Джон Конъли
Всяко мъртво нещо (15)

Четиринадесета глава

На следната утрин пристигнах в дома на Бартънови някъде малко след десет часа. Някакъв раболепен смотаняк ми отвори вратата и ме отведе в същия офис, където предния ден бяхме разговаряли с Айсобел Бартън. Същият офис, същото бюро, същата госпожица Кристи, същият сив костюм или негов близнак, същата враждебна гримаса на лицето.

Кристи, естествено, не ми предложи да седна. Затова задържах ръцете си в джобовете. Нали атмосферата бе повече от хладна, да не кажа мразовита. Тя мълчеше и подреждаше някакви книжа, въобще не благоволи да ме удостои с втори поглед. Стоях до камината и се възхищавах на малко порцеланово кученце. Бе синьо, поставено на края на плочата. Стори ми се, че са били две — защото от другата страна имаше празно място. Това изглеждаше самотно, без приятелче.

— Тези неща обичайно вървят в чифт, нали? — опитах се да завържа разговор.

Госпожица Кристи повдигна поглед от книжата, лицето й се разкриви от раздразнение, заприлича на снимка от стар вестник.

— Говоря за кученцето — обясних й. — Мисля, че този вид порцеланови фигурки обикновено се продават на двойки.

Всъщност кучето съвсем не ме интересуваше, но ми писна Кристи да се прави, че аз въобще не съществувам. И практически се забавлявах на дребно, като виждах, че дори една моя дума я дразни.

— Да, имахме чифт… — отвърна тя след известна пауза. — Другата фигура се повреди… преди известно време.

— Сигурно ви е било много неприятно — рекох, сякаш наистина го мисля, а в действителност видимо й давах да разбере, че съвсем не е така.

— Така е. Тези фигурки имат сантиментална стойност.

— За вас или за госпожа Бартън?

— И за нея, и за мен — отвърна тя и може би се досети, че е била принудена да ме забележи независимо от желанието си. Затова внимателно завинти капачката на писалката, сключи ръце на бюрото и прие делови вид.

— Как е госпожа Бартън? — попитах.

Нещо като загриженост пробяга по лицето на Кристи и бързо изчезна, като чайка покрай върховете на крайморски скали.

— Тя почива с помощта на приспивателни още от снощи. Както може би се досещате, новините й се отразиха недобре.

— Не мисля, че тя и завареният й син са били много близки — възразих кротко.

Госпожица Кристи ми хвърли изпълнен с презрение поглед. Може би пък наистина го заслужавах.

— Госпожа Бартън обичаше Стивън като свой собствен син. А вие, г-н Паркър, не забравяйте, че сте просто временен служител, нает тук. Нямате никакво право да очерняте репутацията било на живите, било на мъртвите.

Поклати глава, удивена от безочието ми.

— А сега защо сте тук? Има толкова много неща да се вършат, преди да…

Тя млъкна и за секунда загуби нишката на мисълта си. Или така ми се стори. Изчаках да продължи.

— … преди погребението на Стивън — завърши неловко.

Усещах, че нещо се крие зад явното й безпокойство, нещо много по-дълбоко от просто загриженост за работодателката й. Е, за човек с възвишени морални качества колкото на акула, Стивън Бартън видимо бе привлякъл повече от полагащите му се почитателки.

— Налага се да замина за Вирджиния — рекох. — Пътуването може би ще изисква повече средства от получения от мен аванс. Исках да се обадя на госпожа Бартън, преди да тръгна.

— Пътуването свързано ли е с убийството?

— Не зная. — Тези въпроси и отговори се превръщаха в нещо като познат припев. — Възможно е да има връзка между изчезването на Катърин Демитър и смъртта на г-н Бартън, но едва ли ще я разберем, освен ако полицията не попадне на някаква следа или момичето само се появи.

— Вижте, аз не мога да санкционирам този вид разноски в дадения момент — започна госпожица Кристи. — Ще трябва да почакате, докато…

Прекъснах я. Честно казано, вече започваше да ми писва от Кристи. Бях навикнал на хора, които не ме харесват, но повечето от тях обичайно са достатъчно почтени още в началото да се опитат да разберат що за човек съм, поне и малко.

— Аз не съм искал вие да санкционирате разходите ми, пък и след вчерашната ми среща с госпожа Бартън останах с впечатлението, че нямате нищо общо с подобна дейност. Дойдох, движен от най-обикновени човешки чувства и вежливост, да поднеса съболезнования и да докладвам докъде съм стигнал.

