Джон Конъли
Всяко мъртво нещо (17)

Шестнадесета глава

Двойното убийство на Сюзън и Дженифър вдигна доста шум, макар че всичко скоро затихна, както става с повечето свързани с престъпления новини. Най-зловещите подробности около него не бяха съобщени официално: като одирането на кожата им, изрязването на лицата, изваждането на очите. Но това не попречи на любопитните гадини и всякакви други човешки изроди да се навъртат около нашата къща, да влизат в двора и да се снимат там с фотоапарати и камери. Известно време всеки ден пристигаха десетки туристи, привлечени от „атракцията“. Местен патрул дори залови двойка, опитала се да се промъкне през задната врата, за да се снима на столовете, на които бяха умрели жена ми и дъщеря ми. В дните след смъртта им телефонът звънеше по цял ден: обаждаха се жени, които твърдяха, че са свързани с брак с убиеца или че са го срещали в някой свой предишен живот; имаше дори един-два случая, когато гласовете по телефона изразяваха радост по повод убийствата. Нямаше начин да не се махна от тази къща. Напуснах я и възложих на адвоката си да я продаде.

Един ден, когато се връщах в Манхатън, попаднах на онази малка общност близо до Портланд, Мейн. По не особено ясни улики преследвах предполагаем убиец на деца на име Байрън Ейбъл. Но когато пристигнах на мястото, се оказа, че го убили след свада в паркинга на един бар, където се спречкал с местните гангстерчета.

Всъщност може би бях тръгнал да търся мир за душата си. Евентуално да посетя и завещаната от дядо ми къща в Скарбъро, но така и не стигнах до нея.

По онова време вече ме бяха хванали лудите. Момичето ме намерило да повръщам и да ридая в дворчето на затворен склад на магазин за електроника. Предложило ми да ме прибере за нощта при себе си и аз само съм кимнал.

Там ме заварили другарите й — огромни мъжаги с кални ботуши и дебели ризи, вонящи на пот и борови иглички. Събудих се в каросерията на техния камион, където ме бяха завлекли, след като ме измъкнали от леглото. Не помнех какво съм правил в него. Надявах се искрено да ме убият, или поне така си мислех. Те почти ме и претрепаха.

Напуснах тяхната комуна, скътана в гористите места около езерото Себаго, след шест седмици. Бях отслабнал поне с 6–7 килограма, коремните ми мускули бяха изпъкнали като грапавини по крокодилски гръб. Работих в зеленчуковата градина на хората от комуната като роб и присъствах на групови сбирки, където подобни на мен нещастници се опитваха някак си да изкупят греховете си или по-скоро да прогонят вселилите се в тях демони. Все още много ми се пиеше, но потисках желанието с усилия на волята, както ме бяха учили.

Въпреки всичко все още си бях болен. Бях обзет от маниакалната идея, че трябва да отмъщавам на околните. Чувствах се като в капан, като в дупка без изход; разследването бе довело до задънена улица. Колегите не можеха да направят нищо, освен да чакат да се появи подобно убийство, та да успеят да установят някакъв почерк, повтарящи се особености, насоки.

Някой ми бе отнел жената и дъщерята и бе останал ненаказан. В мен се надигаше гняв и болка и чувство за вина, те прерастваха в алена вълна, в бушуваща стихия на мъст, готова да ме разкъса. Тази вътрешна буря трябваше да избие нанякъде, тя пулсираше в главата ми и гризеше стомаха ми като ехиден демон. Всичко това ме отведе в града, където измъчвах и убих сводника Джони Фрайдей в тоалетната на една автобусна спирка. Намерих го там да изчаква поредната жертва — най-вече безпризорни деца, новодошли в Ню Йорк.

