Джон Конъли
Всяко мъртво нещо (48)

Четиридесет и седма глава

Събудих се на следващата сутрин с болки в ръцете. Бяха от стрелбата с леката картечница. Някъде в съседство се обаждаше и старата болка от огнестрелната рана от Хайъмс.

Пръстите ми миришеха на барут, на барут миришеха и съблечените дрехи, и косата ми. Изобщо стаята смърдеше на гангстерско сборище и надстрелване, затова отворих прозорците и пуснах горещия въздух на Ню Орлиънс да продуха атмосферата, макар че той се справи с нея колкото третокласен крадец.

Почуках на Луис и Ейнджъл. Ръката на първия бе превързана професионално; лекарят бе извадил от раната дребни разтрошени костици, бе тампонирал сухожилието. Тихичко размених няколко думи с Ейнджъл на вратата, Луис бе почти заспал и едва отвори очи. Чувствах се виновен за случилото се, макар и да знаех, че и двамата никога няма да ме обвинят за нищо.

Усетих веднага, че Ейнджъл е неспокоен и час по-скоро желае да се прибере в Ню Йорк с Луис. Джо Боунс бе мъртъв, полицията и ФБР вероятно вече бяха по следите на Едуард Байрън, независимо от съмненията на Лайънъл Фонтено. Изобщо бях сигурен, че на Улрич не ще му е нужно много време, за да ни свърже с данданията в плантацията на Боунс. А какво ли ще стане, когато види раната на Луис, а? Споделих тези опасения с Ейнджъл и той се съгласи, че те трябва да си тръгнат веднага, но само след завръщането ми. За да не остава Рейчъл сама. Изобщо всичко приличаше на задънена улица, но само що се касае до мен. Иначе федералните и другите ченгета нека си гонят Едуард Байрън, човека, с когото не усещах никаква връзка. Беше ми толкова далечен и непознат, колкото и последният китайски император, а ми бе нужен.

Обадих се на Морфи и му оставих съобщение. Помолих да ми каже какво имат в досиетата неговите хора за Байрън. Към безплътната личност трябваше да прибавя малко твърда информация, иначе какво? Все едно че говорим за някакъв призрак. Всъщност в момента той бе безлик и неизвестен, досущ като безименните трупове, за които ченгетата твърдяха, че бил оставил тук и там. Е, ФБР може би имаше право. С помощта на местната полиция хората на бюрото биха могли да извършат перфектно издирване, много по-добре изпипано, отколкото шепа юнаци от Ню Йорк с празни илюзии за адекватност. Бях се надявал да стигна до много неща, от друг ъгъл, разбира се, но смъртта на Боунс провали тази възможност.

Взех си телефона и книгата за пътешествията на сър Уолтър Роли и тръгнах за онова кафене на име „Мъдърс“ на „Пойдра“. Там изпих прекалено много чаши кафе, похапнах малко бекон и препечен хляб. Да знаете, когато човек е съвсем загазил, почти стигнал до житейски провал, едва ли има нещо по-хубаво от писанията на Роли.

„Излети, о, душо моя… краят е близък/Усещам, че трябва да умра/Но ти не казвай истината…“

Роли е бил достатъчно философ, за да знае, че най-доброто нещо в лицето на смъртта е стоицизмът. Но не и достатъчно да избегне обезглавяването.

На съседната маса един човек похапваше хемендекс с усърдието на слаб любовник. Жълтъкът лепнеше по брадичката му, досущ отразена от маслото слънчева светлина. Някой наоколо засвири с уста „Кажи ми що е ново?“, но мелодията се оказа прекалено комплицирана за възможностите му и след малко изби на фалш. Във въздуха се носеше смесено ехо от далечни разговори, от песните на някаква си рок станция, нейде отзад звучеше и тътенът на далечния трафик. Навън бе просто следващият влажен и зноен ден, предразполагащ влюбените към караници, а децата към непослушание и капризи.

Мина един час.

Обадих се в участъка на Сейнт Мартин и разбрах, че Морфи отново си е взел почивен ден, за да работи на къщата. Какво да правя? От липса на нещо по-добро си платих сметката и потеглих към Батън Руж. По радиото налучках станция, която излъчваше песни на „Чийз Ред“, после пуснаха „Бъкуит Зайдеко“ и Клифтън Шение. Бе час за класическа кейджунска музика и още нещо, както се изрази дисководещият. Оставих го да си говори и да си пуска любимите песни, докато излязох от града и музиката се примеси с шума на околната природа. Пасваха си идеално.