— Е, докъде сте стигнали господин Паркър? — изсъска тя. Изправи се, кокалчетата на ръцете й побеляха — така здраво бе стиснала плота на бюрото. В очите й се раздвижи нещо опасно, зло и отровно, надигна глава и оголи дълги, тънки зъби, същински игли.

— Мисля, че момичето си е заминало. Мисля, че се е върнало в родния си град или е отишло на някое друго място, където е живяло. Но не зная защо го е направило. Ако тя е в родния си град, ще я намеря, ще проверя какво се е случило и ще се свържа с госпожа Бартън.

— И ако не е там?

Оставих този въпрос без отговор. На него отговор въобще нямаше. Защото ако Катърин Демитър не е в Хейвън, то значи, че никой няма да може да я намери, докато тя не се появи някъде, не даде знак за съществуването си — като например да използва кредитната си карта или да се обади по телефона на разтревожената си приятелка.

Чувствах се уморен, износен, раздразнен. Този случай сякаш се разпадаше, отделните му елементи се разпиляваха като проблясващи в далечината стъклени късчета. Прекалено много фактори бяха намесени и нищо не бе случайно. Аз пък бях достатъчно печен, за да се опитвам на този етап да ги сглобявам в обща картина, която може да се окаже дълбоко нереална — неверен опит за подреждане на късовете информация от хаоса на убийства и пак убийства. При все това ми се струваше, че Катърин е един от основните елементи и трябва да бъде намерена, за да бъде определено и мястото й в загадката.

— Тръгвам днес следобед. Ще се обадя, ако открия нещо.

Очите на госпожица Кристи бяха загубили блясъка си. Ехидната в тях се бе навила отново на кълбо и може би заспала. За известно време — до следващия път. Дори не бях сигурен, че чу последните ми думи.

Оставих я в същата поза. Подпряна на бюрото, с побелели кокалчета на ръцете, загледана нейде в стената с празен поглед. Може би се бе взряла в себе си. Лицето й бе уплашено и пребледняло — вероятно от онова, което бе видяла там.

 

 

Оказа се, че имам още проблеми. Мустангът не бе готов, чаках и в гаража и се прибрах в апартамента някъде около 16 часа следобед. Но с колата. Трябваше да се готвя за път.

Тръгнах нагоре по стълбите, като ровех по джобовете за ключовете. Подухваше приятен ветрец, подмяташе по улицата боклуци, хартийки и опаковки на бонбони, търкаляше празни кутийки от кола и бира, а те подрънкваха като звънчета. Захвърлен вестник се бе залепил за бордюра и шепнеше срещу течението като молещ се за душата си мъртвец.

Изкачих четирите площадки на стълбището до входната врата, влязох у дома, включих настолната лампа. Сложих да се вари кафе и започнах да прибирам разни неща в пътната чанта. Тридесетина минути по-късно вече бях привършил с кафето, а чантата ми седеше до вратата, готова за път. Тогава иззвъня клетъчният телефон.

— Здравейте, господин Паркър — рече мъжки глас. Бе неопределен, някак безличен, почти изкуствен. Между думите звучаха леки металически прищраквания, сякаш те бяха събирани от различни разговори.

— Кой се обажда?

— О, ние не се познаваме, но пък имаме общи познати. Вашата съпруга и дъщеря. Може да се каже, че съм бил с тях в последните мигове на живота им.

Гласът звучеше неземно, променяше се — високи тонове, после ниски, първо мъжки, после премина в женски. В един миг дори ми се стори, че чувах три гласа едновременно. След малко страничната намеса изчезна, остана само мъжкият глас.

Стори ми се, че стените на апартамента рухват. Температурата също сякаш се понижи, тръпки ме побиха, сетне ми стана нетърпимо горещо. Остана ми само телефонът с тънките процепи на мембраната и тишината отсреща.

— И преди са ми се обаждали ненормалници — опитах се да кажа с повече увереност, отколкото в действителност изпитвах. — Самотни кукувци, в опит да се тропосат някому, нали?

— Аз им изрязах лицата. Счупих носа на жена ви. Блъсках й главата в стената до вашата врата. Изобщо не се съмнявайте в думите ми. Аз съм онзи, когото търсите.

Последните думи бяха изречени с детски глас, леко писклив, насмешливо весел.

Режеща болка ме прободе зад очите, кръвта ми шумно затупа в ушите, сякаш вълни задумкаха в главата ми. Причерня ми: мяркаше ми се само сиво и размътено черно. Устата ми изсъхна, сякаш някой хвърли пясък в нея. Изпитах болка. С мъка си намерих гласа.

— Г-н Паркър, добре ли сте? — Думите бяха спокойни, вежливи, почти любезни, но говореха четири различни гласа.

— Ще те намеря.