Днес си мисля, че отдавна съм се подготвял да го убия, но съм криел това си подсъзнателно намерение в някое затънтено кътче на мозъка. Постепенно съм набирал и обосновавал подходящи мотивировки и извинения, самоцелни оправдания от сорта на онези, които търсех при всяко поредно налято питие в чашата пред мен, при всеки звук на отворена бирена капачка. Парализиран от собствената си, а и тази на другите, неспособност да намерим убиеца на Сюзън и Дженифър, търсех повод да се освободя от психическите си окови, да протегна ръка, да размахам юмруци, да убия някого. И ето, шансът не закъсня. Джони Фрайдей е бил мъртъв още в мига, когато съм препасал кобура с пистолета, нахлузил ръкавици и потеглил към рейсовата спирка.

Фрайдей бе висок, слаб чернокож. Приличаше на свещеник в типичните за професията двуредни черни костюми с три копчета и бели ризи без яки, закопчани на врата. Той се навърташе по спирките на пристигащи в града далекомаршрутни автобуси, раздаваше на бъдещите си жертви малкоформатни библии, предлагаше им топла супа от манерката си и когато съдържащият се в нея барбитурат започваше да действа, ги повеждаше към паркирания си недалеч от спирката, на някое закътано място, пикап. Тези жертви обичайно изчезваха безследно, но само за определено време. Все едно никога не са пристигали в Ню Йорк. По-късно се появяваха по градските улици, след някой друг месец, вече завършени наркомани, проституиращи срещу мизерната доза дрога, която Джони им даваше, и то срещу заплащане. Независимо че правеха всичко, което той искаше, и непрекъснато го обогатяваха.

„Операцията“ му действаше безотказно, Джони Фрайдей бе хитър като лисица, прибираше огромни печалби, но дори в този известен с безчовечността си бизнес той бе дамгосан като проклет за вечни времена, лишен от изкупление звяр. Снабдяваше най-гадните педофили с деца, водеше ги на предварително уговорени места, в „обезопасени“ къщи и скривалища, където ги изнасилваха и използваха за всякакви хомосексуални извращения. После Джони си ги прибираше. Ако клиентите му бяха достатъчно богати и перверзни, Фрайдей им даваше достъп до специализираното си заведение, наречено „Мазето“. Бе го уредил в изоставен склад в стария шивашки район. Там срещу заплащане от 10 000 долара клиентът си подбираше обект от контингента на Джони — било момче, било момиче, по-малко, по-голямо. Можеше да прави с него каквото си поиска — да го мъчи, да го изнасилва, дори да го убие срещу допълнителна сума; Фрайдей отговаряше за отстраняването на трупа. В онези среди Джони бе известен с точността и дискретността си.

Бях научил за него още докато в началото отчаяно търсех убиеца на Сюзън и Дженифър. Не си бях поставял за задача да го убивам или поне не го признавах пред себе си. Бивш полицейски информатор ми каза, че понякога Джони продава снимки и видеофилми със сюжети от областта на сексуалното мъчение. На деца, разбира се. Оказа се дори, че Фрайдей е водещият източник в тази област и че всеки със съответни вкусове рано или късно влиза в контакт или с него самия, или с негов посредник.

И така, отидох на спирката, настаних се в малкото й кафене и го наблюдавах цели пет часа. Последвах го, когато влезе в тоалетната. Тя бе разделена на няколко отделения — първото с мивки и огледала, второто с писоари на едната стена и кабинки от другата, разделени със среден коридор. На входа до мивките, в малка, остъклена кабинка седеше възрастен мъж в стара и мазна униформа. Четеше списание, когато се промъкнах след Фрайдей. Двамина си миеха ръцете на мивките, двамина други бяха прави пред писоарите, три от кабинките бяха заети, две от десните и една от левите. От скрити говорители се носеше музика, не разпознах мелодията.

Джони Фрайдей залюля бедра към крайния писоар. Аз застанах отдясно през две места от него и изчаках другите да свършат и излязат. После безшумно прекрачих зад Фрайдей и притиснах пистолета под брадичката му. Бях поставил заглушител, а оръжието бе смит и уесън. Избутах го в крайната кабинка.

— Хей, човече, недей, моля, недей — прошепна той и очите му се разшириха.

Ударих го с коляно силно отзад и той се свлече на колене, а аз заключих вратичката. Опита се да се изправи, но бе отслабнал от болката и аз отново го ударих, този път в лицето. Допрях пистолета до главата му.