Ремонтът на дома на Морфи бе видимо напреднал; вече бе стигнал до външната стена на западната фасада. Върху оголените греди бе закачено найлоново платно и то плющеше на следобедния вятър, а въжетата, с които бе закрепено, се опъваха и бръмчаха като опънати корди. Вятърът бе доста силен, подхвана един незатворен прозорец и с все сила го блъсна в рамката, отвори леката врата с мрежата против насекоми пред главния вход и я тресна.

Извиках Морфи по име, но никой не ми отговори. Опитах още няколко пъти, после заобиколих къщата откъм задния вход. Вратата бе отворена и подпряна с голяма тухла. Пак извиках, а гласът ми проехтя глухо по празния централен коридор. Помещенията на приземния етаж също бяха празни, отгоре не се обади никой. Не знам защо извадих пистолета и бавно тръгнах по стълбището. Стъпалата бяха само грубо шлайфани в подготовка за слагане на лак, а може би и още нещо.

В спалните горе също нямаше никой, вратата на банята бе открехната, по лавиците беше наредена козметика и тоалетни принадлежности. Излязох на балкона, сетне се върнах долу. Тъкмо слизах по стълбите към задната врата, когато нещо студено и хладно като метал се допря до тила ми.

— Пусни го — рече нечий глас.

Разтворих пръсти, пистолетът плавно се измъкна от тях и тупна на земята.

— Обърни се. Бавно.

Онова нещо от тила ми се махна. Обърнах се и застанах пред самия Морфи, който държеше пистолет за пирони на няколко сантиметра от лицето ми. Той въздъхна с облекчение и отпусна ръка.

— Боже, изплаши ме до смърт — рече почти задъхано.

Усетих, че сърцето ми бие лудо.

— Браво бе — рекох. — Много ти благодаря. Тъкмо имах нужда някой да ми разиграе адреналина, след като съм ударил четири кафета.

Усетих слабост в краката и седнах на долното стъпало.

— Много зле изглеждаш, момко — рече той. — Да не си прекарал безсънна нощ?

Погледнах го в очите. Дали намекваше за нещо? Но той извърна глава.

— Има нещо такова.

— Чу ли новините? Снощи някой очистил Джо Боунс и неговите момчета. При това Джо бил накълцан здравата — изглежда, са го мъчили преди да го убият. Местните не били сигурни дали е той — толкова бил обезобразен. Трябвало да сравняват отпечатъци.

Морфи се запъти към кухнята и след малко се върна с една бира и кола за мен. Оказа се без кофеин. Внимателен човек, този Морфи. Под мишка носеше и сутрешния вестник.

— Я виж пък тук какво пише.

Поех вестника от ръката му. Бе сгънат на четири, направо нагласен на водещата информация. Заглавието бе: ПОЛИЦИЯТА РАЗСЛЕДВА РИТУАЛНИ УБИЙСТВА. ПО СЛЕДИТЕ НА СЕРИЕН УБИЕЦ. Това си бе цяла статия с коментар и доста факти за смъртта на леля Мари Агиляр и Те Жан. Тази информация би могла да дойде само от екипа, който води следствието. Тук бяха описани точно много неща: състоянието на телата, как са били намерени труповете, характеристики на раните и прочие. В материала се подхвърляше възможността за връзка между намирането на тялото на Лутис Фонтено и смъртта на човек в Бъктаун, свързан с шеф на престъпния свят. И най-лошото: споменаваше се, че полицията проучва евентуалната връзка на тези случаи с подобни убийства в Ню Йорк в началото на годината. Имената на Сюзън и Дженифър не бяха споменати, но бе съвсем ясно, че авторът знае достатъчно и за тях и при нужда би могъл да ги назове.

Въздъхнах и уморено захвърлих вестника на пода.

— Тази информация от вашите хора ли е изтекла? — попитах Морфи.

— Възможно е, но не мисля така. ФБР винаги нас обвинява за всичко. Те непрекъснато се заяждат, твърдят, че сме саботирали тяхното разследване.

