Джон Конъли
Всяко мъртво нещо (24)

Двадесет и трета глава

Уолт Тайлър живееше в доста овехтяла, но боядисана в бяло и чиста дървена къщичка. От едната й страна бяха наредени десетина автомобилни гуми за продан, според надписа, който бе закачил на пътя на неколкостотин метра от дома му. Продаваше и други вещи, в различно състояние. Беше ги натрупал около застланата с чакъл алея и удивително спретнатата моравка пред къщата. Забелязах две полуразглобени косачки, автомобилни двигатели и части за тях, ръждясала спортна екипировка, включително щанги с различни тежести.

Самият Тайлър бе висок, леко приведен мъж, почти напълно побелял. Личеше си, че е бил красавец, както и бях познал още на снимката. Вървеше грациозно, леко небрежно, сякаш не му се искаше да признае, че годинките са си минали, с тях са си отишли и напетата фигура, и младежкото лице, жертва на стотици грижи и проблеми, както и безбрежната болка на загубил единственото си дете родител.

Във всеки случай поздрави Алвин топло. С мен се здрависа въздържано. Изглежда, не му се искаше да ни кани. Предложи да седнем на верандата, макар че се канеше да вали. Той се настани на удобен плетен стол, а на нас предложи метални градински столове. Те видимо бяха част от непълен комплект, също за продан.

Не каза нищо на жена си, но тя почти веднага изнесе кафе в прилични порцеланови чашки. По-млада от него поне с десетина години, тя също е била хубавица навремето — това и при нея личеше на пръв поглед. И все още си беше, с една по-улегнала, по-зряла елегантност на привлекателна жена, която не се бои от старостта и знае, че лицето й се е променило от бръчките, но не е загубило очарованието си. Хвърли бърз поглед на Тайлър и той се усмихна леко за пръв път, откакто бяхме дошли. Тя му върна усмивката и си влезе в къщата. Повече не я видяхме на верандата.

Мартин започна да говори, но Тайлър го спря с ръка.

— Зная защо сте дошли, господин заместник-шериф. Има само една възможна причина. Иначе не бихте довели непознат човек у дома.

Изгледа ме внимателно, в леко зачервените му очи проблясваше и известно любопитство, да не кажа симпатия.

— Вие сте човекът, който прострелял убийци в мотела и счупил няколко глави в бара, нали? — попита и се усмихна. Говореше като образован човек. — Вълнуващ живот водите, а? Боли ли ви рамото?

— Наболява, да.

— И мен ме раниха в Корейската война. В бедрото. Здраво болеше. Какво ти здраво, не можех да стоя на едно място.

Примигна при спомена и замълча. Някъде наблизо загърмя. Идваше буря и наоколо притъмня. Погледнах Тайлър отново. Той също ме гледаше, но вече без усмивка.

— Г-н Паркър разследва един случай, Уолт. Той е детектив — обади се Мартин.

— Вижте, г-н Тайлър, търся едно лице — започнах аз. — Една жена. Може би я помните, казва се Катърин Демитър? Тя е малката сестра на Ейми Демитър.

— Знаех си, че не сте журналист. Алвин не би довел тук някой от тези… — замисли се за подходяща дума и я намери… — пиявици.

Отпи от кафето, бавно, тихичко, сякаш се въздържаше да коментира повече. Оставих го да премисли въпроса ми.

— Помня я — рече накрая Тайлър. — Но не си е идвала, откакто почина баща й, а това е повече от десет години. То сега за какво да си идва?

Това вече започваше да ми прилича на папагалско ехо. Много пъти бях чувал все същото изречение.

— И все пак мисля, че си е дошла. А връщането й може да има връзка само със случилото се преди години — отвърнах твърдо. — Вие сте един от малцината, останали в градчето, г-н Тайлър, вие, шерифът и неколцина други, които знаете какво е станало тогава.

