Джон Конъли
Всяко мъртво нещо (13)

Дванадесета глава

Никога не съм и допускал, че накрая ще се преместя във Вилидж^[1]. Преди със Сюзън и Дженифър живеехме на Парк Слоуп в Бруклин. Неделно време се разхождахме по улицата чак до Проспект Парк, посядахме, почивахме, оставяхме Джени да поиграе с децата наоколо. Помня, че много обичаше да рита тревата с белите си маратонки. После обичайно отивахме в Рейнтрий, пиехме кола. Тамошният оркестър все така свиреше в помещението зад цветните стъкла.

В онези дни животът ми се струваше дълъг и сладък, гостоприемен като зелените морави на Лонг Медоу. Вървяхме тримата, Джени по средата, ние със Сюзън я държахме за ръцете, разменяхме си весели погледи над главата й, а тя като кречетало задаваше безкрайни въпроси, обясняваше ни щяло и нещяло и обичаше да се шегува — с нейните си, детински шеги. Държах я за ръка и през нея сякаш докосвах Сюзън, вярвах, че нещата ще се оправят, че ще запълним празнината, която бавно растеше помежду нас. Понякога Джени ще се откъсне, за да потича напред, а аз подавах ръка на Сюзън, тя винаги ми се усмихваше в този миг, аз пък й казвах, че я обичам. Тогава тя свеждаше очи или извръщаше глава, или викаше Джени да се върне, защото и двамата знаехме, че подобна декларация не е достатъчна.

Бях се върнал в Ню Йорк в началото на лятото; месеци поред бях се опитвал да открия следи от техния убиец. Обадих се на адвоката си и го помолих да ми намери нова квартира. В Ню Йорк поне сто милиона квадратни метра площ е заета от офиси, а няма достатъчно място да настаните хората, които работят в тях. Не бих казал, че тогава съм се стремял да живея именно в Манхатън. Може би така се случи, просто защото не беше Бруклин.

Във всеки случай, вместо да ме свърже с агент по недвижимите имоти, адвокатът ми даде телефоните на цяла армия свои приятели и познати, от които в крайна сметка научих за въпросното място и го наех. То бе апартамент в тухлена къща в Гринич Вилидж с бели капаци на прозорците и малка веранда, която водеше до входната врата с полукръгло прозорче отгоре. Красиво. Бе доста близо до Сейнт Марк, бих предпочел да е по-далеч, но сделката си бе добра. От времето, когато там бяха отсядали и живели У. Х. Оудън^[2] и Лев Троцки^[3], Сейнт Марк се бе превърнал в истинско сърце на изпълнения с барчета, кафененца и ужасяващо скъпи бутици район.

Наемът не включваше обзавеждане. Оставих апартамента полупразен — донесох си само легло, бюро, няколко кресла, стереоапаратура и малък телевизор. От склада, където бях оставил семейните вещи под наем, си взех някои книги, магнетофонни ленти, касети и компактдискове, стари плочи и няколко лични вещи. Така и създадох минимално пространство за живот, към което не бях особено привързан.

Вече се смрачаваше, когато подредих пистолетите на бюрото, разглобих ги и започнах да ги чистя внимателно, един по един. Ако убийците на Ферера ще идват да ме гръмнат, трябваше да бъда готов.

През цялата си полицейска служба само на няколко пъти ми се е налагало да вадя оръжие в самозащита. Не бях убивал човек, бях стрелял по друго човешко същество само веднъж. Бе сводник и ми се бе наложило да стрелям в него отблизо, защото ме нападна с дълъг и голям нож. Улучих го в стомаха.

Като детектив повечето време работех в отдела за кражби, после и в този за убийства. За разлика от отдела за борба с порока, където заплахата от насилие и смърт бе много голяма по отношение на полицаите, този за убийства предполагаше по-друг тип полицейска работа. Както казваше първият ми партньор Томи Морисън: когато пристигнат ченгетата, обектите за разследване са вече мъртви.

След смъртта на Сюзън и Дженифър се отказах от тогавашното си оръжие — „Колт Делта-Елит“. Сега имах общо три пистолета. Първия — 38-милиметров „Колт Детектив Спешъл“ — бях наследил от баща ми. Това е единствената негова вещ, която съм запазил. Емблемата, която наричаме „Буйното пони“, отляво на изтърканата дръжка е доста овехтяла, целият корпус е издраскан и повърхностно леко надупчен от ръжда, но оръжието си е в ред и използваемо. Не тежи повече от 400 грама, леко е за стрелба, може да се скрие под колана на панталоните или в кобур на глезена. Просто, мощно оръжие, което държах в кобур под леглото.