Отпи от бирата и се замисли.

— Във всеки случай един-двама от нашите пък смятат, че и от теб би могла да изтече.

Съвсем очевидно бе, че му е кофти да каже това, но за негова чест не извърна глава, а продължи да ме гледа в очите.

— Не съм аз. Ако са стигнали до Сюзън и Дженифър, няма да им отнеме дълго да свържат и мен с това, което става. Сега остава само и пресата да ме подхване…

Морфи пак помисли, сетне рече:

— Виж, за пресата си прав.

— Говорихте ли с главния редактор?

— Обадихме му се у дома, когато излезе първото издание. Ама нали знаеш вечните приказки: свобода на печата, защита на източниците, на анонимността им, тури му пепел. Не можем да го принудим да разкрие източника си или източниците, ама…

Потърка врата си и добави:

— Гледай сега… ама това нещо си е необичайно. По принцип вестниците много внимават да не застрашат нашите разследвания. Затова си мисля, че данните са им дадени от някой наш човек. Искам да кажа — от полицията, може да е и от ФБР. Може дори да има някаква задна цел. Бог знае каква…

Сега и аз се замислих.

— Ако във вестника са сметнали, че всичко е наред и могат да използват информацията, значи източникът им е достоверен. Железен, да не кажа безупречен. Да не излезе, че ФБР си играе някаква тяхна си игричка по този начин, а?

Цялата работа, изглежда, идваше да подкрепи убеждението ми, че Улрич и неговите хора крият нещо от мен. И не само от мен, а и от местните ченгета, които също разследват случаите.

— А, това няма да е нищо ново — рече Морфи. — Ти федералните да ги питаш колко е часът, няма да ти кажат, камо ли разни други неща. При това хич не им пука. Какво можеш да им направиш на тях? Значи смяташ, че те са пуснали тези данни на вестникарите?

— Ами съвсем очевидно е, че някой го е направил.

Морфи допи бирата и смачка кутийката с ръка. Върху дървото паднаха няколко капки. Откачи колан с инструменти от съседната закачалка и се накани да го закопчае.

— Имаш ли нужда от помощ тук?

Той ме изгледа от главата до петите и попита:

— Можеш ли да носиш дъски? Без да залиташ или да падаш, питам?

— Не мога.

— Значи си идеален за такава работа. Ей там, в кухнята има още един чифт ръкавици. Слагай ги и да почваме.

Помагах му чак до свечеряване. Вдигах, носех, дялках, зачуквах пирони, режех с трион. Каквото ми кажеше. Сменихме почти цялата стара обшивка на западната фасада. Вятърът бе поомекнал, само раздухваше стърготините около нас и ровеше из косите ни. По-късно се върна и Анджи. Беше ходила на пазар в Батън Руж, носеше продукти и някакви чанти с други покупки. Морфи и аз се заехме да почистим, а тя сложи на грила пържоли. Приготви и гарнитура от сладки картофи, моркови и креолски ориз. Голяма вкуснотия. Ядохме в кухнята, вече съвсем притъмняваше, а вятърът отново се засили.

Сетне Морфи ме изпрати до колата. Тъкмо намествах ключа, а той се наведе към отворения прозорец и тихо каза:

— Някой се е опитал да се добере до госпожа Байрън вчера. Да знаеш нещо по този въпрос?

— Може би.

— Значи ти си бил, нали? А да си бил, когато са очиствали Джо Боунс, а?

— Гледай сега, отговор на това не ти е нужен — отвърнах аз. — Колкото и аз се интересувам какво точно се е случило с Лутър Борделон.

Потеглих, а той остана на място пред незавършената къща. След малко се извърна и се прибра при съпругата си.

 

 

Върнах се в хотела, Луис и Ейнджъл бяха вече привършили със събирането на багажа. Пожелаха ми късмет и ме уведомиха, че Рейчъл си легнала рано. Нейният полет бил на следния ден. Реших да не я безпокоя и се прибрах направо в стаята си. Не си спомням даже кога съм заспал.

