Джон Конъли
Всяко мъртво нещо (43)

Четиридесет и втора глава

На другата сутрин се успах. Рейчъл си бе отишла в стаята. Когато почуках, гласът й прозвуча тежък, уморен. Каза ми, че желае да остане в леглото, да почива още. Когато стане — ще отиде в Йезуитския университет. Помолих Ейнджъл и Луис да я наглеждат и излязох.

Случката на гробищата ме бе разтресла здраво, въпреки че външно не бих го признал. Перспективата за евентуална среща с Джо Боунс също ме отблъскваше. Сега пък ме налегнаха силни угризения за това, че бях въвлякъл Рейчъл в цялата история, дори в известен смисъл на думата я бях принудил да участва в събитията. Трябваше да се разкарам от Ню Орлиънс, та дори и за кратко време. Да си прочистя мозъка, да погледна на нещата откъм друга страна. На „Сейнт Питър“ има едно място, където правят чудна пилешка супа. Отбих се там, похапнах и потеглих.

Морфи живееше на около четири мили от Сесилия или някъде на две-три мили северозападно от Лафайет. Беше си купил и вече възстановяваше стара плантаторска къща до малка река; с две думи, класически старовремски луизиански дом — смесица от влиянията на различни архитектурни стилове: френски колониален, островен и европейски. С добър бюджет можеш да превърнеш подобна постройка в много удобно жилище.

Отвън къщата бе необичайна: бе повдигната на колони заради честите наводнения и главната жилищна площ бе над тях; под нея бе сутеренът, използван за склад, също над земята. Тази част бе тухлена и Морфи бе преработил сводестите входове. Бе сложил ръчно дялана дограма, която придаваше голямо очарование и се връзваше с околния пейзаж. Горната част бе също преустроена, тънките стени с гипсови замазки бяха заменени с дебели греди, редувани с тухли. Намазаният със смола и издаден над колоните покрив бе частично препокрит с плочки от аспид.

Бях се обадил от заведението, преди да потегля, за да кажа на Анджи, че съм на път към тях. Когато пристигнах, Морфи току-що се бе прибрал. Намерих го зад дома, поправяше една пейка.

— Как ти се вижда колибата? — попита ме, без да спира работата с чука.

— Чудесна е. Май че имаш още доста работа по нея, а?

Той изпъшка от усилието на последния удар и захвърли чука на земята. Изпъна се и се протегна, погледна задната част на къщата с неприкрита гордост.

— Е, има, но това не е проблем. Строена е от французин през 1888 година. Разбирал е от тези неща човекът. Главната ос на строежа е изток-запад, основното изложение е южно. Много важен е изборът на мястото.

Посочи с ръка посоките и добави:

— Проектът е типичен европейски, целта е през зимата слънцето, чиито лъчи тогава падат под остър ъгъл, да топли максимално. През лятото пък огрява само сутрин и вечер. Това е класическа идея, казвам ти, идва още от времето на Марк Витрувий. Супер. Повечето къщи в Америка не са строени така. Хората си ги издигат където им хрумне. Вземат една пръчка, хвърлят я и където падне, казват: „Ето тук ще да е!“. Глупости. Ние, американците, сме разглезени от евтините енергийни източници. Да, ама арабите се осъзнаха и издуха цените и сега виждаш ли какво става, а? Някои чак сега започват да загряват, че е много важно къде и как ще си построиш дома.

След малко се засмя и рече:

— Абе, да ти призная все пак — и аз не зная каква е ползата оста да бъде изток-запад. Като гледам така, тук слънцето си грее постоянно.

Влязохме вътре. Той взе набързо един душ, седнахме на масата и се разприказвахме, а Анджи започна да готви.

Анджи бе дребничка, почти четиридесет сантиметра по-ниска от съпруга си, стройна, с падаща по раменете кестенява коса. Бе начална учителка, а през свободното си време рисуваше. Зърнах някои от нещата й — не бяха лоши, имаше усет. Повечето бяха маслени бои, импресионистични мотиви, красиви петна по стените на дома им.

Морфи си отвори бира „Бро Бридж“, аз помолих за минерална вода. Анджи тракаше с тенджерите и отпиваше от чаша бяло вино. Видях, че реже пилешки гърди на ситни късчета, в една тенджерка разбърка бял сос с масло и брашно и нещо много, много благоуханно.

