Джон Конъли
Всяко мъртво нещо (41)

Четиридесета глава

Не бях си спомнял за Татенцето Хелмс от много години, поне не и докато не разказах на Рейчъл за ролята, която бе изиграл в момчешкия ми живот.

Татенцето бе най-големият грозник, когото съм виждал. По-грозен човек, здраве му кажи. Той колеше, той бесеше в по-голямата част от Портланд някъде от края на шейсетте до към края на седемдесетте години и си бе построил цяла империя там. Хелмс бе започнал с контрабанден алкохол и бе стигнал до контрол над дрогата в цели три щата.

Татенцето тежеше над сто и петдесет килограма и страдаше от рядко заболяване на кожата. От него по цялото му тяло имаше буци, най-видими, естествено, по ръцете и лицето му. Те бяха тъмночервени на цвят, люспести на вид и не само загрозяваха физиономията му, но я правеха и някак разлята, неопределена и размазана, та като го погледне човек, да види нещо като червеникава мъглява маска. Носеше костюми с жилетки, панамени шапки и винаги пушеше тумбести пури, които по онова време всички наричаха „Уинстън Чърчил“. Та човек най-напред усещаше миризмата на Татенцето и чак впоследствие го виждаше. Това даваше възможност на по-умните да се скатаят навреме.

Татенцето бе мръсен по душа, но най-точно е да кажем, че си бе истински изрод. При по-ниска интелигентност, по-благ характер и липса на склонност към насилие човек като него най-вероятно би живял в къщурка край горите на Мейн, би се занимавал с дребен бизнес и би продавал коледни дръвчета на симпатягите от квартала. Но той бе доволно интелигентен, в мръсния смисъл на думата, целият свят му бе крив за нещо, а грозотата му, изглежда, бе външната изява на дълбока морална и духовна развала, корумпираност, която подбужда към мисълта, че едва ли най-лошото в него е грозната му мутра. Бе изпълнен с вътрешна ярост, злоба и стръв, мразеше околните и всичко, свързано с тях.

Дядо ми бе познавал Хелмс още от дете. Бе служил дълги години като заместник-шериф, бе психолог, който познаваше хорската природа и усещаше доста добре душата на престъпника. Особено на престъпника. Та той казваше, че у Хелмс не се улавя нищо друго, освен злина.

— В началото си мислех, че грозотата му пробужда лошото в него — бе казал дядо ми веднъж. — Че поради нея се държи зле с околните, че е намерил такъв начин да си отмъщава на обществото, сякаш то му е виновно.

И онзи случай изплува пред очите ми, като че се бе случило преди ден. Седяхме с дядо на верандата на къщата, където живеехме с него и мама след смъртта на баща ми. Дядо си имаше любимо куче, порода басет — ловджийско, бе го нарекъл Док — на името на прочутия тогава кънтри певец Док Уотсън. Ще попитате защо го бе нарекъл на певеца? Ами защото харесваше много прочутата песен на Уотсън на име „Албърта“ и толкоз. Та кучето Док лежеше в краката му дълбоко заспало, от време на време похъркваше или излайваше в ответ на бог знае какви перипетии из кучешките си съновидения.

Дядо отпи глътка кафе от синя тенекиена чаша и я остави в краката си. Док потръпна, отвори едно око, за да не пропусне нещо важно, успокои се и пак се унесе в сънищата си.

— Но не грозотата е причината Хелмс да е такъв — продължи дядо. — Не. В него си има нещо из основи криво, нещо, което не мога да определя точно. Понякога си мисля какъв ли би могъл да стане, ако не бе толкова грозен. С неговата амбиция и воля би могъл да стигне дори до президент на САЩ, но смятам, че би бил нещо по-скоро като Джо Сталин^[1], а не като Джо Кенеди. Момко, момко, нали съм ти казвал да стоиш далеч от него и всичко негово. Колко пъти съм ти казвал, а? Ти вчера получи добър урок, по лош начин — от лош човек.

Аз се бях върнал от Ню Йорк с хлапашката заблуда, че съм отракан, че с мен майтап не става, защото съм умен и бърз и ако се стигне до сблъсък с местните провинциални недоносчета, мога да им покажа някой и друг трик. Абе, младежки глупости. Татенцето Хелмс обаче ме научи на някои истини по доста убедителен начин.

