Джон Конъли
Всяко мъртво нещо (28)

Двадесет и седма глава

— Наистина ли искате да ви оставя тук?

Таксиметровият шофьор бе огромен мъж, възпълен. Косата му бе мокра от пот и тя се стичаше на струйки по бузите и по двойната гуша от тлъстини на врата, чак до мазната яка на ризата. Отзад ми се струваше, че е запълнил цялата предна част на таксито, а и вратата ми се виждаше малка за него. Как ли е успял да се набута в колата? Създаваше се впечатление, че е влязъл преди време, още докато е бил по-слаб, живял е и се е хранил в автомобила, та е пораснал до сегашната си гигантска форма. Таксито бе неговият дом, неговият замък, а поради огромното му туловище току-виж се оказало и негова гробница.

— Наистина — отвърнах.

— Ама този район е опасен.

— Няма проблем. Такива са ми и приятелите.

Виненият склад пред колата бе само една от множеството подобни постройки, подредени на дългата, възтъмна и зле осветена улица западно от Северния булевард във Флъшинг. Бе тухлена сграда, боядисана с бяла, вече ронеща се боя. Прозорците бяха защитени с телени решетки, поставени на всички етажи. Обичайните по стените лампи не светеха и затова площта между голямата порта и главното здание бе потънала в пълен мрак.

Отсреща на улицата се мъдреше огромен двор, пълен със складови депа и жп контейнери. Земята между тях бе осеяна с локви със застояла, воняща вода и разхвърлени палети. Зърнах улично псе, ужасно измършавяло. Горкото — ребрата му бяха изпъкнали, напъват, току да изскочат от олисялата кожа. Глозгаше нещо, което не успях да различа в слабата светлина на мръсните лампи.

Платих на шофьора и отворих вратата, а от тясната алея до склада нечии фарове примигнаха на два пъти — бързо-бързо. Таксито потегли, а след секунди Ейнджъл и Луис излязоха от шевролет фургон, черен на цвят. Луис държеше голям спортен сак, изглежда, добре натъпкан, а и доста тежичък. Както винаги бе безупречно облечен в модно черно кожено палто, а под него носеше черен костюм и черно поло.

Когато се доближих до тях, Ейнджъл направи кисела физиономия. Не бе трудно да се досетя защо — бе видял окаляния ми и разкъсан на места костюм — резултат от сблъсъка с Хайъмс в разрушената къща. От ръката ми отново течеше кръв, яката на ризата лепнеше. Опипах си врата — и той кървеше. Как ли изглеждаше лицето ми? Небръснато, мръсно, покрито със синини и драскотини. Навсякъде ме болеше, бях изморен до смърт.

— Добре изглеждаш — рече Ейнджъл. — Къде ще танцуваме?

— Ей там — кимнах с глава към склада. — Да не съм изпуснал нещо?

— Не и тук. Но Луис току-що се върна от къщата на Ферера.

— Боби Шиора си дойде. Преди около час — с хеликоптер — добави Луис. — Мисля, че сега той и Пили вече се прегръщат.

Кимнах.

— Добре. Хайде да започваме.

Около склада имаше тухлена ограда, а отгоре й бодлива тел и шишове. Портата се намираше пред главния вход, където зидът кривеше леко назад — към самия склад. Бе направена от дебели стоманени плочи, също с остри метални пръчки и бодлива тел отгоре. Двете й части бяха завързани по средата с яка масивна верига с огромен катинар. Ейнджъл пое сака и извади малка, видно правена по поръчка бормашина с острие с особен профил. Завря го в катинара и натисна спусъка. Високооборотният инструмент издаде тънко и рязко пищене и незабавно разлая всяко куче в района.

— Мамка му, Ейнджъл — изсъска Луис. — Ти да не си монтирал свирка в тази шибана дяволия, а?

Ейнджъл не му обърна внимание. След секунда катинарът щракна и се отвори.

Влязохме. Ейнджъл свали катинара, отново нави веригата и внимателно го постави от вътрешната страна на портата, така че никой минаващ не би забелязал нищо нередно. Е, катинарът бил отвътре, какво толкова…

Складът бе от онези, строени през тридесетте години, но все още изглеждаше в добро състояние. Двете странични врати бяха запечатани, функционираше само централната, която бе и по-голяма. Забелязах, че дори и пожарният изход със стълбището отзад бе в ред, явно редовно поддържан в изправност. Специалните лампи, поставени в помощ на охраната на сградата, не работеха, външната светлина съвсем не достигаше и тук си бе направо тъмно.

Ейнджъл се зае с ключалката. Лапнал тънко фенерче, ловките му пръсти заиграха с комплект инструменти и тънки, дълги шперцове. Не мина и минута и бяхме вече вътре. Запалихме мощни фенери и те веднага осветиха малката будка — току до вратата, където вероятно е стоял дежурният пазач, когато складът е функционирал редовно. По стените на голямото помещение имаше празни лавици, а то самото бе разделено на няколко сектора от вътрешни стелажи. Те пък бяха приспособени за подреждане на бутилки — с малки гнезда на всеки рафт. Подът бе от каменни плочи. Тук вероятно са стояли мострите — посетителите и клиентите са избирали стоката на това място. Долу се намираха избите, където са държали буретата и варелите. В края на помещението имаше нещо като канцелария или офис, леко издигната над нивото на пода. До нея се стигаше по три каменни стъпала.

Точно до тях се откриваше широко стълбище, което водеше надолу. От другата му страна пък бе товарният асансьор, който се оказа отключен. Ейнджъл влезе и дръпна ръчката, но кабината потъна само на около половин метър. Той я върна обратно, излезе и ми хвърли въпросителен поглед.