— Млъквай! Обърни се към мен!

— Моля те, човече, недей, моля те.

— Млък! Обърни се.

Той започна да се върти на колене. Свлякох сакото му надолу по раменете и му поставих белезниците. От другия си джоб извадих парцал и ролка с леплива лента, от най-здравата. Наблъсках парцала в устата му и го затегнах с лентата, като направих няколко обиколки около главата му. Тогава го вдигнах на крака и го нагласих да седне на клозетната седалка. Ритна ме с десния крак силно в пищяла и веднага се опита да се изправи, но не можа да запази равновесие и сам си седна. Отново го ударих в лицето. Този път се укроти. Притиснал пистолета в челото му, се заслушах да не би някой да е влязъл и дочул нещо. Чуваше се само шум на пусната вода. Никой не се обади, никой не дойде да провери какво става.

Казах на Джони Фрайдей какво искам. Когато разбра кой съм, очите му се присвиха. Пот изби на челото му и той замига с очи в опит да изтърси капките. От носа му вече течеше кръв. Тънка рубинена струйка плъзна надолу по брадата му изпод лентата. Носът му потрепваше, опитваше се да диша.

— Трябват ми имена, Джони. Имена на твои клиенти. Ще ми ги дадеш, иначе…

Той изпръхтя презрително и от едната му ноздра потече силно кръв. В очите му вече блестеше студена омраза. Със замазаната си назад коса ми заприлича на дълга черна змия с тясна ехидна глава. Тогава му счупих носа, а в болката и шока очите му се наляха със сълзи. Не го пожалих.

Ударих го пак — един, два пъти, тежко, плътно, в стомаха и главата. Тогава яростно свлякох залепената лента от лицето и косата, издърпах парцала от устата му.

— Изпей имената, Джони!

Той с мъка изплю счупен зъб.

— Фда ффи го нафцукам — изфъфли. — Фи на тепф и на мърфвиве ффи куфцки.

Какво стана после, съвсем не помня и все още не ми е напълно ясно. Спомням си, че го заудрях диво отново и отново, чувствах и чувах счупените кости и ребра, виждах как ръкавиците ми постепенно почервеняват и се напояват с кръв. Това помня. Но в ума ми бе заседнал черен, мътен облак и пред очите ми минаваха пурпурни ивици, същински светкавици.

Когато спрях, вместо лицето на Джони виждах само червена мъгла. Или това бе останало от него. Вдигнах нагоре брадичката му, а устата избълва шепа кръв.

— Казвай! — изсъсках.

Главата му се залюля, очите му се превъртяха като на някакво изчадие или видение от ада, изпочупените му зъби се оголиха в предсмъртна гримаса или усмивка, Бог само знае. Тялото му се сгърчи в конвулсии — веднъж, дваж. Тъмна кръв изтече от носа, устата и ушите и той издъхна.

Отстъпих, тежко задъхан. Избърсах напръсканото си с кръв лице колкото можах, изчистих дрехите отпред, макар че кръвта не личеше много по тъмната кожа на якето и черните джинси. Свалих ръкавиците и ги напъхах в джоба, пуснах водата и отворих вратата на половин сантиметър, като надзърнах внимателно през цепката. Нямаше никой. Измъкнах се тихо и затворих вратата след себе си. Изпод вратата на кабинката вече пълзяха червени струи и пълнеха цепнатините между фаянсовите плочи на пода.

Досещах се, че при умъртвяването на Фрайдей не може да не се е вдигнал шум, но пет пари не давах за това. Тръгнах към изхода и задминах възрастен чернокож при писоарите, но той отлично знаеше какво е здравословно за него и затова ниско бе навел глава. Дори не се опита да ме погледне. При мивките имаше още хора, но те само хвърлиха по един бегъл поглед в огледалата и като добри граждани продължиха да си гледат работата. Във всеки случай веднага усетих, че старецът го няма в стъклената кабинка. Точно на прага зърнах две ченгета да тичат към тоалетната по стълбите от горния етаж. Върнах се и успях да се измъкна на улицата през изхода към рейсовете.