Той се изсмя. Сега вече усещах, че гласът е изкуствено синтезиран. От време на време звукът сякаш се разпадаше на дребни частици, както се разделя образът на телевизионен екран, ако застанете съвсем близо до него — тогава картината се превръща просто във вселена от мънички точици.

— Не зная. Аз обаче ви намерих — отвърна ми. — Вие искахте да ви намеря, както и тях, и да направя онова, което направих. Вие ме въведохте в живота си. Заради вас се възпламених и съществувах. Отдавна чаках да ме повикате. Вие поискахте тяхната смърт. Аз им я дадох. Нали мразехте жена си в часовете преди да я взема? Не се ли борите понякога нощем, в най-черните часове на мрака, с чувството си за вина и усещането за свобода, което ви дава мисълта, че тя е мъртва? Аз ви освободих! Можете поне най-малкото да ми засвидетелствате някаква благодарност.

— Ти си болен човек, но това няма да те спаси — рекох през зъби и натиснах специалния бутон на телефона.

Той включваше електронна система за идентификация на номера, откъдето ви се обаждат. На малкия екран незабавно се появи номер, който отлично помнех. Бе на обществения телефонен автомат на ъгъла на улицата. За секунди стигнах до вратата, затичах надолу по стълбите.

— Не, не съм човек. В последните си мигове вашата съпруга, вашата Сюзън, осъзна това, в целувка уста в уста, в целувката на смъртта, докато изсмуквах живота от нея. О, желаех я в онези последни, аленокарминени мигове, но уви! — да, в това е слабостта на нашия вид. Грехът ни не е в суетата, а в похотта, жадуваме за човешкия род. И аз я избрах, господин Паркър, и я любих по моя си начин.

Сега гласът бе плътен, мъжки. Бумтеше в ухото ми като гласа на бог… или на дявол?

— Да ти го начукам — изревах, а жлъчката се надигна и ми влезе в устата, пот изби по челото ми и потече на струйки по лицето. Пот на ужас, пот на страх, те отнеха яростта в гласа ми. Бях вече на третата площадка от горе на долу. Още една…

— Не затваряйте, моля ви. — Сега гласът бе детски. Момичешки. Като на моето дете, моята Дженифър. И в същия миг прозрях нещичко за същността на този „Пътник“.

— Скоро пак ще говорим. Дотогава може би по-ясно ще разберете моята цел. Приемете изпратения от мен подарък. Надявам се да облекчи страданията ви. Той вероятно вече е на път към вас и ще го получите… ето — сега — веднага.

На стълбището бе тихо и чух звънеца на апартамента горе. Пуснах телефона на площадката и извадих пистолета от кобура. Хукнах надолу, скачах по две-три стъпала наведнъж, кръвта бушуваше във вените ми. Съседката от долния етаж — госпожа Д’Амато, също бе чула звъна и се бе показала на вратата отдясно на входа на къщата, наметната с пеньоар. Изтичах покрай нея и рязко отворих, а палецът ми вече махаше предпазителя.

На долното стъпало стоеше чернокожо момченце, на не повече от десет години. Държеше цилиндричен предмет, увит в хартия и завързан с панделка като подарък. Очите му вече се разтваряха широко-широко в уплаха и шок. Грабнах го за яката и го вкарах вътре, викнах на госпожа Д’Амато да го задържи, но да не пипа пакета и затичах надолу по улицата към ъгъла.

Тя бе пуста, като изключим разпръснатите хартии и празните кутийки. Това отсъствие на обичайните хора ми се стори странно, много странно, сякаш Гринич Вилидж и неговите жители се бяха съюзили и съзаклятничеха с Пътника против мен… Телефонната будка бе на края на улицата, точно под уличната лампа. В нея нямаше никой, самият телефон бе свален от вилката и висеше надолу. Затичах още по-бързо натам, като се отдалечих от стената, в случай че на ъгъла ме дебне някой.

От другата страна вече имаше хора, дори много хора. Весели минувачи с чанти в ръце, туристи, влюбени. В далечината святкаха светлините на минаващи коли и съвсем ясно усетих около себе си звуците на нормалния, спокоен свят, който сякаш бях напуснал завинаги.

Рязко се извърнах — зад себе си чух стъпки. Към будката приближаваше млада жена, бъркаше в чантата си — вероятно за дребни. Когато приближи, вдигна очи и като видя пистолета в ръката ми, неспокойно заотстъпва назад.

— Намерете друга будка — казах и се огледах. Сложих предпазителя и затъкнах оръжието в колана на панталоните. Опрях крака на прага, сграбих слушалката и с все сила, някак си необичайна за мен, я изтръгнах от апарата заедно с шнура. Върнах се у дома със слушалката, която носех увиснала като риба на рибарска корда.