Кейджуните готвят пилешкото със сосове, лепкави, гъсти и много вкусни. Анджи досипа фъстъчено масло, още малко брашно и започна да го бърка бързо, за да не загори на силния огън. След малко белият цвят се превърна в бежов и накрая в тъмношоколадов. Свали соса от огъня и го остави да изстива, като пак го разбъркваше.

Морфи блажено отпиваше от студената бира, протегнал крака, а аз станах и й помогнах да нареже лука, зелените пиперки и целината. После тя ги задуши с масло, добави мащерка, риган, паприка и люти чушки, лук и чесън на прах, наряза на тънко някакъв местен салам. Добави и пилешкото, и още подправки, цялата кухня започна да ухае. След около половин час сервира ориз в три чинии и го заля с цялата тази вкуснотия, която се бе получила под опитните й ръце. Започнахме да ядем мълчаливо, наистина беше много апетитно.

Заедно измихме и изсушихме чиниите. После Анджи си легна, а ние с Морфи отново се настанихме на масата. Разказах му за Раймон Агиляр и увереността му, че е виждал фигурата на някакво момиче на Хъни Айлънд. Споделих и за съновиденията на леля Мари, и за предчувствието ми, че така или иначе; смъртта на Дейвид Фонтено на Хъни Айлънд е свързана с момичето.

Морфи дълго мълча. Не се опита да се подиграе с думите на Раймон, не ги нарече дивотии и болни видения, нито пък се присмя на увереността на старицата, че е чувала истински гласове от отвъдното. Накрая само попита:

— Ти сигурен ли си, че знаеш мястото?

Кимнах.

— Добре тогава, ще опитаме. Утре имам почивен ден, затова най-добре е да преспиш тук. Намира ни се и стая за гости.

Обадих се в хотела на Рейчъл и й обясних какво ще правя на следващия ден. Описах й горе-долу и мястото, където смятах, че ще бъдем. Тя обеща да предаде всичко на Ейнджъл и Луис. Добави, че след съня се чувства по-добре. Но аз си знаех, че ще трябва да мине доста време, за да може да се съвземе от ужаса на онази касапница. На всичкото отгоре бе убила човек…

 

 

Станахме съвсем рано. Бяхме готови да тръгнем още в седем без десет. Морфи обу тежки ботуши със стоманени пети и носове, стари джинси и пуловер без ръкави над тениска с дълги ръкави. По джинсите му имаше петна от боя и безир — от ремонта на къщата. Главата му бе свежо бръсната и ухаеше на някакво козметично чудо.

Преди да потеглим, закусихме. Кафето допихме пред къщата, на крак. Анджи се показа с бяла роба, погали бръснатата глава на мъжа си и му се усмихна сладко. Морфи се намръщи, но аз си знаех, че той я обича много и нейните милувки му доставят удоволствие. Преди да тръгнем, я придърпа и я целуна по устата, заровил пръсти в гъстата игрива. Тя инстинктивно се притисна към него, но той ме погледна и бързо се отдръпна. Двамата се засмяха смутено, тя се изчерви. Чак тогава забелязах, че коремът й е леко подут. Бе бременна, вероятно някъде около петия месец. Помислих си, че вече не съм така наблюдателен както едно време. Къде гледаш, Птицо? — рекох си и сам си се усмихнах. Сетне се сетих, че сам Морфи ми бе намекнал за това.

Пресякохме полянката пред къщата, Анджи остана на вратата и ни помаха с ръка. Бе отпуснала тежестта на тялото на единия крак, лекият ветрец развяваше косата и крайчеца на робата й.

— Отдавна ли сте женени? — попитах Морфи. Вървяхме към кипарисовата горичка, която прикриваше къщата откъм пътя.

— През януари ще станат две години. Да знаеш, аз съм голям късметлия с нея. Изобщо не съм си представял, че това момиче напълно ще промени живота ми.

Говореше открито, не изпитваше стеснение. Усмихна ми се и добави:

— Тя е чудесен човек.

— Кога очаквате бебето?

Пак се усмихна.

— Към края на декември. Момчетата организираха тържество, като научиха. Отбелязаха факта, значи, че Морфи ще става баща. Беше много мило.

Поразнебитен пикап бе паркиран на края на поляната. Бе с ниско ремарке, на което бе качена широка, плоскодънна лодка, завита с платнище. Двигателят бе обърнат и положен върху задната й седалка.