Допускам, че много години не бе говорил на тази тема, на глас поне. Но съм сигурен, че не е минавал и ден, без да си мисли за случилото се; може би понякога подсъзнателно, без да си дава пълна сметка за това — като много, много стара болка, която никога не ви напуска, но заглъхва и вие я забравяте, само за да се върне по-късно и отново да напомни за себе си, та макар и съвсем слабо и далечно. Тези мисли и болката са прибавяли постепенно нови и нови бръчки по лицето му. Затова този някога красив мъж бе загубил хубостта си като прекрасна мраморна статуя с разчупени от времето черти, превърната в нещо като спомен за самата себе си.

— Знаете ли, все още я чувам понякога. Стъпки по верандата вечерно време, песните й в градината. Отначало хуквах да я намеря, сигурен, че е тя, че се е прибрала. Без да зная спя ли, сънувам ли… Но повече никога не я видях жива и след време спрях да тичам, макар че пак я чувам. Но не така често.

Може би е видял или прочел нещо в лицето, в очите ми, въпреки че вечерта настъпваше и бе почти тъмно. Нещо, което да го накара да усети съпричастието в мен и сам да го изпита. Не мога да зная със сигурност и той не даде никакъв знак, че знае нещо за мен или че имаме нещо общо, като например желание да споделиш и да чуеш чуждата скръб, но в същия миг спря да говори. И нещо неусетно помежду ни се докосна, като ръцете на двамина отколешни пътешественици, поели по дълъг, тежък път, често споделящи трудностите, намиращи упование един в друг.

— Тя бе единственото ми дете — продължи след малко Тайлър. — Изчезна един есенен ден на път от града за дома. И никога повече не я видях жива. Показаха ми кости и пепел, но онова не бе тя. Съпругата ми — покойната ми съпруга — подаде молба до полицията, но никой не дойде при нас в продължение на няколко дни. Ние я търсихме из съседните поля и ниви, и по къщите, и къде ли не. Чукахме от врата на врата и разпитвахме хората дали са я виждали, дали знаят нещо. Никой не знаеше нищо. После, на третия или на четвъртия ден, дойде един от заместник-шерифите, арестува ме и ме обвини, че съм убил собствената си дъщеря. Държаха ме затворен два дни, биха ме, наричаха ме насилник, перверзен тип, който гони децата, но никога не им казах нищо друго освен истината — така както я знаех. След седмица ме пуснаха. Но малкото ми момиче вече никога не си дойде.

— Как му бе името, г-н Тайлър?

— Казваше се Ета Мей Тайлър и бе на девет години.

Чувах шепота на околните дървета, дъските на покрива проскърцваха, къщата леко въздишаше, като че намества стария си скелет, и притихваше. В двора висеше стара детска люлка, вятърът я клатеше и местеше напред-назад. Навсякъде наоколо усещах чуждо присъствие, нечие движение — докато говорехме, сякаш думите ни бяха разбудили нещо, потънало в дълбока дрямка и спало непробуден сън години наред.

— Три месеца по-късно изчезнаха две други деца. И двете чернокожи. През една седмица стана. Времето беше бая студено. Хората помислиха, че първото — то се казваше Дора Лий Паркър, може да е пропаднало през леда в някоя от тукашните реки. Това дете, Дора… много обичаше да се пързаля по леда. Реките бяха претърсени, повечето водни басейни в района — също, но безуспешно. Полицаите отново идваха и пак ме разпитваха, и известно време съседите ме гледаха някак особено, нали се досещате защо? Мина малко време, интересът на полицията съвсем угасна. Ставаше дума за чернокожи деца, пък и никой не пожела да свърже двата случая.

— Третото дете не бе от Хейвън. Бе момче от Уилсвил, на около четиридесет мили оттук. Пак чернокожо, името му бе… — Тайлър се замисли, хвана се за челото и затвори очи. — … Боби Джойнър, да. По това време хората вече се уплашиха и изпратиха депутация до шерифа и кмета.

Изглежда, Тайлър се развълнува и южняшкият акцент започна да му личи.