Госпожа Д’Амато бе прибрала момченцето в своя апартамент и го държеше на колене. То плачеше и се дърпаше, по бузите му се търкаляха едри сълзи. Клекнах до тях, прегърнах го за рамото.

— Хей, не се бой. Всичко е наред. Няма нищо страшно, само искам да те питам нещичко. Как се казваш?

Детето се поуспокои, макар че още хлипаше и приплакваше. Огледа се с уплашени очички и когато съседката го пусна, то хукна към вратата. Почти успя, защото хванах само края на сакото му, но то се изплъзна от него и в същия миг се подхлъзна и падна. Вдигнах го от пода, сложих го на един стол и помолих госпожа Д’Амато да се обади на Уолтър Коул — казах й номера и тя веднага вдигна слушалката. Добавих да му предаде, че е много спешно, веднага да дойде.

— Как се казваш, пиленце?

— Джейк.

— Добре, Джейк, кой ти даде това? — кимнах с глава към пакета. Д’Амато го бе оставила на масата. Бе увит в синя хартия за подаръци с нарисувани малки мечета и бонбони, затегнат със светлосиня панделка.

Джейк енергично завъртя глава, сълзи се разхвърчаха наоколо.

— Всичко вече е наред, Джейк, няма от какво да се боиш. Мъж ли беше? — говорех тихо, спокойно. Повтарях името му — Джейк, Джейк, внушавах му кротко: — Успокой се, момче, опитай се да се съсредоточиш.

Завъртя лице към мен, очите му се бяха отворили широко, бялото се мяркаше. Кимна ми.

— А как изглеждаше? Запомни ли?

Наведе глава и пак избухна в сълзи. Госпожа Д’Амато се приближи.

— Каза, че ще ме наранииии, ще ме уббббие, ще ми отрежжжжже лицеееето — вече хлипаше неконтролируемо.

Съседката се наведе, взе го, а то зарови лице в огромната й гръд.

— Не го ли видя, Джейк? Как изглеждаше?

Той изведнъж извърна лице към мен.

— Имаше нож. Като лекарите по телевизията. — По лицето му отново се изписа ужас, долната му челюст увисна. — Показа ми го и го допря ей тук — и детето пипна бузата си.

— Джейк, а видя ли му лицето? Лицето, Джейк?

— Той беше ццццелият ччччеррррен — викна Джейк и гласът му премина в истеричен фалцет. — Там нямаше нищо. Нямаше лице — и детето изпищя.

 

 

Помолих госпожа Д’Амато да го отведе в кухнята. Седнах да чакам Коул и реших да огледам пакета. Подарък от Пътника… Беше около 25 см висок и около 20 широк в почти кръглата си база. Извадих джобно ножче, много внимателно резнах опаковката на ръба. Леко повдигнах хартията, като внимавах за скрити жици или сензори за натиск. Нищо нямаше. Просто нищо. Тогава разрязах лепенките, които държаха хартията и предпазливо издърпах опаковката с мечетата и бонбоните нагоре.

Буркан. Буркан, грижливо избърсан, дъхащ на дезинфектант. Бе почистил всякакви евентуални следи. В жълтеникавата течност вътре сякаш видях себе си — собственото си лице, двойно. Веднъж отразено на стъклената повърхност, дваж — в увисналото лице на прекрасната ми приживе дъщеря. Опираше се леко в стената на стъкленицата, някак си побеляло и подпухнало, като лицето на удавница, нишки плът, увиснали по ръбовете на отрязаната площ — досущ лозови ластари, а клепачите затворени, може би в лицето на смъртта. Изпъшках, изревах в агония и страх, сякаш вряла вълна угризения и омраза ме обля. В кухнята се чуваше хлипането на момчето на име Джейк и изведнъж към неговите вопли се прибавиха и моите собствени. Чувах ги съвсем ясно…

 

 

Не зная колко време бе минало до идването на Коул. Зърнах го, че гледа буркана. Лицето му бе пребледняло. После извади телефона и повика онези от Съдебна медицина.

— Пипал ли си го?

— Не. Има и телефонна слушалка. Номерът отговаря на електронната идентификация, но съм сигурен, че отпечатъци на пръсти няма да има. Освен моите. Дори не съм сигурен дали се е обаждал от същия телефон. Гласът му бе изкуствено направен, синтезиран по някакъв начин. Мисля, че го е процесирал с помощта на софтуерни продукти. Има програми, които разпознават гласове и могат да манипулират тон, височина, тембър, а вероятно и да ги прекарат през определен телефонен пост, при това дистанционно. Не зная… Това са само предположения…

Отначало заговорих в скоропоговорка, сетне започнах леко да заеквам, да обърквам думите, да преплитам език като пиян. Страхувах се да спра да говоря. Какво ли щеше да се случи, ако занемеех?