— Докара ми я братът на Тусан снощи — обясни Морфи. — Той пренася туй-онуй от време на време, да изкара някой долар отгоре.

— А самият Тусан къде е?

— А бе хранително отравяне, да не повярва човек. Твърди, че ял развалени скариди, ама знаеш ли? Лично аз си мисля, че го мързи да си помръдне дебелия задник толкова рано сутринта.

В каросерията на пикапа, под платнище, зърнах брадва, моторен трион, две вериги, дебело найлоново въже и хладилна кутия. Грижливо бе приготвен и леководолазен костюм с маска, два дълбоководни фенера, две кислородни бутилки. Морфи носеше термофорно шише с кафе, вода, две франзели и полято с купешки сос пилешко в кутия. Всичко бе поставено в голяма непромокаема торба.

Качихме се на колата, Морфи запали двигателя. Той завъртя, затрака, изплю миризлив дим, но после се стабилизира и заработи с равномерно, нормално бръмчене. Потеглихме за Хъни Айлънд. Оказа се, че има дори и стереокасетофон. Морфи пусна касетка с песни на Клифтън Шение.

Минахме резервата Слайдъл, наречен на името на сенатора демократ Джон Слайдъл, продължихме покрай няколко пазарни центрове, закусвални за аламинути и китайски ресторанти с бюфетно сервиране. Хванахме по северния бряг на Поншартрен. На федералните избори през 1844 година Слайдъл уредил два парахода да докарат гласоподаватели — ирландци и германци — от Ню Орлиънс в енорията Плакемин. Да гласуват там за него. В цялата тази игра нямало нищо противозаконно. Противозаконно било само това, че спирали на всяко населено място и гласували; и така до края на маршрута пуснали бог знае колко гласове за сенатора.

Спряхме на рейнджърското пристанище на река Пърл, до редица занемарени плаващи рибарски колиби, закотвени току до брега. Над водата и околните дървета все още висеше мъгла. Свалихме лодката и нагласихме двигателя. Пренесохме веригите, въжето, брадвата, водолазния костюм и храната. След малко слънцето изгря. На съседното дърво проблесна огромната мрежа на златист паяк, разположен като истински крал в самия й център. Крайбрежният свят вече се пробуждаше. И така — с жуженето на хиляди насекоми и цвърченето на птичките — потеглихме по реката. Ревът на двигателя се смеси със стотиците странични шумове.

По околните брегове растяха блатни храсти и ниски дръвчета, заедно с по-високи водни брези, върби и доста големи кипариси, лиани с навити по дърветата отворени алени цветове. Тук-таме плаваха пластмасови бутилки, завързани с корда. Това бяха маркировки на заложени въдици. Тук речната риба бе в изобилие и много вкусна. Минахме край рибарско селце с порутени хижи и завързани за дърветата пироги. Сивкава чапла ни гледаше мъдро от клоните на един кипарис. Под него на брега се бе показала главата на речна костенурка, замръзнала неподвижно, може би се радваше на ранното слънце.

Носех надрасканата набързо от Раймон Агиляр карта, но ни отне известно време да открием въпросния проход, водещ към траперския канал. На входа му издигаха мощни снаги група евкалипти, дебелите им стволове почти препречваха зеленясалата водна повърхност. Едва се провряхме, по-нататък ни пресрещнаха увиснали почти до водата клони, покрити с гъст мъх. Въздухът бе наситен с мирис на зелена растителност, застояла вода и гнилоч. Разкривени, обезформени трупи на мъртви дървета, окръжени от тръстики, стърчаха като полуразрушени монументи под свежите слънчеви лъчи. На изток забелязах сивия купол на боброво жилище; на метър от нас нещо приплясна — обърнах се, бе тялото на дълга водна змия.

— Жълт змей — пошегува се Морфи. — Но наоколо има и гърмящи змии, да знаеш.

От провисналите клони на околните дървета капеше вода, почти навсякъде ечаха песните на ранобудни птички.

— Тук намират ли се алигатори? — попитах Морфи.

Сви рамене:

— Може би. Те не се нахвърлят върху хората, освен ако хората не ги закачат. В блатата има лесна плячка колкото си щеш. Но нападат кучета, ако се приближат съвсем до водата. За всеки случай, ако видиш някой, докато съм под водата, стреляй във въздуха, за да ме предупредиш.