Когато заблъскаха по вратата, светещият циферблат на ръчния ми часовник показваше 08:30 часа. Бях спал тежко, непробудно, и доста бавно се разсъних. Също като дълбоководен водолаз, излизащ на повърхността след часове нейде в дълбините. Още не бях станал от леглото и вратата отхвръкна навътре, силни светлини ме заслепиха, още по-силни ръце ме сграбчиха и захвърлиха срещу стената. Някой притисна пистолет в главата ми, страшно ме заболя. Сетне запалиха лампата. Навсякъде наоколо имаше полицейски униформи. Забелязах и двамина цивилни, а точно до мен отдясно стоеше и ме гледаше партньорът на Морфи. Тусан. Останалите ченгета буквално разгромяваха стаята. Претърсваха навсякъде.

Тогава разбрах, че нещо се е случило. Нещо много страшно. Ужасно.

 

 

Разрешиха ми да си облека анцуг, маратонки и чак тогава ми закачиха белезниците. Преведоха ме през хотела, покрай отворените врати на любопитни или изплашени гости и ме качиха на чакащата отвън полицейска кола. Видях, че отзад има още една кола. През прозореца й зърнах сънното, пребледняло и разстроено лице на Рейчъл. Доколкото можах, се извърнах към нея и безпомощно свих рамене. После ни откараха в конвой.

Разпитваха ме цели три часа. Сетне ми дадоха чаша кафе и разпитът продължи още един час. Стаята бе малка, но с много силна лампа. Миришеше на застоял тютюнев дим и стара пот. В единия ъгъл мазилката бе изтъркана и надупчена. Виждаше се кафеникаво петно, което ми заприлича на избледняла кръв. Разпитваха ме двамина детективи, казваха се Дейл и Клайн. Дейл бе поел ролята на лошото ченге — агресивен, разлютен, той заплашваше, че щял да ми тегли един куршум в главата и да ме захвърли в луизианските тресавища. Заради убийството на местно ченге. Клайн играеше разумния, съвестен и разбран полицай. Той ме защитаваше от вбесения Дейл и настояваше да си кажа истината. Само това. Хей, бога ми, тези хора играеха старата и тъпа игра на „доброто и лошото ченге“ дори и с техен бивш колега.

Казах им всичко, което знаех. Което можех да зная. Отново и отново, и отново. Разказах за посещението си при Морфи, как работихме по къщата, за вечерята, как си тръгнах, обясних защо по цялата къща има мои отпечатъци. Отрекох Морфи да ми е давал намерените в стаята ми полицейски досиета. Не, рекох, не мога да кажа кой ги е сложил там. Да, нощният портиер ме видя, когато влизах в хотела. С никой друг не съм говорил. Не, не съм излизал от стаята си втори път през нощта. Не, няма кой да потвърди твърденията ми. Не. Не. Не. Не. Не.

Сетне пристигна Улрич и въртележката се завъртя отново. Същите въпроси, че и още отгоре, само че този път в присъствието на федералните ченгета. И пак никой не ми казва защо съм тук, какво се е случило с Морфи и съпругата му. Накрая, след като ме оставиха сам за известно време, Клайн се върна в стаята и каза, че мога да си ходя. Излязох и видях, че Рейчъл седи на стол до парапета, който разделя стаята на детективите от главния коридор със затворническите килии. Бяха й дали чаша кафе. Наоколо имаше много полицаи и всички нарочно се правеха, че въобще не я забелязват. От клетката на три метра зад нея мършав бял затворник с татуировки по ръцете й шепнеше мръсотийки.

Появи се Тусан. Бе доста напълнял, оплешивяващ мъж на петдесетина години; над врата му висяха кичури къдрава побеляла коса. Неволно помислих, че главата му прилича на закръглен хълм, подаващ се от кълбести облаци или мъгла. Много весело. Изглеждаше ми изморен, очите му бяха зачервени, движеше се като на сън. Изобщо не му беше тук мястото. Поне не и сега. Както и на мен между впрочем.

Униформен полицай махна на Рейчъл.

— Госпожо, елате. Ще ви върнем в хотела ви.

Тя се изправи. Човекът в клетката зад гърба й смукна с устни и се хвана за чатала с едната ръка.

— Добре ли си? — попитах я, когато я преведоха покрай мен.

Тя кимна уморено и също попита:

— Ти идваш ли си?

