругата ми; жената, която ме бе възнаградила със състраданието си и ми бе дала частица утеха в скръбта ми; жената, която в собствената си агония бе отпратила към мен последното си послание посредством странната си сила.

Сега тази старица лежеше гола на леглото — огромна жена с огромно туловище, не по-малка в смъртта си. Главата и горната част на тялото бяха подпрени на цяла грамада възглавници, попили тъмната й кръв. Лицето й бе червена, по-скоро пурпурна маса, долната челюст висеше широко разтворена, разкрила дългите, пожълтели от тютюна зъби. Под лъча на фенера гледах бедрата, дебелите ръце и пръстите, които бяха опрени в центъра на тялото.

— Господи помилуй — изтърси Морфи.

Леля Мари бе разпрана от гръдната кост до чатала, кожата одрана и подвита върху пръстите, като че те я задържат на място. Както и при сина й, повечето от вътрешните органи бяха извадени и коремът й зееше празен като червена дупка, отгоре му ребрата, отзад се виждаше част от гръбначния стълб, който се белееше на светлината. Улрич насочи своя фенер надолу, към слабините. Спрях го с ръка.

— Стига — рекох. — Недей повече.

Тогава отвън някой изпищя и този звук разпра тишината. Преди още да сме се усетили и тримата вече тичахме към предната част на къщата.

Флорънс Агиляр се люшкаше на тревата пред дървото и трупа на брат си. Устните й бяха разкривени по детски в отчаяние и скръб. В дясната ръка държеше дългоцевен колт с дулото към земята. Бе облечена в бяла рокля на цветчета, силно напоена с майчината й кръв. Ридаеше безмълвно, но гърдите й сякаш щяха да се пръснат.

Слязохме с Улрич бавно по стълбите. Морфи остана на верандата. Другата двойка полицаи се зададоха иззад къщата, също привлечени от писъка. Бяха с лице към Флорънс, Тусан — малко напред и отдясно. Отляво й бе Те Жан, полуувиснал на дървото. Отстрани безпомощно стоеше Брушар със зиг зауер в ръка.

— Флорънс — тихо рече Улрич и прибра пистолета си в кобура, — Флорънс, пусни оръжието на земята.

Тя потрепери и се хвана за корема с лявата ръка. Наведе се леко напред и главата й отново се залюля в сърцераздирателна скръб.

— Флорънс — повтори Улрич. — Това съм аз…

Тя извърна глава към нас. От очите й струеше мъка, огромна мъка и болка, и угризения, и гняв, и всички тези чувства бушуваха и се преливаха в нещо неописуемо.

Бавно вдигна колта и го насочи към нас. С ъгъла на очите си зърнах ръцете на ченгетата, които мигом подскочиха нагоре и дулата на пистолетите им зейнаха към нея. Тусан застана в класическата стойка на стрелец с две ръце, нетрепващо в тях оръжие, прицелен в неподвижна мишена.

— Недейте! — изрева Улрич и вдигна дясната ръка. Видях, че полицаите извърнаха очи към него и се поколебаха, после отправиха погледи към Морфи, който кимна. Те видимо се успокоиха, но не свалиха оръжие.

Колтът в ръката на Флорънс бавно промени посоката си — от Улрич към мен, а главата й все така продължи да се люлее. Чувах гласа й, тя тихо повтаряше реченото от Улрич:

— Недейте, недейте, недейте, недей…

Изведнъж извърна дулото към себе си, налапа го и дръпна спусъка.

В притихналия нощен въздух изстрелът прозвуча като топовен. Тогава се обади и природата: наоколо птиците се разлетяха, крилата им заплющяха, дребни животинчета се разбягаха в околните храсти, а тялото на Флорънс бавно се свлече на тревата, главата и с грозната дупка — отметната назад. Улрич изтича и падна на колене до нея, протегна лявата си ръка и докосна лицето й, а дясната инстинктивно опипа врата й за пулс. Естествено, напразно. Изведнъж я взе на ръце и зарови лице в окървавената рокля. След малко вдигна глава и устата му зейна в безмълвна болка.

В далечината присветнаха червени светлини. Някъде, още по-надалеч, чух рева на приближаващ се хеликоптер. Мракът сякаш се сгъсти.