Вторият — „Хеклер & Кох“ VP70M — досега не бях използвал извън полицейско стрелбище. Той е деветмилиметров полуавтоматик, взет от наркотърговец. Човекът бе починал от същия продукт, който продаваше. Намерихме го в апартамента му, след като съседите се оплакаха от неприятната воня. Това е военен тип оръжие, някои негови части са пластмасови, побира общо 18 патрона. Държах го в кутията му, както е бил купен. Е, за всеки случай му бях изпилил серийния номер.

Както и 38-милиметровия колт, и този няма предпазител. Харесвах го най-вече заради сглобяемия приклад, който е част от аксесоарите. С приклада върви и допълнително устройство към стрелящия механизъм. Веднъж сглобен с приклада, пистолетът се превръща в истински автомат, който изстрелва 2200 куршума за минута. Един приятел се майтапеше, че ако китайците решат да ни нападнат, с такова оръжие мога да ги отблъсквам точно десет секунди; естествено, с наличното количество боеприпаси, което имам. После ще се наложи да хвърляме мебели и бутилки по тях. Наскоро го бях извадил от багажника на мустанга, където обичайно стоеше. Не ми се щеше някой да го намери, докато колата се мотае из гаража на Уили.

Третият — „Смит & Уесън“ — трето поколение, е единственият, който нося. Той е десетмилиметров автоматичен пистолет, правен специално за нуждите на ФБР. Беше ми го намерил Улрич, и то с големи усилия.

Сега го почистих внимателно, презаредих и го върнах в кобура под мишницата си. Отвън ехтяха гласовете на забързани към барчетата и ресторантите хора. Тъкмо се канех и аз да изляза, когато иззвъня клетъчният телефон. Тридесет минути по-късно вече бях готов да огледам трупа на Стивън Бартън.

В паркинга присвяткваха светлините на полицейските коли. Околните предмети и хора бяха окъпани в аленото зарево на реда и закона.

Отсрещният парк Маккарън бе потънал в мрак, на югозапад се виждаше мостът Уилямсбърг, който водеше към експресната магистрала Бруклин-Куинс, и наситеният трафик по него. Около колите се навъртаха патрулните, отпращаха любопитните и любителите на кървища.

Един се препречи на пътя ми, вдигна ръка:

— Хей, приятел, тук не е разрешено…

И в същия миг се познахме. Бе Тайлър, който помнеше баща ми и никога не можа да порасне повече от сержант. Той се усмихна и отдръпна ръка.

— Официално съм тук, Джими — рекох тихо. — С Коул съм.

Той се огледа и зърна Уолтър, който разговаряше с друг полицай. Коул му кимна и Тайлър ме покани да мина.

Бях поне на десетина метра от канала, но смърдежът бе достатъчно силен. Около отвора бе поставена временна бариера. От дупката излизаше един от лабораторните експерти, носеше гумени ботуши.

— Мога ли да сляза? — попитах.

Двамина цивилни в лъскави мушами се бяха приближили междувременно до Коул и му говореха нещо. Той едва забележимо кимна. На гърба на мушамите не се виждаше обичайният надпис ФБР. Може би тези двамата не желаеха да привличат внимание.

— Удивително — подметнах, като ги задминах. — Тези хора понякога наистина изглеждат нормално.

Уолтър се смръщи. Онези двамата — също.

Нахлузих чифт ръкавици и бавно заслизах по хлъзгавата метална стълба надолу в канала.

Още не поел въздух, и се задавих. Повдигаше ми се от тази река гадости и нечистотия, течаща под оградените с красиви дървета улици на града. В гърлото ми се качи жлъчен сок. Един от каналджиите долу ме посъветва добродушно:

— По-леко ще ви е, ако поемате въздух на малки глътки.

Лъжеше ме, естествено.

Останах на стълбата, извадих от джоба фенерчето и светнах към групичката ченгета и работници по поддръжката. Те се бяха надвесили над осветено от силен фенер място, пристъпваха нервно, обувките им джвакаха в нещо, за което не ми се искаше дори и да помисля. Хората ми хвърлиха по един поглед, после отново с отегчени лица се обърнаха към предмета, върху който работеха лекарят и лаборантите. Стивън Бартън лежеше на около два метра от стълбата, потънал в смес от изпражнения и мръсотия; русата му коса играеше в течението. Очевидно бе, че просто е бил хвърлен през отвора на уличното ниво. Тялото му после се е претърколило метър-два навътре.