По едно време каналът се стесни дотолкова, че вече се движехме със затруднение. Чух скърцане и стържене — допирахме дъното. Погледнах — не бе дъното, а потопено дърво. Морфи загаси двигателя и с помощта на греблата и ръцете, малко по малко, успяхме да прехвърлим лодката.

Май бяхме разчели картата погрешно, защото пред нас се бе изправила стена от див ориз — високи, яки стъбла, същински зелени остриета над водата. Все пак имаше проход — един-единствен, колкото да мине малко дете. Морфи сви рамене, запали двигателя. Тръгнахме към него, удрях стъблата с греблото в опит да отворя още малко място. Нещо изпляска наблизо и тъмна сянка, колкото едър плъх, се плъзна във водата.

— Нутрия — рече Морфи.

Гризачът спря до един дънер и започна да души въздуха. Сега успях да различа острата му муцуна и дългите мустаци.

— Месото му е по-гадно и от алигаторското. Някой разказваше, че сме се опитвали да продаваме нутрии на китайците — засмя се Морфи. — Едва ли някой друг ще се осмели да яде такова нещо.

Малко по-нататък оризът премина в гъста трева с не по-малко остри, режещи стъбла. За секунди, докато размахвах греблото, успях да се порежа на няколко места. Все пак преминахме и това препятствие и излязохме в нещо като лагуна, образувана от постепенното наслагване на тиня и наноси. По бреговете стърчаха каучукови дървета и върби, чиито клони докосваха водата, досущ потопени човешки пръсти. На изток забелязах земя, изглеждаше твърда и стабилна, близо до голяма група водни лилии. Бе разкаляна, а в калта се виждаха следите на диви прасета; те сигурно идват тук не само на водопой, но и заради подводните корени на лилиите, които много обичат. Малко по-надясно стърчаха загнилите останки на катер; вероятно с него е бил направен и нашият канал. По корпуса имаше дупки, двигателят бе свален — сигурно отдавна изнесен оттук.

Завързахме лодката за дънера на самотен блатен клен току на ръба на брега; почти целият бе покрит със спори на папрат, позасъхнал в очакване на живителни дъждовни струи. Морфи се съблече и остана по спортни гащета, намаза се с мас и навлече костюма. Нахлузи плавниците, закачи кислородната бутилка и я изпробва.

— Водата по тези места не е чак толкова дълбока, може би три-четири метра, но това тук е по-особено — каза той. — Виж само отражението на светлината върху водната повърхност. Тук си е дълбочко — поне шест метра, че и повече.

Наоколо плаваха листа, клечки и загнили дънери, насекоми жужаха, а водата бе тъмнозелена.

Морфи потопи маската, за да я намокри и извърна лице към мен.

— Да знаеш, хич и не съм си помислял, че може да ми се наложи да гоня блатни духове през почивен ден.

— Раймон Агиляр каза, че тук някъде е виждал момичето — отвърнах аз най-сериозно. — Фонтено е убит малко по-нагоре по реката. Тук има нещо, бъди сигурен. Нали знаеш какво да търсиш?

Морфи кимна.

— Някакъв контейнер или нещо подобно. Тежък, вероятно запечатан.

После постави маската, запали фенера и налапа мундщука на бутилката, като смукна кислород. Завързах единия край на въжето за клена, другия — за колана му, проверих и опънах възлите. Потупах го по гърба, той вдигна палец нагоре и навлезе във водата. Направи две стъпки и усети дълбокото. Тогава вече се потопи, а аз започнах да отпускам въжето с две ръце, бавно, ритмично.

Аз нямам голям опит в леководолазния спорт, освен два-три урока по време на една ваканция със Сюзън във Флорида. Съвсем не завиждах на Морфи и подводното му търсене в тази блатна вода. Като дете съм плувал в река Стродуотър през лятото. Ходехме на едни места, недалеч от Портланд — там, където сега е почти краят на града. По тях се въдят едни дълги тънки риби, хищни и зли като змиорки, но по-къси и с много остри зъби. Като ги види човек и неволно си помисля за зората на човечеството с всичките й първични и страшни чудовища — водни, земни и всякакви. Докоснат ли голите ви крака, изтръпвате и незабавно си представяте как завличат на дъното малки деца или кучета и ги разкъсват с острите си като малки кинжали зъби.