Отговори Тусан, междувременно застанал от дясната ми страна.

— Той ще дойде по-късно.

Тя се извърна на няколко пъти, докато полицаят я отвеждаше. Усмихнах й се, опитах се да вложа оптимизъм в усмивката, но самият аз не си вярвах.

— Хайде да тръгваме — рече Тусан и ме поведе към изхода. — Давай, ще ти купя кафе по пътя и ще те откарам.

Отбихме се в „Мъдърс“, където само преди двадесет и четири часа имах среща с Морфи. Сега, изглежда, предстоеше да науча от Тусан как са умрели и той, и съпругата му. Джон Чарлс и Анджела Морфи.

Морфи и Тусан били дежурни първа смяна, онази най-ранната. Било ред на Тусан да мине с колата и да вземе партньора си. Те обичайно се редували в това отношение. Този ден дошъл Тусан.

Вратата с мрежата била затворена, а другата — открехната. Тусан повикал Морфи веднъж-дваж, както бях постъпил и аз предния ден. Минал по същия път — през коридора, проверил в кухнята, в стаите отляво и отдясно. Помислил, че Морфи се е успал, макар че не било в природата му да закъснява. Затова повикал още веднъж — този път нагоре, към спалните. Не получил отговор. Каза ми, че тогава за пръв път усетил онова типично стягане в стомаха. Хукнал нагоре, викал имената на Морфи и на Анджи. Вратата на тяхната спалня била открехната, но под ъгъла, от който идвал, нищо не се виждало.

Почукал и сетне отворил; имал гадното усещане, че нещо съвсем не е наред. За секунда си помислил, че ги е прекъснал точно в миг на любене, но веднага забелязал кръвта. И загрял, че тук е устроена само пародия на любовна сцена. Тогава заплакал — за приятеля си и за съпругата му.

И до ден-днешен си спомням отделни думи и изречения от неговия разказ, но дори още тогава сцената изплува съвсем отчетливо в съзнанието ми. Представих си ги съвсем ясно, сякаш съм бил там: голи тела, обърнати едно към друго, върху белите някога чаршафи, телата им сплетени от кръста надолу, краката също. А от кръста нагоре били извити назад, на една ръка разстояние. И двамата били заклани с разрез от врата до стомаха. Гръдните кошове — разцепени по средата и разтворени, ръката на Морфи поставена в гръдната кухина на съпругата и обратно. Когато приближил повече, Тусан забелязал, че всеки държи сърцето на другия. Главите били отметнати назад, косите докосвали гърбовете. Очите били извадени, лицата отрязани, устите отворени в смъртната агония, моментът на смъртта представен именно като пародия на любовен екстаз. Чрез тази сцена вероятно е искал да представи несериозността и лекомислието на любовта, помислих си, докато слушах Тусан; свел е тяхната любов до показателен пример за другите. Любовта е безсмислено усилие, но може би то може да се осмисли… чрез смъртта. Перверзна мисъл. Изглежда, това бе поредният урок.

А Тусан говореше и очите му навлажняха. По цялото ми тяло пробягаха тръпки, премина вълна на разкаяние и чувство за вина. Заболя ме сърцето. Аз бях довел смъртта в техния дом. Аз. Убиецът ги бе набелязал за жертви, бе приготвил ужасната им смърт, защото ми бяха помагали. Също както бе набелязал и Агилярови поради връзката им с мен. Аз самият бях нещо като предвестник на смъртта. Тя вървеше по петите ми — където отидех, хората умираха. Около мен вонеше на смърт.

И тогава, като че без видима причина, в съзнанието ми изплуваха няколко стиха. Не се досещах откъде биха могли да дойдат. Къде ли съм ги чел, дали пък някой не ми ги е показвал някъде? Но нещо ми нашепваше, че източникът е много важен, без да разбирам защо. Освен че смътно усещах едно нещо: тези стихове са ехо от онова, което бе видял Тусан. Или обратното. По-скоро обратното. Онова, което е било в спалнята, е тяхно ехо. Изведнъж ми се стори, че съм чувал някой да ги рецитира. Опитах се пак да свържа гласа с нечие лице, но не успях. А стиховете си останаха. Кристално ясни. Чакай… чакай, някой от метафизичните поети. Дън^[1], може би. Да, Дън е, почти със сигурност.