И друг получи същия урок като мен. Кларънс Джоунс, момче, което живееше с баща си, заклет пияница, недалеч от мястото, където днес се намира Мейн Мол Роуд. Кларънс бе добро момче, но не особено умно, родено винаги да свири втора цигулка. Бяхме се сприятелили и вече доста време се движехме заедно, през топлите и мързеливи летни следобеди обичайно ходехме по поляните да стреляме с въздушната му пушка или задигахме бира от запасите на баща му. Бяхме отегчени до смърт, та всеки около нас го усети, дори и Татенцето Хелмс.

Той тъкмо бе купил стар, разнебитен бар на „Конгрес стрийт“; бе решил да го превърне в първокласно заведение. Това бе преди модернизирането на пристанищния район, преди появата на десетките магазини за тениски, за сувенири и подаръци, на големия киносалон и барчетата, където на туристи сервираха безплатни питиета между пет и седем часа. Може би Хелмс усещаше повея на новите времена, защото започна да модернизира бара: смени старите тесни прозорци с широки, сложи нов покрив, купи мебели от стара белфастка църква.

Един неделен следобед висяхме с Кларънс зад намиращия се в ремонт бар на Хелмс, измъчени от жегата, отегчени, подивели. И какво да правим? Взехме та изпотрошихме всичките му прозорци — до един. Нови, хубави цветни стъкла. Мятахме камъни с момчешка точност, състезавахме се кой е по-добър стрелец. Накрая намерихме захвърлен стар бойлер и най-вандалски го прехвърлихме през широкия сводест прозорец в задната част на помещението, предвидена за начало на самия бар.

Естествено, след това се покрихме. През следващите два дни не се срещахме с Кларънс и изобщо забравихме за случилото се. На третата вечер се видяхме, купихме си бира и тъкмо вървяхме по „Сейнт Джон“, когато ни налетяха трима от хората на Татенцето. Завлякоха ни до паркиран в тъмна уличка черен кадилак елдорадо. Завързаха ни очите с парцали, сложиха ни белезници, устите ни залепиха с онзи тип широка леплива лента, дето използват за амбалаж, и ни набутаха в багажника. Лежахме с Кларънс рамо до рамо в задушното пространство и изведнъж подуших възкиселата, гадна миризма на некъпана от месеци, изпотена плът. Смърдеше Кларънс. Почти веднага се досетих, че най-вероятно и аз смърдя така.

След малко обаче усетих и други миризми. Не говоря за типичния мирис на машинни масла или бензин, на омаслени парцали и прочие типични за един багажник атрибути. Не, освен на младежка пот вътре вонеше на човешки екскременти и урина, на повръщано и жлъчна течност. Миришеше ла страх, на предстояща смърт и мигом разбрах, че мнозина от жертвите на Татенцето, ако не и всичките, вероятно са пътували в същия багажник. Към онзи свят.

В мрака и теснотията загубихме чувство за време, така че не мога да кажа колко сме пътували. По едно време колата спря. Някой отвори капака, отгоре — в нощното небе — блеснаха звездите. Сякаш в тях зърнах някаква небесна надежда. Недалеч чувах шума на вълни, вдъхвах солен морски въздух. Извлякоха ни доста грубо и ни помъкнаха нанякъде. Стъпвахме по камъни и ниски храсти, залитахме, блъскаха ни в гърбовете. От време на време усещах, че стъпвам и по пясък. Кларънс започна да стене и проплаква, но може би това съм бил аз, а съм си мислил, че е той. После ни спряха и ни спънаха, за да паднем по очи. Отдолу имаше само пясък. Груби ръце свлякоха дрехите ми, започнах да ритам наляво и надясно, докато някой ме удари зверски в кръста. Заболя ме ужасно и притихнах.

Свалиха парцала от лицето ми и веднага познах навелия се отгоре ми Хелмс. Зад него изпъкваше силуетът на голяма сграда. Бе Блек Пойнт Ин. Значи се намирахме на плажа при Праутс Нек, отвъд Скарбъро. Ако можех да се обърна, вероятно щях да видя светлините на Олд Орчард Бийч. Но не можех да помръдна дори.