— Родителите не пускаха вече децата да си играят навън, особено по тъмно. А полицията разпита всеки чернокож на мили наоколо, дори и някои бели също, особено бедните и тези, за които се знаеше, че имат хомосексуални наклонности. След това ми се струва, че настъпи период на изчакване. Онези изчакваха чернокожите да се успокоят, нещата да се нормализират, хората отново да станат невнимателни. Но всички се страхуваха и никой не забрави случилото се. И така продължи месеци наред, до началото на 1970 година. Тогава изчезна малката Ейми Демитър и нещата коренно се промениха. Полицията отново започна да разпитва хората поред, в целия район, с радиус мили и мили. Записваха показанията, започнаха организирани претърсвания. Но пак нищо не откриха. Все едно момиченцето бе пропаднало вдън земя.

— А нещата се влошиха за чернокожите. Сега вече полицията реши, че има връзка с изчезналите безследно деца от предишните случаи. Повикаха ФБР. По това време вече, хванеха ли чернокож по улиците по тъмно, най-често го арестуваха. Обичайно бе и да го набият. Но онези…

Тайлър отново използва същата дума, под която видимо разбираше убийците. Произнасяше я с особен глас и поклащане на главата, жест на ужас и удивление от онова, което могат да сторят някои човеци. На други човеци.

— Онези обаче, изглежда, харесваха делата си, изглежда, им се услаждаха, да… и не можеха да спрат. Жената се опитала да отвлече едно момченце в Бейтсвил, но била сама, а то се борело, ритало, хапело, издраскало я по лицето и успяло да избяга. Тя го подгонила, но не успяла да го хване и се отказала. Вече знаела какво я очаква.

— Момченцето се оказало умно. Разпознало марката на колата, описало жената, дори запомнило някои от цифрите на регистрационния номер. Но чак на следващия ден някой си спомнил за колата и тогава тръгнали да дирят Адилейд Модайн.

— Кой? Полицията ли?

— Не, не полицията. Тълпа хора — някои от Хейвън, други от Бейтсвил, двама-трима от Янси Мил. Шерифът не бил в града, когато това започнало, а хората от ФБР си били тръгнали. Когато тълпата стигнала до дома на Модайнови, с нея бил и Ърл Лий Грейнджър, тогава още заместник-шериф. Адилейд не била там, само брат й бил в къщата. Скрил се в мазето, но те разбили вратата и влезли.

Тайлър отново замълча. В мрака чувах дишането му, чух и как трудно преглътна на няколко пъти и разбрах — и самият Уолт е бил там.

— Той каза, че не знае къде е сестра му, не знае нищо за убити деца. Затова го обесиха на една от гредите и го обявиха за самоубийство. Доведоха доктор Хайъмс да го освидетелства като такова, макар че таванът бе поне на четири метра и нещо от земята. И нямаше начин да се е качил там и да се е обесил сам, освен ако е можел да ходи по стените и тавана като муха. Хората по-късно се шегуваха, че брат Модайн толкова много копнеел да се обеси, че се качил на гредата без чужда помощ. Просто от мерак.

— Казахте преди малко, че жената е била сама при опита си да отвлече детето — попитах Тайлър. — Откъде са били сигурни, че и братът е замесен?

— Не знаеха, поне не бяха сигурни. Но тя е имала нужда от помощник. Сама не би могла да свърши всичко. Трудно е да се оправиш сам с едно дете. То се съпротивлява, рита, хапе, вика за помощ. Вероятно затова не е и успяла последния път. Защото не е имало кой да й помогне. Поне така си мислеха хората.

— А вие лично?

Тишина.

— Знаех, че онзи младеж не е убиец. Той беше слаб… и мек. Хомосексуалист. Хванали го с едно друго момче в частното училище и извикали родителите му да си го приберат. От сестра си бях научил това. Тя пък го бе чула в града. Чистеше по къщите на богатите. Е, бяха успели да потушат случая и донякъде клюките, но приказките си вървяха. Някои хора са го подозирали и преди това. Когато сестра му се опитала да отвлече детето, е, доста мъже решиха, че и той има ръка в цялата работа. Предполагам, че наистина е имал пръст в нейните дела. Не зная дали…

Тайлър погледна към Мартин и заместникът кимна с глава.

