Джон Конъли
Всяко мъртво нещо (40)

Тридесет и девета глава

Бе приятна, ясна утрин. Тичах, а уличният трамвай по „Сейнт Джеймс“ потракваше и този звук се носеше и звучеше надалеч, надалеч. По пътя към катедралата ме настигна и задмина лимузина с младоженци; по нея бяха окачени бели ленти и панделки. Бях си избрал маршрут за джогинг в западна посока по „Норт Рампарт“ и чак до „Пердидо“, после връщане през френския квартал по „Шартр“. Жегата вече се усещаше, сякаш допирах лице в гореща, влажна кърпа. Белите ми дробове се понатовариха, въздухът започна да не достига, целият ми организъм се разбунтува и настояваше да спра, но аз си бях упорит. И тичах.

В миналото бях свикнал да спортувам поне три-четири пъти седмично. Редувах натоварването — около месец тичане, после още толкова културизъм с упражнения за мускулите. Прекъснех ли този ритъм за повече от три-четири дни, и ми ставаше чоглаво, чувствах се подут и извън форма, като че организмът ми е натоварен с токсини. Между физическо натоварване и медикаменти за прочистване на системата предпочитах първото като по-удобна и поносима опция.

Прибрах се в хотела и взех душ. Сетне занесох мръсните си дрехи на местната автоматична пералня. Не бях допускал, че ще се наложи да остана за по-продължително време в Ню Орлиънс и чистите ми долни ми дрехи се бяха попривършили.

Намерих номера на Стейси Байрън в телефонния указател. Не си бе променила фамилното име, може би не във въпросната телефонна компания и нейния указател. Помолих Ейнджъл и Луис да се разходят до дома й в Батън Руж и да проверят какво може да се научи от нея. Или за нея.

Улрич сигурно нямаше да хареса тази работа. Но пък като толкова настоява да не я закачаме, защо просто не си бе траял? Междувременно Рейчъл изпрати по електронната поща подробности за търсените илюстрации до двамина от студентите си в Колумбийския университет и до пенсиониран професор на име отец Ерик Уорд, бивш преподавател от „Лойола“, университета на йезуитите в Ню Орлиънс, специализирал ренесансова култура.

И вместо да скучае и да чака отговорите им, тя реши да дойде с мен до Метари, където тази сутрин бе погребението на Дейвид Фонтено.

По пътя мълчахме. Досега никой от нас не бе подхващал въпроса за растящата ни близост, нито пък за това до какво би могла да ни доведе тя. Все пак личеше си, че и двамата мислим по тези въпроси, и то доста напрегнато. Погледнах я и зърнах нещо в очите й. Вероятно и тя долавяше нещо в моите.

— Е, какво още би желал да знаеш за мен? — попита тя неочаквано.

— Предполагам, че не зная почти нищо за личния ти живот.

— Освен факта, че съм красива и блестяща.

— Да, освен този факт — признах аз.

— А под личен разбираш сексуален, нали?

— Е, това е евфемизъм. Не желая да се натрапвам, да форсирам нещата. Ако не те дразни, започни с възрастта си, защото снощи не ми каза този факт. В сравнение с нея, останалото вече ще ти се стори съвсем по-леко.

Тя се усмихна малко накриво и ми се закани с пръст. Направих се, че не виждам пръста.

— На тридесет и три години съм, но мразя да си го признавам, особено ако светлината работи за мен. Имам котка и апартамент с две спални на „Ъпър Уест Сайд“. И в момента не го споделям с никого. Играя аеробика три пъти седмично и обичам китайската кухня, музика соул и бира с пяна. Последната ми връзка приключи преди шест месеца и си мисля вече, че девствената ми ципа се е затворила отново.

Повдигнах вежди и тя се разсмя.

— Ама ти изглеждаш шокиран, а? Май не излизаш редовно с жени?

— Май и ти не излизаш редовно с мъже — рекох строго. — Какъв ти беше последният приятел?

— Борсов агент. Връзката ни продължи повече от година и решихме да поживеем заедно за пробен период. Неговият апартамент има една спалня, а моят, както ти казах — две. Затова той се нанесе при мен, а другата спалня я използвахме за кабинет.

— Олеле, много идилично.