Водите на блатата около Хъни Айлънд обаче са свят, съвсем различен от този на моето детство. Трудно е да се сравняват водните басейни на Мейн с тази тъмна на цвят вода с лъскавите й змии, алигатори и коуени, както кейджуните наричат блатните костенурки. Това тук си е дива природа, опасна и зловеща. Но и тук има подобни хищни риби и люспести шарани, костури и разни дребни крайбрежни гадове, сходни с акулите. И, разбира се, алигатори.

Защо ли се замислих за подобни неща точно когато Морфи се потопи? Опитах се да прогоня тези образи, но ща не ща пък се сетих за момичето, потопено тук някъде. Около него вероятно се навъртат всичките тези водни гадости, побутват металния му ковчег с тела, опитват се да намерят отверстие, за да налетят на гниещата плът.

След около пет минути Морфи се показа, посочи с ръка североизточната част на брега и отрицателно поклати глава. Сетне пак се потопи, като даде знак, че отива в южна посока, и въжето започна да се изнизва. Няколко минути по-късно усетих вибрации, въжето се поклати и Морфи подаде глава доста по-далеч от първия път. Доплува до брега, свали маската и мундщука и задиша тежко. Посочи на юг и избъбри на пресекулки:

— Там намерих две метални кутии с размери около метър и половина на шейсет сантиметра на четирийсет. Едната е празна, другата затворена, заключена. На петдесетина метра от тях пък има няколко петролни варела, маркирани с нещо като хералдична лилия. Май са на старата химическа компания „Бревис“, тя се намираше в западната част на Батън Руж, ама големият пожар през осемдесет и девета я довърши. Това е. Друго няма.

Погледнах към южните брегове; не се виждаше нищо друго освен дебели корени, повечето потопени във водата.

— Можем ли да извадим онази кутия с помощта на въжето?

— Абе, може, но е тежка и ако се отвори, докато я вдигаме, ще изтърсим всичко, което съдържа във водата и трудът ни ще иде по дяволите. Ама дай да изкараме лодката по-навътре и да се опитаме да я извадим.

Вече напичаше силно, макар че дърветата по брега осигуряваха някаква защита срещу палещите слънчеви лъчи. Морфи извади две бутилки с минерална вода от хладилната кутия. Отпихме, седнали на брега. След малко станахме, качихме се на лодката и я откарахме на място, което хареса на Морфи.

Заловихме се за работа. На два пъти сандъкът се закачваше за нещо на дъното, докато се опитвах да го извлека нагоре. Сетне изчаквах Морфи, който повдигаше отдолу, отново да ми подаде сигнал. Накрая на повърхността се показа сива метална кутия, подкрепяна от якото му рамо. Прехвърлих я с негова помощ на лодката, а той се върна да завърже въжето на някой от варелите.

Върнахме се на брега и свалихме кутията. Бе заключена с катинар и верига, стари, силно ръждясали. Какво ли толкова имаше в нея? Взех брадвата и здраво ударих ръждясалия катинар. Веднага се разчупи. Морфи клекна до металния сандък — както си бе с бутилката на гърба и маската, вдигната на чело. Задърпах капака, бе заял. Заудрях с тъпата част на брадвата тук-таме, малко отляво, отдясно, по средата и по едно време се отвори.

Вътре имаше пушки „Спрингфийлд“, 50-и калибър, от онзи модел, дето се зареждат отзад, и костите на дребно животно, много прилично на куче. Металът бе доста корозирал, но на места се четяха буквите „Ел Ен Джи“.

— Крадени — рече Морфи и извади една, за да я разгледа. — От 1870 или 1880 са. Сигурно властите са обявили награда за залавянето на крадеца и той ги е потопил тук. Може да е възнамерявал да се върне, да си ги вземе по-късно.

Опипа животинския череп с пръсти.

— Тези кости сигурно значат нещо, а? Жалко, че никой не е налитал на Баскервилското куче по тези места, иначе току-виж сме разгадали мистерията, а! Малко дребно за него все пак, не мислиш ли?!

Огледа пушките пак, обърна се към вътрешността на малката лагуна. Въздъхна и нагази във водата.

Изваждането на варелите се оказа доста трудна работа. Вързахме първия с верига, тя на три пъти се изхлузваше. Накрая сложихме и втората и завързахме и двете около варела като коледен подарък на канапче. Успяхме да качим варела и аз се опитах да го отворя още над водата, но лодката почти се преобърна, та се наложи пак да се връщаме на брега. Когато с големи усилия го замъкнахме на суха земя, се оказа, че той съдържа само застояли нечистотии. Тези варели имат специални отвори за наливане и изливане на петрола, но може да се вади и самият капак. Когато отворихме втория варел, той дори и нечистотии не съдържаше. Вътре имаше камъни за тежест — сложили са ги, за да могат да го потопят.