Докторът се изправи и изхлузи найлоновите ръкавици. Цивилен детектив от отдела за убийства, когото не познавах, го погледна въпросително. Лекарят му отвърна със същия поглед — раздразнен, сякаш отчаян.

— Не ми стига светлина тук. Ще трябва да продължим в лабораторията при нормални условия.

— Хайде сега, дайте поне малко шибана информация — въздъхна нервно ченгето.

Лекарят отвърна в същия тон през зъби и си проби път през малката група.

— Удушен. Първо е бил зашеметен с удар в задната част на главата, после удушен. Изобщо не ме питайте за времето на смъртта. Може да е бил тук — долу — ден-два, вероятно не повече. Трупът е вече омекнал.

Млъкна и бързо закрачи към мен.

Детективът изтърси:

— Прахта отива при прахта, лайното — при лайното.

Изкачих се и излязох. Лекарят се движеше непосредствено след мен. Не ми бе нужно да оглеждам тялото на Бартън. Ударът по главата отзад ми се виждаше малко необичаен, но не и невероятен. За да удушиш човек, са нужни средно десетина минути, ако предположим, че той не успее да поеме въздух по някое време, дори и частично. Бях чувал за случаи, при които в процеса на душенето жертвите успяват да отскубнат от убийците кичури коса, кожа, дори ухо. Следователно по-добре би било за насилника, при възможност, първо да зашемети жертвата. Е, ако я удари достатъчно силно, може би няма и да е нужно душене…

Уолтър все още говореше с федералните, затова се преместих колкото може по-далеч от отвора на канала, но без да излизам от полицейския кордон. Поех дълбоко от хладния нощен въздух. Вонята на изпражнения изпълваше нощта наоколо, бе сякаш полепнала по дрехите ми, като да притежаваше мрачната необратимост на самата смърт.

След малко федералните тръгнаха към колата си, а Уолтър, с ръце напъхани в джобовете, бавно се насочи към мен.

— Решили са да приберат Сони Ферера — рече.

Изсумтях.

— За какво? Адвокатите на семейството ще го изкарат от ареста, преди да е имал време да пусне една вода. И това, при положение че изобщо е замесен в тази работа. Или ако успеят да го намерят. Онези нещастници — феберейците — не могат да намерят земята под краката си при паднало положение.

Уолтър не бе в настроение да слуша такива приказки.

— Ти пък какво толкова умуваш? Онзи продава дрога за Ферера, после го прецаква и съответно си го получава — похарчват го, по-точно го удушват.

Напоследък мафията очистваше неудобните и наказаните по този начин. Бе по-чист, по-тих.

— Такава е версията на ФБР. Във всеки случай те биха използвали и най-дребния повод, само и само да приберат Сони Ферера на топло — дори и подозрение, че е пушил на непозволено място.

— Хайде сега, Уолтър. Това не е работа на Ферера. Той не би хвърлил тялото в канала…

Но Уолтър ми обърна гръб и закрачи към съседната група полицаи с вдигната ръка, което означаваше, че повече не желае да слуша никакви аргументи. Тръгнах бързо след него.

— Ами момичето, Уолтър? Може би тя има някаква роля в тази история?

Той спря и се обърна. Сложи ръка на рамото ми и рече:

— Когато те помолих да я потърсиш, съвсем не очаквах, че ще се заемеш чак толкова сериозно с нея.

Погледна към онези от ФБР.

— Откри ли някаква следа?

— Мисля, че е напуснала града. Но засега само толкова мога да кажа.

— Според лекаря възможно е Бартън да е бил убит рано във вторник. Ако е заминала след това, може да се окаже, че и тя има пръст в тази история.

— Ти ще споменеш ли това пред федералните?

Уолтър поклати глава.

— Нека да си гонят Сони Ферера. Ти продължавай да я търсиш.

— Слушам, сър — изпънах се по военному, намигнах. — Да продължавам да търся!

Махнах на минаващо такси. То спря и докато се качвах, онези от ФБР ме фиксираха с намусени, сериозни лица. Потеглихме в нощта.