— Наистина. Но само за седмица. Оказа се, че той не може да понася котката ми. Не можеше и да спи в едно легло с мен. Оплака се, че съм се въртяла непрекъснато. Обаче междувременно умириса цялата къща на цигари, особено дрехите ми. И с това се приключи. Чашата преля. Ама не вярваш ли? Всичко засмърдя, мебелите, леглото, стените, храната, тоалетната хартия, дори и котката се умириса. После, на всичкото отгоре, една вечер се прибира и заявява, че бил влюбен в секретарката си. Представяш ли си? И сетне се премести да живее при нея в Сиатъл.

— О, Сиатъл е много хубаво място.

— Да му го начукам аз на Сиатъл. Да потъне в морето дано!

— Е, поне не съжаляваш вече, нали?

— Много ти е смешно на тебе.

Рейчъл погледна през прозореца, а аз изпитах силно желание да протегна ръка и да я докосна. Това ми желание се усили още повече, когато тя рече тихичко:

— Аз пък не смея да ти задавам прекалено много въпроси. Нали зная какво си преживял.

— Да — изхъмках аз и докоснах бузата й. Кожата бе гладка, нежна, леко влажна. Тя притисна глава към ръката ми, после влязохме в самото гробище и вълшебният миг просто се изпари във въздуха.

Делакроа е на югоизток от Ню Орлиънс, може би на тридесетина мили от езерото Поншартрен, на границата между енориите на Плакемин и Сейнт Бърнард. Абе, почти на майната си. А гробището се пада отвъд Делакроа и още малко по-нататък в северна посока, към Иклоски. Това място, а и Сейнт Бърнард не могат да ви предложат нищо особено освен блата и заблатени речни ръкави плюс малко музика а ла бретонски стил.

Разни клонове на семейство Фонтено са живели в Ню Орлиънс още от края на деветнадесети век, много преди семейството на Лайънъл и Дейвид да се преместят в големия град. Затова имаха голяма гробница в гробището „Метари“. Последното е най-голямото от цяла поредица градски гробища, разположени покрай едноименното шосе и булевард „Поншартрен“. „Метари“ е разположено на площ от сто и петдесет акра — там, където едно време е бил хиподрумът „Метари“. Символично погледнато, суперподходящо място за един комарджия, пропилял състоянието си на конните надбягвания и продължил да играе след като отдавна е бил вече уверен, че шансът почти винаги работи срещу него.

Местните гробища са доста необичайни. В големите градове повечето гробища са грижливо озеленени, подредени с вкус и дискретни надгробни камъни. Мъртъвците на Ню Орлиънс обаче почиват в пищно украсени гробници и грандиозни мавзолеи, донякъде напомнящи „Пер Лашез“ в Париж или Градовете на мъртвите в Кайро, където хората все още си живеят сред погребаните. Подобно нещо можете да срещнете и при гробницата Брунсвиг, оформена като пирамида и пазена от специално построен сфинкс.

Влиянието не идва толкова от погребалната архитектура на Испания и Франция. По-голямата част на Ню Орлиънс е разположена под морското равнище и до построяването на съвременните отводнителни системи изкопаните в земята гробове са се наводнявали лесно. Оттам идва и нуждата гробищата да се оформят по такъв начин — построени над земята гробници са най-доброто решение.

Когато пристигнахме, шествието от погребението на Фонтено бе вече влязло. Паркирах малко по̀ встрани от основната група автомобили, минахме покрай двете патрулни коли на вътрешната порта. Хората в тях бяха до един със слънчеви козирки. Тръгнахме след последните от шествието, минахме покрай четирите големи статуи, олицетворяващи Вярата, Надеждата, Милосърдието и Паметта, които са близо до известната гробница на Мориарити. Накрая стигнахме до надземен мавзолей в старогръцки стил, с дорийски колони отпред, а над тях на дебела плоча бе изписано името Фонтено.

Не ми бе известно колцина от семейството почиват тук. Традицията в Ню Орлиънс повелява трупът да бъде положен в централната зала на гробницата за година и един ден. После се отваря криптата, тленните останки се внасят там, а изгнилият ковчег се изхвърля, за да се отвори място за следващия покойник. Предполагам, че криптите в „Метари“ отдавна са задръстени.