По това време Морфи бе вече страшно изморен. Направихме дълга почивка, похапнахме пиле и хляб, пихме кафе. Преваляше пладне, а жегата бе вече почти непоносима. По нас течеше пот, дишахме трудно. Полегнахме за няколко минути и аз предложих да поема втората част от задачата като леководолаз. Морфи не отказа. Дадох му кобура с пистолета и навлякох костюма, като взех втората бутилка.

Когато влязох, водата се оказа удивително хладна и приятна. А когато потънах до шията, дишането ми доста се затрудни. Веригите натежаха още повече, но стиснах зъби и тръгнах по въжето към следващия варел. Дъното бе силно наклонено и след малко се наложи да се гмуркам. Преди това запалих фенера.

Тук, долу, ми се стори много дълбоко, а и тъмно. Водораслите и плаващите на повърхността листа и клонки пречеха на слънчевите лъчи да проникват навътре. Някъде встрани, с периферното си зрение, забелязвах риби, рибки, а и по-едри форми. От варелите бяха останали общо пет, натрупани в нещо като купчина около потопено дърво, огромно и старо като света. Идеята да бъдат наредени около него не бе лоша. Всеки с лодка би избягвал дървото, следователно вероятността да попадне на варелите се намаляваше, а и те се забелязваха трудно, защото водата в основата на ствола бе по-мътна. Всъщност без фенер те биха били практически невидими.

Завързах най-горния с веригите и дръпнах здраво да проверя дали ще помръдне. Той се наклони и после се свлече на дъното, като изтръгна веригата от ръката ми. Водата се размъти, не виждах добре, а после всичко почерня, защото от него започна да изтича петрол. Заритах с плавниците, за да се придвижа назад — на по-чисто — и тогава чух изстрела. За миг помислих, че Морфи може да е загазил, някой да го е нападнал, после се сетих за уговорката. Уплаших се, защото мигом загрях, че не Морфи, а аз съм загазилият.

Зърнах алигатора още преди да съм показал глава над водата. Не бе голям, може би не по-дълъг от метър и осемдесет, но в светлината на фенера видях дългите, криви зъби, показали се извън челюстите, и белезникавия му отвратителен, уродлив корем. Поради мътилката и петрола и аз, и звярът бяхме загубили ориентация, но той се насочваше към лъча на моя фенер. Незабавно загасих светлината и веднага загубих алигатора от полезрението си. С все сила заритах и се озовах на повърхността.

Маркиращото въже бе на около пет метра от мен, Морфи — до него.

— Давай насам! — изкрещя той. — Около теб земя няма!

Напрегнах всички сили и се насочих към него, ужасен от мисълта, че гадното влечуго е по петите ми. Плясках с ръце и ми се струваше, че всеки момент ще ме докопа. По едно време го мярнах — бе малко вляво, на около шест метра отзад. Виждах люспите на гърба му, жестоките очи, отворените челюсти. Обърнах се на гръб, за да мога да го следя, и заплувах със сетни сили.

Бях вече на метър и половина от лодката, когато алигаторът почти ме настигна. Изплюх мундщука и изревах колкото можах:

— Застреляй го бе, мамка му!

Веднага чух бумтежа на изстрела и току пред хищните челюсти от водата изригна гейзерче. Сетне Морфи стреля отново. Звярът сякаш спря, а после нещо цветно падна вдясно от мен и той се извърна към него. Устата му се отвори и затвори, чу се някакво хрущене и джвакане, като от смачкан целофан, но аз вече бях на лодката и силните ръце на Морфи ме повдигаха и помагаха да се кача. Той насочи съда към брега и хвърли шепа валчести предмети във водата. Погледнах го удивено, а Морфи се ухили и извади нещо от устата си — бе желатинов бонбон, от онези, дето децата ги обичат много. Обърнах глава към лагуната — хищникът се въртеше на едно място и челюстите му щракаха — поглъщаше последните бонбончета.

— Голямо шубе, а? — подхвърли Морфи и заразително се разсмя.