Татенцето държеше горяща пура и ми се хилеше. Усмивката му бе като светлина по острието на нож. Бе облечен в редовния си двуреден костюм с жилетка, на малкото й джобче проблясваше златната верижка на часовника. На яката на бялата памучна риза се кипреше папийонка на бели и червени точки. Отляво на мен, краката на Кларънс се размърдаха — опитваше се да стане, но един от негодниците на Хелмс го срита. Бе русоляв мръсник, когото наричаха Мартин Тигъра. Постави крак на гърдите му и го натисна обратно на пясъка. Чак сега забелязах, че Кларънс не е гол.

— Ти ли си внукът на Боб Уорън? — попита след малко Татенцето Хелмс.

Кимнах. Започвах вече да се давя. Ноздрите ми бяха пълни с пясък, устата ми залепена, в дробовете ми не влизаше достатъчно въздух.

— Знаеш ли кой съм аз? — попита Хелмс, все така загледан в мен.

Пак кимнах.

— Ама, изглежда, не знаеш, а, момче? Защото ако знаеше, не би сторил онова, което си направил с моята собственост. Освен ако не си глупак, а то е още по-лошо от това да не знаеш кой съм аз.

Обърна лице за миг към Кларънс, но не му рече нищо. Стори ми се, че в очите на Хелмс се мярна нещо като съжаление. Кларънс си бе възтъп, по този въпрос съмнения нямаше. И за частица от секундата в съзнанието ми се появи нелепата мисъл — сякаш Кларънс е сам, а ние останалите сме бандата на Хелмс, която се кани да му стори нещо много ужасяващо. Но аз не бях от тази банда и страхът от предстоящото ме върна обратно в реалността. Усетих пясъка под голата си кожа и зърнах Мартин Тигъра да се приближава към мен. Носеше обемист и тежък на вид найлонов плик; от онези, в които слагаме най-обикновен боклук. Погледна шефа си и онзи му кимна. Тогава Тигъра изсипа съдържанието на торбата върху мен.

Вътре имаше земя, пръст, но и още нещо. След миг почувствах хиляди мънички краченца да ме полазват, по космите на краката и на чатала — по срамните части, да изследват всяка неравност по тялото ми като същински любовници. Усетих ги и по клепачите си и бясно замятах глава, за да ги сваля, но не успях. Тогава започнаха и да ме хапят, същински ужилвания, кратки, остри, болезнени, стотици хиляди нажежени иглички в кожата — по ръцете, по клепачите, бузите, краката, дори и по пениса. Мравките ме нападаха освирепено, усещах, че влизат и в ноздрите ми, жилеха ме и там, въртях се и ритах, стенех и скимтях през нос, гърчех се и бог само знае какво още съм правил… Триех се като луд в пясъка с надежда да ги унищожа, но все едно че исках сам да си съдера кожата. Заплаках, усещах сълзите да текат, изплаках цяла река може би. След истинска вечност, когато май започна да ми става безразлично, нечия ръка ме хвана за глезена и ме повлече нанякъде. Вълните ме плиснаха изведнъж, разбрах, че съм на самия край на плажа; свалиха ми белезниците и аз тутакси откъснах лепенката от устата си, поех дълбоко въздух, пренебрегвайки болката — в лудо желание да се чеша и трия навсякъде. Потопих се целият, наврях и главата във водата и все още ми се струваше, че усещам мъничките хищници по себе си. Но ужилванията скоро секнаха, мравките се издавиха. Сега крещях от болка, но и от страх, а и в паника, от срам и унижение, гняв и омерзение.

Дни наред след това вадех мъртви мравки или части от телата им от косата си. Някои от тях се оказаха по-дълги от нокътя на средния ми пръст, със закривени, грозни щипки. Цялото ми тяло бе на буци и ранички, бях замязал на самия Хелмс. Носът ми бе подут, вътре усещах тъпа болка.

Няма да забравя мига, когато излязох от водата и залитнах. Хората на Хелмс се бяха върнали в колите. На плажа бяхме тримата: аз, Кларънс и Татенцето с пурата в ръка. Кларънс бе непокътнат. Татенцето разпозна удивлението ми и се ухили още по-гадно. Подръпна от пурата и рече:

— С твоя приятел се видяхме снощи.

Покровителствено сложи дебела, безформена като разтопен восък ръка на рамото му. Кларънс потръпна, но не посмя да се отдръпне.