Бяха отворили украсената с ангелски глави врата от ковано желязо. Най-близките бяха застанали отпред в полукръг. Сред всички се извисяваше едър мъж, когото веднага възприех като Лайънъл Фонтено, облечен в еднореден черен костюм с широка черна връзка. Лицето му бе загоряло, обветрено — червендалесто и кафеникаво, челото — набраздено, от ъгълчетата на очите също се извиваха сложни плетеници от бръчки. Косата бе черна, но вече просребрена, особено на слепоочията. Беше, както вече казах, почти гигант, метър и деветдесет и нещо, с тегло не по-малко от сто и двадесет килограма. Костюмът май го притесняваше.

Зад опечалените, разпръснати рехаво сред околните камъни, гробници и дървета, стояха четирима със сурови лица, също облечени в черно. Саката им бяха издути — отдолу носеха тежки пистолети. Имаше и пети, наметнат с черен лоден, подпрял се на кипарис. Под връхната дреха проблясваше металът на автомат M-16. Още двамина стояха току зад Лайънъл Фонтено. Този човек видимо не искаше да рискува.

Сред дошлите имаше и бели, и черни: бели младежи, облечени в елегантни тъмни костюми, възрастни чернокожи жени с официални рокли с дантели по врата. Всички притихнаха, когато свещеникът започна опелото. Четеше от оръфан молитвеник с позлатени ръбове на страниците. Времето бе тихо, вятър нямаше, думите му сякаш увисваха във въздуха около нас, отразяваха се от каменните стени и околните дървета, досущ гласове на покойници от отвъдното…

— Отче наш, ти който си…

Носачите на ковчега тръгнаха напред, сбутаха се на тесния вход на гробницата. Внесоха го и точно тогава изневиделица се появиха двамина полицаи. Бяха от градските. Застанаха на около двайсетина метра от групата, между две съседни гробници откъм запад. От изток дойдоха още двамина, трета двойка бавно заобиколи две дървета откъм север. Рейчъл забеляза, че се оглеждам.

— Охрана, а?

— Може би.

— … да пребъде волята ти…

Изпитах неясно безпокойство. Може и да са ги изпратили за всеки случай. Да не би Джо Боунс да се изкуши да нападне в този момент, когато Фонтено е все пак донякъде уязвим. Но нещо ме човъркаше отвътре, нещо не бе наред. Не ми харесваше начинът, по който се движеха. Изглежда се чувстваха неудобно в тези униформи, сякаш яките ги стягат, обувките им са тесни…

— … и ни прощавай…

Хората на Фонтено също ги забелязаха, но май не се разтревожиха. Ръцете на полицаите висяха спокойно край телата им, пистолетите си бяха в кобурите, на пръв поглед всичко бе нормално. Но забелязах, че бавно се приближават. Тогава нещо топло ме лизна по лицето. Съседката ми — възрастна кръглолика дама в черна рокля, която до преди секунда тихичко ридаеше до мен, внезапно се свлече на земята, а на слепоочието й зейна грозна дупчица. Бялата й коса бавно се обагри в алено. От стената на гробницата се разлетяха мраморни парченца, удареното място се оцвети в червено. Звукът на изстрела долетя почти веднага, тъп и приглушен, като спукан с удара на длан надут хартиен плик.

— Той ще обърше всяка сълза от очите им и смърт не ще има вече…

Няколко секунди минаха и всички разбраха какво става. Околните объркано загледаха падналата жена, около чиято глава растеше локвата кръв. Блъснах Рейчъл в нишата зад мен и я прикрих с тяло. Някой изпищя пронизително и тълпата се разпръсна. Сега огънят стана плътен, куршумите свистяха наоколо и рикошираха от околните постройки. Забелязах, че охраната на Фонтено се събра около него. Натиснаха го на земята и легнаха върху него, за да го запазят с телата си. Металните оси жужаха във въздуха и дрънчаха в металните решетки на гробниците.

Рейчъл се хвана с две ръце за главата и ужасено клекна на земята, като се сви — вероятно знаеше, че когато се стреля безразборно, най-добре е човек да намали площта на мишената, която представлява. Извърнат през рамо, зърнах двете ченгета откъм северната посока да бъркат в храстите около алеята. Извадиха скритите предварително там картечни пистолети. Бяха щаер, със заглушители. Ясно — хората на Джо Боунс. Недалеч от мен жена притича да се прикрие зад разперените криле на каменен ангел. Черният й шлифер се вееше около набраната рокля и оголените й крака. Ясно видях как от материята на гърба й изригнаха две гейзерчета, тя залитна и се просна по лице с разперени встрани ръце. Опита се да стане, не успя, понечи да лази напред — тогава получи още куршуми в гърба, подскочи два пъти и притихна.