— Продължавай, Уолт. Аз самият зная някои неща. Не казваш нищо, за което да не съм помислял.

Но Тайлър вече изглеждаше притеснен. Все пак кимна, повече на себе си, отколкото на нас, и продължи:

— Сега, заместник-шерифът Ърл Лий… той знаеше, че младежът не е замесен. Защото беше с него същата нощ, когато се е случило онова с Боби Джойнър. И други нощи също.

Стреснат, погледнах Алвин Мартин. Той гледаше в пода и бавно клатеше глава.

— А вие откъде знаете това? — попитах.

— Ами, видях ги — просто отвърна Тайлър. — Зърнах колите им, паркирани извън града, под едни дървета. Същата нощ, когато бе отвлечен Боби Джойнър. По онова време бродех нощем по полята, просто за да се махна от къщи и да не си мисля черните мисли. Макар че бе опасно, като се има предвид какво ставаше. Видях колите, промъкнах се тихичко и ги видях. Модайн бе… на земята… върху шерифа. После се качиха в едната кола и шерифът го…

— И сте ги виждали и друг път заедно? Да вършат същото?

— Да, на няколко пъти. На същото място.

— И заместник-шерифът остави тълпата да обеси младежа?

— Не каза нищо, мълчеше си от страх да не разберат за него — рече Тайлър и чух, че се изплю в тъмното. — Стоеше отстрани и гледаше как го бесят.

— А сестрата? Какво стана с Адилейд Модайн?

— Търсиха и нея. Преобърнаха цялата къща, претърсиха околната местност, полята, но я нямаше. Тогава някой забеляза, че гори стара къща на Ийст Роуд, на около десетина мили от града, където се разрази голям пожар. Старият Томас Джойнър складирал там боя и запалителни материали, да са надалеч от децата. Когато загасиха пожара, намериха силно обгорен труп. Казаха, че е на Адилейд.

— Как направиха разпознаването?

Отговори ми Мартин.

— До трупа имало чанта, с останките на доста пари, лични вещи, документи, сред които банкови бордера. На тялото намерили бижута, за които се установило, че са нейни. Плюс златен браслет с диаманти, който тя винаги носела. Бил на майка й според познати. Зъбите отговаряли на зъболекарския й картон. Старият доктор Хайъмс го дал за сравнение. Той работел по съвместителство със зъболекаря по време на отпуските му. Същата седмица него го нямало.

— Изглежда, че се била укрила там, може би е чакала брат й или някой друг да дойде да я вземе, и заспала с горяща цигара в ръката. Освен това намерили алкохол — пиела е вероятно, за да се стопли. Цялото място бе съвсем изгоряло. Наблизо намерили колата й, в багажника имало чанта с нейни дрехи.

— Помните ли нещо по-специално за Адилейд Модайн, г-н Тайлър? Нещо, което би могло да обясни…

— Какво има за обяснение? — прекъсна ме той. — Защо го е направила ли? Или дали някой й е помагал в стореното? Лично аз не мога да обясня тези неща, дори и сам на себе си. Имала е нещо в себе си, много голяма сила, но тя е била тъмна сила, зла. Ще ви кажа нещо, г-н Паркър, да, ще ви кажа. Адилейд Модайн е от онези хора, които се раждат със самото зло или в него самото. Не съм виждал същество по-приближено до Сатаната в най-чистия му вид, а аз, г-н Паркър, съм виждал много злини, гледал съм как бесят мои братя по дърветата и палят огън под тях, докато са още живи. Адилейд Модайн е далеч по-зла от хората, които вършеха тези неща. И колкото и да се опитвам да разбера някои неща, те не подлежат на обяснение, освен ако човек не вярва в нечестивия и ада. Само така можем да я приемем и нея, и делата й. Тя бе изчадие адово, творение на Мрака.