— Сам ни разказа всичко. Дори нямаше нужда от принуда.

Болката от предателството на приятел е по-силна от всякакви ухапвания или ужилвания. Погледнах Кларънс Джоунс с нови, някак си по-възрастни, може би по-зрели очи. Той стоеше на пясъка, навел глава, притиснал ръце към гърдите си и трепереше. Очите му бяха гузни, пълни с вина, а може би също с болка, извираща направо от дълбините на сърцето му. Искаше ми се да го мразя, Татенцето очакваше именно това от мен. Гледаше ме с гадната си мутра и се усмихваше. Но аз изпитвах само дълбока празнота и някакво съжаление.

По някакъв странен и необясним начин съжалявах и Татенцето Хелмс, дебел, разплут, с увиснала кожа и тлъстини. Съжалявах го и за необходимостта, която го задължаваше да наказва две хлапета по такъв жесток начин за едни счупени стъкла. И не физическото наказание бе страшно, много по-страшно бе другото — да унищожиш едно момчешко приятелство вовеки веков. И всичко това, за да запази авторитета си на местен силен човек. Жалко наистина.

— Слушай, момче — рече Хелмс, — слушай внимателно. Тази вечер ти научи нещо много важно. Всъщност научи две неща: първо — да не се ебаваш с мен, и второ — нещо относно приятелството. В края на краищата единственият приятел, който си имаш на този свят, си ти самият. Защото онези другите до един ще те прецакат, когато се наложи. Накрая всеки от нас остава сам срещу останалите. Това е.

Обърна се и си тръгна към колата, като с мъка заобикаляше дюните и тътреше безформените си крака по пясъка.

Оставиха ни да се върнем пеша до Скарбъро. Дрехите ми бяха почти разкъсани и мокри, но някак си се оправих. Не си проговорихме по целия път обратно, дори и когато се разделихме за последно на прага на дядовото място. Кларънс си тръгна с наведена глава, без да се обърне. Евтините му мокри гуменки шляпаха по пътя.

След това вече не се срещахме и малко по малко аз направо го забравих. Научих чак след петнадесет години, че го убили при кражба в склад за компютърна техника. Било в околностите на Остин, където Кларънс работел като охранител. Пазел компютрите, заради които го застреляли.

Какво стана онази вечер ли? Щом се прибрах в дядовата къща, първо взех антисептични средства от аптечката и се скрих в банята. Съблякох се и дълго се трих с напоени с дезинфектанти тампони — по всички места, където ме болеше. Щипеше зверски, но търпях. Когато свърших, седнах на клозетната седалка и дълго плаках. Там ме намери дядо. Мълча известно време, после изчезна някъде. Върна се с една купа, където бе забъркал някаква каша със сода бикарбонат, вода и още нещо. Продължително ме маза с нея по гърба, гърдите, ръцете и краката, после изсипа малко в шепите ми — сам да се натрия по срамните части. После ме зави в бял чаршаф и ме настани на стол в кухнята. Донесе отнякъде бутилка и ни наля по чашка. Май беше „Реми Мартин“, ако си спомням правилно. Чудесен коняк. Изпих го бавно, мълчахме и двамата. Когато стана време да си лягам, той ме погали по главата.

— Лош човек — повтори дядо и си допи кафето на един дъх. Сетне стана, а Док мигом се пробуди и също стана. — Искаш ли заедно да разходим кучето?

Отказах. Той сви рамене и тръгна надолу по стълбите на верандата, след кучето, което веднага запраши по моравата отпред, като лаеше, скимтеше и се обръщаше да види дали господарят му идва.

Десет години след този случай Татенцето Хелмс почина от рак на стомаха. След смъртта му полицията изчисли, че пряко или непряко е замесен в повече от четиридесет убийства, някои от тях извършени доста далеч, чак във Флорида. На погребението му присъстваха шепа хора.

Отново си спомних за Татенцето Хелмс, когато с Рейчъл си тръгвахме от гробището в Метари. Не зная защо, може би заради тукашните убийства. Може би у Джо Боунс бях усетил нещо от вътрешната злост и вечно присъстващия притаен гняв на Хелмс. Омраза към околния свят, която извира от нещо дълбоко объркано и зло в самия него. И пак се замислих за дядо, за Хелмс и за получените уроци, чиято поука май все още не бях напълно проумял.