Чуха се пистолетни изстрели, затрака автомат. Хората на Фонтено отговаряха на огъня. Извадих си пистолета и приклекнах до Рейчъл. Изведнъж до нас се появи ченге, в ръце държеше щаер. Застрелях го отблизо в лицето. Свлече се на земята.

— Ама този е полицай! — възкликна Рейчъл и ме изгледа ужасено.

Слава богу, при околната шумотевица гласът й остана почти нечут.

Протегнах ръка, натиснах я към земята.

— Не, миличка, това са хора на Джо Боунс. Дошли са да довършат Фонтено.

Някой тичаше към нас. Приближи се и рухна на колене току в краката на Рейчъл. Бе от мъжете на Фонтено — онзи с лодена и автомата. От устата му шурна кръв. Чух я да крещи, а той изпусна автомата, главата му се удари в каменната плоча до нас. Оръжието бе на тридесетина сантиметра от ръката ми. Протегнах се към него, но Рейчъл ме превари. Водеха я неукротими и стари като света инстинкти за самосъхранение. Грабна автомата, широко отвори уста и очи и пусна дълъг откос над проснатото тяло на бодигарда.

Хвърлих се странично и се прицелих към отсрещната фигура, но тя вече падаше. Човекът на Джо Боунс удари земята по гръб, левият му крак заигра гротесков танц, на гърдите му цъфнаха поредица червени петна. Рейчъл гледаше налудничаво, цялата се тресеше; адреналинът видимо препускаше по вените й. Автоматът се изхлузи от ръцете й, но ремъкът се заплете в лакътя и тя буйно размаха ръце в опит да се освободи от тази страшна играчка. Зад нея виждах още тичащи хора. Две бели жени влачеха чернокож младеж за ръцете по тревата. На корема бялата му риза бе подгизнала, червена.

Предположих, че е имало и четвърта двойка от горилите на Боунс, които са дошли от юг и са стреляли първи. Поне трима от тях бяха мъртви — двама убити от мен и Рейчъл, третият лежеше до стария кипарис. Автоматчикът на Фонтено го бе ликвидирал, преди да повалят него.

Помогнах на Рейчъл да се изправи и я помъкнах към съседната гробница — порутена постройка с ръждясала метална врата. Ударих ключалката с приклада на автомата и тя веднага поддаде. Рейчъл влезе, подадох й моя пистолет, наредих й да не мърда оттук, докато не се върна да я взема. Сетне хукнах в източна посока, като заобиколих гробницата на Фонтено отзад. Тичах с автомата, използвах гробове, дървета и постройки за прикритие. Не знаех с колко патрони разполагам в пълнителя. Селекторното лостче бе на автоматичен огън. Значи зависех от обема на пълнителя — може би имах между десетина и двадесетина единични изстрела.

Почти бях стигнал до паметник на спящо дете, когато почувствах удар по главата. Бе отзад, залитнах и изпуснах оръжието. Някой ме ритна свирепо в бъбреците, болката подпали цялото ми тяло, стигна чак до рамото. Сетне ме сритаха в корема и без да искам, се обърнах по гръб. Над мен се бе надвесил Рики, Влечугоподобния. Плитката на главата и ниският ръст хич не се връзваха с полицейската униформа. Шапката му бе паднала, лицето му бе нарязано от хвърчащите непрестанно наоколо каменни отломки. Дулото на щаера сочеше право в гърдите ми.

Опитах се да преглътна, но гърлото ми бе пресъхнало. Усещах тревата под ръцете и жестоката болка в тялото — сетивни измерения на живота и оцеляването. Рики насочи дулото към главата ми.

— Джо Боунс ти праща много здраве — рече той и пръстът му се опъна на спусъка.

В същия миг главата му отхвръкна назад, коремът му — напред, гърбът му се изви като на силно ритната отзад котка. Щаерът изплю кратък откос и куршумите поръсиха тревата около главата ми, но Рики падна на колене и после се строполи странично, като затисна левия ми крак. На гърба на ризата му имаше широка назъбена яма.