Свалих бутилката от гърба, изгледах го омерзено и легнах на дъното на лодката да си поема дъх. Изритах плавниците от краката и не се сдържах.

— Ще трябва да дадеш костюма на химическо чистене — рекох заядливо. — Че го нацвъках.

 

 

Седяхме на един дънер на брега и гледахме алигатора. Той обикаляше малкото заливче и търсеше още бонбони. Накрая се настани срещу нас и възприе тактика на изчакване. Потапяше се до въжето с полуподадена глава и хищно блестящи очи, фиксирани неподвижно в нас. А ние отново похапнахме и си сипахме кафе в тенекиени чаши.

— Защо не го застреля този гад, а? — попитах Морфи.

— Слушай бе, приятел — това е резерват, има закони, забраняващи лова на алигатори — сопна ми се той съвсем сериозно. — За какво са ни резерватите, ако всеки тръгне да си трепе каквото трябва и не трябва, а?

Продължихме да зяпаме и да пием кафе. По едно време се чу шум на лодка, идваща към нас през дивия ориз и тревата.

— Леле, каква природа — рече познат глас с бруклински акцент. — И това ако не е най-готиното място за пикник, здраве му кажи.

Носът на лодката се показа, веднага след него и лицето на Ейнджъл, ухилен и махащ с ръка. Луис бе на кормилото. Приближиха се без проблеми и завързаха лодката на същото кленово дърво. Ейнджъл слезе във водата, после забеляза, че гледаме втренчено към средата на лагуната и се обърна да види какво има там. Веднага забеляза потопената гадина и се втурна към нас, за секунда преджапа малкото разстояние, като махаше с ръце и вдигаше колене високо.

— Кво е онова там бе! — възкликна задъхано. — Тук да не е Джурасик Парк, а?

Обърна се към Луис, който скочи на нашата лодка и оттам — направо на брега.

— Нали каза на сестра си да не влиза в чужди басейни?

Ейнджъл бе с обичайните си джинси и овехтели маратонки, навлякъл платнено сако върху тениската. Луис носеше боти от крокодилова кожа, черни джинси марка „Ливайс“ и модна бяла риза без яка.

— Отбихме се да видим как я карате — рече Ейнджъл и отново погледна алигатора.

Представих и двамата на Морфи. Те му предложиха понички.

— Хей, Луис, нашият приятел ей там истински ще се разстрои, като види, че носиш кожата на някой негов роднина — рекох на майтап.

Луис подсмръкна презрително и тръгна към водата, спря на самия край на брега и попита:

— Ама какъв ви е проблемът?

— Ние се къпехме мирно и послушно като добри деца, ама изведнъж дойде Али Гаторов и ни подгони — ухили се Морфи.

Луис пак подсмръкна.

— Хммм — изръмжа, извади зиг зауера и гръмна.

Подаващият се над водата връх на влечуговата опашка се пръсна във въздуха. Просто ей така. Звярът заблъска водата в болка и ярост и тя веднага почервеня. Сетне се обърна и бързо избяга някъде навътре в заливчето, като оставяше кървава диря по водната повърхност.

— Брей да му се не види — ухили се Луис. — За малко да го пречукам. Забравил съм да стрелям.

Морфи се намръщи, но не каза нищо.

— Хайде да не философстваме, господа — рекох примирително. — Я се поразсъблечете да ни помогнете, че ни чака още много работа.

Все още бях с леководолазния костюм, затова предложих пак аз да се потопя.

— Опитваш се да ми докажеш, че не си шубелия, а? — подметна Морфи.

— Тц — възразих и отвързах въжето на лодката. — Не на теб, а на мен самия.

Изкарахме лодката до маркировката. Гмурнах се с куката и веригите. Горе останаха Ейнджъл и Морфи с пушката, в случай че алигаторът се върне. Луис подкара и тяхната лодка към нашата. Върху водата се бе образувал петролен слой, но и надолу се проточваше плътна тъмна пелена. На дъното варелите се бяха поразместили и разпръснали встрани от дънера. Проверих с фенера протеклия варел, но вътре нямаше нищо друго освен малко останал петрол.

Работата си бе тежка — връзваш варела с веригите и го повдигаш нагоре, но сега имахме две лодки и повече помощници и скоро ни потръгна по-бързо. Май имаше по-лесен начин да постигнем целта, но ние не се и досетихме.

Когато я намерихме, слънцето залязваше и околната вода изглеждаше като позлатена.