Може би Джони Фрайдей наистина заслужаваше да умре. Естествено, никой не оплака смъртта му, а полицията едва ли направи нещо повече от повърхностен опит да намери убиеца. Слухове, най-различни по характер, все пак плъзнаха и си мисля, че Уолтър ги е чувал.

Аз обаче живея със смъртта на Джони Фрайдей, както живея и със смъртта на Сюзън и Дженифър. И да бе заслужил участта си, и да бе наложително да получи точно онова, което му се е падало, пак не бе мое право да играя ролята на негов съдия и екзекутор.

„Справедливост ще получим на онзи свят“, бе написал някога някой си. „Но на този свят се подчиняваме на закона.“ А в последните минути на Джони Фрайдей законът не бе присъствал, бе се развихрило само някакво злокобно правосъдие, което аз нямах никакво основание да прилагам.

Не смятах, че съпругата и дъщеря ми са първите жертви на Пътника, ако той бе това, за което се бе представил. Все още вярвах, че нейде из луизианските блата гние трупът на друга жертва. В разкриването на самоличността й лежи ключът към неизвестното, към онзи, който не смяташе себе си за човек. Тя бе просто още една брънка от страшна и грозна традиция в човешката история; от безкрайна кавалкада жертви, водеща началото си още от древни времена, от ерата на Христа и преди него, от зората на Началото, когато хората принасяли себеподобните си в жертва на богове, които не познавали милостта; богове, създадени във въображението на самите хора, за да бъдат имитирани в действията им.

Момичето в Луизиана бе още една бройка от кървава поредица загубени души — модерен вариант на намерената в плитък гроб в торфено мочурище в Дания през 50-те години незнайна жена, заведена преди две хилядолетия на онова място, гола и със завързани очи, за да бъде удавена в 40 сантиметра вода. В човешката история вероятно можем да проследим много пътища, водещи от онази смърт до тази на други и други. От ръцете на човешки същества, вярващи, че като отнемат живота на себеподобни, ще утолят жаждата на вселилите се в тях демони. Като Пътника, веднъж усетил вкуса на пролятата кръв и на разкъсаната плът, е ламтял за още и още, докато е взел и моите близки.

Човеците вече не вярват, че Злото съществува. Днес ние смятаме, че има само злини, тоест престъпни деяния, които мозъкът обяснява с помощта на науката. Мнозина са на мнение, че Зло няма и да вярваш в него значи да станеш жертва на суеверия. Все едно да проверяваш под леглото вечер преди лягане и да се страхуваш от мрака. Но има множество неща и същества, за които леки обяснения няма; те вършат злини, защото последните са в природата им, защото те самите са творения на Злото.

Хора като Джони Фрайдей и други нему подобни дебнат онези, които живеят на периферията на човешкото общество, онези, които са загубили пътя си в буквалния и преносния смисъл. Не е трудно да се загубиш в мрака на съвременния живот и да стигнеш до неговата граница, онази едва доловима линия в тъмното; веднъж загубени и сами, лесно ще станете жертва на онези неща, които причакват самотника в мрака. Дедите ни съвсем не са грешили в суеверията си: има достатъчно основателни причини да се боим от Мрака.

И както можем да направим връзка между едно мочурище в Дания и блато в Луизиана, така и аз повярвах, че Злото съпътства живота на човешката раса. То има своите традиции, които лежат скрити под човешкото ежедневие като същински клоаки под нашите градове. То не може да бъде разрушено лесно; вие унищожавате една от съставните му части, но другите продължават съществуванието си просто защото са част от една голяма черна Сила.

Може би именно някоя от тези мисли ме подтикна да тръгна да търся истината за Катърин Демитър. Защото като се взирам в миналото й, ми се струва, че Злото е успяло да докосне и нейния живот, да го засегне и промени необратимо. И си мисля още: ако не мога да се преборя със Злото под формата на Пътника, длъжен съм да го потърся и предизвикам в другите му форми и измерения. Вярвам в това, което ви казвам. Вярвам в съществуването на Злото, защото аз съм го докосвал и то — мен.