Щом за неродените

поука ще носи мойто изкормено и разкъсано тяло…

Тогава вземи го, Любов! Убий, разпори ме! Защо, нали

Мъчението е в твойто име?

От ешафода мъртвите не докосвай. Анатомията тях

не ще ги…

Какъв бе онзи термин? О, да — remedia amoris. Лекарство за любов… мъчението и смъртта на любещите се е и лекарство за любов.

— Той ми помогна — обадих се аз. — Аз го забърках в тази история.

— Не е точно така — отвърна Тусан. — Той сам се намеси. Така искаше да постъпи. Искаше да сложите край на убийствата.

Погледнах го в очите.

— Заради Лутър Борделон ли?

Тусан отмести очи.

— Какво значение има онази работа сега?

Как да му обясня, че в Морфи виждах себе си или част от себе си? Че му съчувствах за болката, защото и мен ме мъчеше същата… Че исках да разбера дали е по-добър от мен. Трябваше да разбера.

— Беше работа на Гарза — рече Тусан след дълго мълчание. — Гарза го убил, а Морфи подхвърлил уликите. Така си беше. Морфи беше млад тогава, недостатъчно опитен като полицай. Не биваше Гарза да го поставя в такава гадна ситуация, ама го направи и оттогава насам Морфи все си плаща за онова нещо…

Изведнъж се усети, че говори в сегашно време, и млъкна.

Отвън хората си започваха деня. Нормален ден с всичките му перипетии — някои са на работа, други на почивка, ядат, флиртуват. Животът си върви в нормалното русло, все едно нищо не се е случило. Аз пък имах чувството, че нещо трябва да се направи: всякаква работа да секне, да спрат часовниците, да се покрият огледалата, да се изключат звънците, всички да говорят приглушено, почтително. Може би хората отвън биха се спрели и размислили, ако имаха възможността да видят полицейските снимки с останките на Сюзън и Дженифър, на леля Мари и Те Жан, на Морфи и Анджи… А Пътника сигурно това и искаше: чрез смъртта на едни да напомни на другите за човешката тленност, за безсмислието на любовта и лоялността, на приятелството и възможността да станеш родител, на секса, на човешките нужди и радости. Да наблегне на безполезността на всичко това предвид предстоящата безкрайна празнота, която очаква всички нас.

Тъкмо ставах да си тръгвам, когато се сетих. Почувствах се ужасно, бях почти забравил. Присви ме стомахът и ми се зави свят. Облегнах се на стената, ръката ми потърси облегалката на стола.

— Боже мой, та тя беше бременна!

Погледнах Тусан, а той само примигна с влажните си очи.

— Онзи е знаел, така ли?

Тусан не каза нищо, но в очите му прочетох отчаяние. Не попитах какво е направил Пътника с нероденото, но в същия миг си дадох сметка за ужасяващата прогресия през последните месеци в живота ми. Боже мой! Бе започнало със смъртта на моето собствено дете, моята Дженифър и после се бяха заредили смърт след смърт, все на деца, на множество деца, на жертвите на Адилейд Модайн и съучастника й Хайъмс, и на още, и още, и ето сега…

Всичко извършено от Пътника носеше извънредно послание, съдържаше и символичен смисъл за него самия, но в смъртта на нероденото дете на Морфи прозрях нещо ужасно: всякаква надежда за бъдещето тука оставете! Нямаше такава, вместо надежда за бъдещето виждах само разкъсана плът.

След малко Тусан рече:

— Аз съм длъжен да те закарам до хотела. Полицията на Ню Орлиънс има задачата да те качи на първия полет за Ню Йорк. Тоест вечерния.

Едва долових какво ми казва. Мислех си все едно и също — че още от самото начало Пътника ни е наблюдавал отстрани. И сега, в настоящия момент сигурно пак ни наблюдава, а играта му си върви. По предварително начертан план най-вероятно. Ние всички сме участници в нея, волю или неволю.

И се сетих за думите на един измамник, когото познавах от Портланд, още преди години. Нещо, което сега ми се струваше важно, но не можех да се досетя защо. Онзи обичаше да казва: „Не можеш да блъфираш човек, който не ти обръща внимание“.