— Какво ти каза?

— Мисля, че е готов да започне отново…

Уолтър тежко се отпусна на съседния стол. Прокара ръка по умореното си лице, през косата. Хвана хартията с облечената си в медицинска ръкавица ръка и внимателно я нахлузи върху буркана. Кротко, грижливо, сякаш поставяше було.

— Знаеш какво ни е нужно — рече тихо. — Трябва да ни кажеш всичко — дума по дума, както е говорел той. Всичко, ама всичко — от всяка реплика може да изскочи улика, следа, идея. Ще разпитаме подробно и детето.

Гледах очите ми да са в Коул или на пода… навсякъде, само не в онзи буркан на масата. В останките на онова, което бях загубил.

— Уолтър, то мисли, че е срещнало демон.

Коул отново погледна формата под хартията.

— Може би наистина е така.

 

 

Когато тръгвахме за участъка, пред сградата бе пълно с полицаи. Обикаляха съседните къщи, търсеха свидетели, разпитваха комшиите, минувачите, всеки, който случайно или не, би могъл да забележи нещо, свързано с Пътника. Взеха момчето с нас. Родителите му пристигнаха почти веднага. Лицата им бяха стреснати, уплашени — като на всички бедни, почтени люде в този град, когато научат, че детето им е в полицията.

Мислех. Изглежда, че същия ден Пътника ме е следвал навсякъде из града, наблюдавал е къде ходя, какво правя, за да може да осъществи плана си. Напрягах си паметта, за да си възстановя движенията, опитвах се да си припомня видените лица, непознати, всеки, който евентуално се е загледал за по-дълго в мен. Нищо не излизаше. Нищо.

В участъка седнахме с Уолтър и отново повторихме и преповторихме всичко случило се, разговора, отново и отново, опитвайки се да анализираме важните моменти, онова, което би могло да послужи на полицията, да отделим от маловажните подробности нещо, което може да се окаже съществено или да посочи поне една от характеристиките на убиеца.

— Казваш, че гласовете се променяли? — пак попита той.

— Постоянно. По едно време дори ми прозвуча като самата Дженифър.

— Това може би е важен момент. Гласово синтезиране от този тип изисква специални компютри. Дявол да го вземе, той вероятно просто компютърно е насочил разговора през онзи уличен телефон. Детето твърди, че бурканът му е бил даден в четири часа следобед. Наредено му било да го донесе точно в четири и тридесет и пет минути. То е стояло на улицата и е брояло секундите. Има най-обикновен цифров часовник. Значи онзи тип е имал време да се прибере в базата си и да проведе разговора, като го прокара откъдето си иска. Не разбирам много-много от тези компютърни дяволии. Във всеки случай сигурно трябва да има достъп до телефонна централа. Ще възложа на специалисти да проучат тези възможности.

Чисто техническата страна на гласовото синтезиране обаче бе едно нещо, а причините за него и промените в гласа — съвсем друго. Може би Пътника е целял да остави минимално количество следи: всеки глас може да бъде анализиран и разпознат по електронен път. Да бъде записан, сравняван и дори използван в съда по някакъв повод с нужните аргументи.

— Ти какво мислиш за приказките на детето? За типа със скалпел и без лице? — сети се по едно време Коул.

— Може би някаква маска — за да избегне евентуално разпознаване. От друга страна, може да е белязан, да има обезобразено лице. Третата възможност е, че е такъв, за какъвто се представя.

— Какво? Демон ли?

Замълчах. Не зная какво точно е демон. Възможно ли е безчовечността на даден индивид да го пренесе в „отвъдното“ по някакъв начин, да загуби човешкото, да пресече онази недоловима граница… Или пък има някои неща, които отхвърлят конвенциалната ни представа за човешкото, или за онова, което ни кара да присъстваме на този свят?

Върнах се у дома чак вечерта. Госпожа Д’Амато състрадателно ми донесе вечеря студено месо и италиански хляб, поседя при мен за малко. Добрата жена се притесняваше за съседа си — след онова, което му се бе случило същия следобед.

Когато си тръгна, веднага влязох под душа. Останах там дълго време, парех се с колкото се може по-вряла вода, миех си ръцете отново и отново. После продължително не можах да заспя, направо лошо ми ставаше от страх и гняв. Взирах се в клетъчния телефон на бюрото. Така ми бяха опънати нервите, че просто ги чувах да бръмчат…