Отзад видях Лайънъл Фонтено, застанал като на стрелбище, с разкрачени крака и опънати напред две ръце, пистолетът все още насочен към мен. На лявата ръка имаше кръв, дупка на ръкава на сакото високо вдясно. В същия миг дотичаха и двамата му охранители, изгледаха ме, извърнаха лица към Фонтено. Някъде на запад вече пищяха сирени.

— Лайънъл, един се измъкна, другите са мъртви — докладва му единият.

— Ами нашите?

— Поне трима убити, няколко ранени.

До мен Рики се раздвижи, ръката му помръдна. Усетих, че се движи. Лайънъл се приближи, надвеси се над нас двамата за миг и му пусна куршум в тила. Изгледа ме с любопитство, взе автомата от земята и го подхвърли на хората си.

— Тръгвайте да помагате на ранените — нареди кратко, затисна раната си с другата ръка и закрачи към семейната гробница.

 

 

Боляха ме ребрата, но изритах Рики встрани и тръгнах към мястото, където бях оставил Рейчъл. Приближих внимателно, помнех отлично, че съм й оставил оръжие. Надникнах в гробницата, Рейчъл я нямаше.

Намерих я на около петдесетина метра, надвесена над тялото на момиченце. Когато чу стъпките ми, Рейчъл грабна оставения встрани пистолет и рязко се завъртя към мен.

— Хей, чакай, аз съм! — извиках високо. — Добре ли си?

Тя кимна и остави пистолета. Чак сега забелязах, че през цялото време бе натискала корема на момичето с другата си ръка.

— Какво й е? — попитах, но веднага разбрах.

Кръвта, която струеше от огнестрелната рана, бе почти черна. Черният дроб. Детето трепереше като лист, по тялото му минаваха кратки конвулсии, зъбите скърцаха в агония. Нямаше да живее дълго. Около нас се появиха скритите допреди малко хора, някои ридаеха, други се тресяха в шок. Зърнах двамина с пистолети да тичат към нас. Дръпнах Рейчъл за ръката.

— Трябва да изчезваме. Не можем да си позволим ченгетата да ни заварят тук.

— Аз оставам, ти си тръгвай. Не мога да го зарежа това дете.

— Рейчъл!

Тя ме погледна. Взрях се в очите й, споделихме каквото и двамата отлично разбирахме. Детето щеше да умре. Бе неизбежно.

— Не можем да останем тук…

Двамата мъже с пистолетите дотичаха. Единият, по-младият, падна на едно коляно и изплака:

— Клара, Клара! Дръж се, моето момиче! Дръж се! — повтаряше той, хванал детската ръчица.

— Моля те, Рейчъл! — повторих аз.

Тя хвана ръката на младия и я натисна върху детския корем. Клара изстена.

— Дръжте си ръката тук — нареди му Рейчъл. — Не я махайте, докато не дойде Бърза помощ.

Сетне вдигна пистолета и ми го подаде. Поех го, поставих предпазителя и го пъхнах в кобура. Измъкнахме се бързо от центъра на бъркотията, полуистеричните шумове постепенно останаха назад и затихнаха. Спряхме и тя изведнъж ме прегърна с все сила. Притиснах я към себе си и я целунах по главата. Въпреки стрелбата косата й ухаеше. Тя отново ме стисна с все сила, изохках — болката в ребрата ставаше все по-силна.

Тя се стресна и ме пусна.

— Ранен ли си?

— Сритаха ме малко, това е всичко.

Погалих я по косата, взех лицето й в две ръце.

— Направи всичко, което можеше за онова дете, Рейчъл. Повече не бе възможно.

Тя кимна и устните й се разтрепериха. Детето бе придобило някакво символично значение за нея, което не разбирах, далеч по-голямо от това просто да спаси живота му.

— Убих онзи човек — рече тя и лицето й се разкриви в безмълвен плач.

— Иначе той щеше да ни убие и двамата. Нямаше избор. Ако не бе стреляла, сега щеше да си мъртва. Вероятно и аз.

Всичко това бе вярно, но не й бе достатъчно, поне засега. Затова я прегърнах и замълчах. Вече не усещах болката; струваше ми се, че нейното страдание е далеч по-голямо.