Замълчах, опитвах се да анализирам и балансирам казаното. Уолт Тайлър ме гледаше в очите, докато седях тежко замислен. Сигурен бях, че отлично разбира какво ми се върти в главата. Не бих могъл да го виня за това, че е премълчал истината за връзката между брата Модайн и сегашния шериф Ърл Лий Грейнджър. Подобно твърдение би станало причина за смъртта му, особено по онова време, още повече че бе чернокож. Още повече че не би доказало нищо за или против евентуалното съучастие на младежа в извършените от сестра му убийства.

При това, ако оценката му за брата и направената характеристика бяха верни, то тогава Уилям Модайн едва ли е бил убиец на деца. Същевременно мисълта, че е пострадал някой, незамесен в убийството на собствената му дъщеря, вероятно е мъчила Тайлър през всичките тези години.

И все пак част от цялата история все още оставаше неизяснена.

— Намериха децата на следния ден, след като отново бяха подновили търсенията — каза след малко Тайлър. — Едно момче тръгнало на лов и се подслонило за известно време в постройка в имението на Модайнови. Кучето му започнало да души, да рови с лапи около капака на мазето, да вие. Момчето разбило ключалката на капака в пода, кучето слязло долу, а момчето — след него. После излязло ужасено и хукнало да търси полицаите. Там имало четири тела, на моето момиченце и на три други. Те…

Той млъкна и лицето му се сбърчи, но успя да се овладее и не се разплака.

— Няма нужда да говорите повече — рекох тихо.

— Не е така. Трябва да знаете всичко — рече той и продължи с още по-висок глас, който изведнъж заприлича на стенание на ранено животно. — Трябва да разберете какво бяха направили на тези деца, на моето момиче. Били са изнасилени, измъчвани… пръстите на моето дете бяха счупени и смачкани, костите извадени от ставните гнезда.

Сега вече се разплака и вдигна ръце високо към небето, сякаш се обръщаше за помощ и възмездие към Бога.

— Как са могли да сторят това на деца, а? Как?

След малко потъна в себе си и млъкна. Стори ми се, че за миг зърнах лицето на съпругата му на прозореца.

Постояхме още малко и се изправихме да си ходим.

— Господин Тайлър — казах тихо. — Ще ви питам само още едно нещо. Къде е онази къща? Където са били намерени децата?

— На около три-четири мили нагоре по пътя оттук. Там някъде започва и старото имение на Модайнови. В началото на черния път, който води към него, има каменен кръст. Къщата е вече почти напълно разрушена. Стърчат останки от стени, малка част от покрива все още стои. Щатската администрация бе планирала мястото да се разчисти, но някои от нас протестираха. Настояхме да остане и да напомня на хората за случилото се. И развалините все още са там.

Тръгнахме си след тези думи. Но той ме повика, преди да съм слязъл по стълбите на верандата.

— Господин Паркър! — Гласът бе укрепнал. Не потрепваше, макар скръбните нотки в него да звучаха все така силно. Обърнах се да го погледна.

— Г-н Паркър, този град е мъртъв. Обитават го духовете на убити деца. Намерете младата Демитър и й кажете да се връща там, откъдето е дошла. За нея тук няма нищо друго освен мъка и страдание. Кажете й го веднага. Чувате ли ме? Кажете й го незабавно след като я намерите!

По границите на малката градина сякаш пробягаха смътни стенания, вятърът зашепна в дърветата. Стори ми се, че някъде извън очертанията на видимото зърнах някакво движение — там, където мракът ставаше почти черен и непробиваем за зрението. Раздвижиха се мрачни фигури, отстъпиха и се стопиха, сякаш побягнаха от светлините на къщата, които бяха запалени при нашето тръгване. Счу ми се нещо като детски смях.

После останаха само клоните на вечнозелените растения, които помахваха на мрака и като че го отпъждаха от къщата. И празният звън на ръждясала верига в купа машинарии върху моравата.