Посочих към избите и ги поведох надолу по стъпалата. Минахме две площадки, четири къси стълбища, общо взето, равни на два етажа, но между избите и приземното ниво нямаше друг етаж. Долу се изправихме пред заключена врата — дървена, със стъклено прозорче, през което лъчите на фенерите осветиха подземните арки и сводове. Погледнах Ейнджъл. Две секунди му бяха достатъчни да отвори вратата, но когато влязохме, забелязах, че лицето му придоби разтревожено изражение. Изглежда, и сакът му натежа.

— Дай да го понося — предложи Луис.

— Когато одъртея толкова, че да не мога да го нося, ще се наложи да ме храниш с тръбички — отвърна инатливо Ейнджъл.

Тук бе студено, но по челото му зърнах капчици пот.

— Нищо чудно и това да стане — измърмори гласът зад нас.

Отпред се разкриха поредица сводести, подобни на пещери ниши, всъщност истински бункери, всеки един преграден и затворен с вертикални решетки — от тавана до пода. Това бяха старите изби за виното, очевидно отдавна неизползвани, задръстени с боклуци и изгнили опаковки. Моят фенер освети ръба на пода на едно от тези помещения, което ми се стори по-различно от другите. То бе най-близкото до нас отдясно и необичайното бе, че част от циментовия под липсваше. Вместо цимента имаше пръст, а решетката бе открехната.

Приближихме бавно, стъпките ни отекваха силно. Вътре подът бе чист, пръстта изравнена, изглежда, с гребло. В ъгъла бе поставена зелена метална маса с процепи от двете й страни. През тях минаваха кожени ремъци. В отсрещния ъгъл се търкаляше голямо роло найлоново фолио за промишлени цели.

По стените вървяха лавици на две нива. Бяха празни, с изключение на увит в найлон продълговат вързоп, здраво притегнат, поставен срещу вратата. Прекрачих към него, насочих фенера. Под прозрачната обвивка лъчът освети дънкова материя, зелена риза на карета, обувки малък номер, кичурче коса, обезформено лице, чиято кожа бе като пропукана и разкъсана на места, чифт отворени мъртви очи, роговицата им млечна, мътна. Миризмата на разложено бе силна, но все пак значително притъпена от найлона. Познах облеклото. Бях намерил Ивън Бейнс.

— Мили боже, Исусе Христе — прошепна Ейнджъл.

Луис премълча.

Приближих още повече, опипах пръстите и лицето, доколкото можах, през прозрачната материя. Като изключим естественото разложение, трупът изглеждаше цял, момчешкото облекло — непокътнато. Бейнс май не бе измъчван преди смъртта си, но пък около слепоочията имаше показателно потъмняване, а в ухото — съсирена кръв.

Пръстите на лявата ръка бяха разперени и притиснати към гръдния кош, а дясната бе свита в юмруче.

— Ейнджъл, ела тук и донеси сака.

Той застана до мен и в очите му зърнах гняв и отчаяние.

— Това е Ивън Бейнс — рекох. — Носиш ли маски?

Той се наведе и от сака извади две маски против прах. После ги напръска с одеколон и ми подаде едната заедно с чифт найлонови ръкавици. Луис остана зад нас, но не поиска маска. Ейнджъл освети трупа със своя фенер.

Извадих джобното си ножче и разрязах найлона близо до дясната ръка. Сега вонята стана нетърпима, ужасна, маската не помагаше много. Чух съсъка на отделящ се газ.

С тъпата част на ножчето се опитах да разтворя здраво стиснатото юмруче. Кожата се разкъса, един нокът падна. Светлината примига.

— Дръж фенера здраво, дявол го взел — процедих.

В полуразтворената длан се мярна нещо дребно, синьо. Натиснах отново, вече не внимавах дали ще нараня ръката или не. Трябваше да видя онова. На всяка цена трябваше да разбера какво е то. Длъжен бях да намеря отговори за всичко, което се бе случило тук. Както и очаквах, предметът падна на пода. Наведох се, вдигнах го и насочих моя фенер. Бе парченце от син порцелан.

Ейнджъл тръгна да оглежда по ъглите и след малко излезе от помещението. Взирах се в порцелана и изведнъж отново чух звука на бормашината. След малко ме повика някъде отгоре. Върнахме се с Луис на горното ниво и го заварихме в тясна стаичка, почти колкото голям стенен шкаф. Бе точно над избата, където бе трупът на Бейнс. На рафт един върху друг бяха наредени три видеокасетофона, свързани с кабели. През дупка в основата на стената и надолу в пода минаваха жици. Индикаторът на единия отброяваше секунди, вероятно за включен запис. Ейнджъл натисна бутон, екранчето угасна.

— В ъгъла на тавана на избата намерих дупчица, колкото нокътя на малкото ми пръстче, но достатъчна, за да може през нея да мине рибено око^[1] и сензор за движение — рече той. — Трудни за откриване, освен ако човек не знае какво и къде да търси. Предполагам, че жиците минават през вентилаторната система. Някой си е нагодил тук автоматична дяволия за записи долу — включва се и записва всичко сама още от момента на влизането.

Някой си, но не който и да е, помислих си аз. Ненормалник, който е „обработвал“ децата в онова помещение. Обикновена видеокамера би дала далеч по-качествен образ, но въпросният тип има някаква причина да се крие, не иска да бъде забелязан и разпознат.

В горната стаичка монитор нямаше, значи той, съответно тя, или желае да гледа записите на спокойствие у дома, или пък не иска онзи, който ги взема оттук, да ги види. Познавах мнозина, които биха направили подобен аранжимент, Ейнджъл също. Но един просто ми се натрапваше в съзнанието: Пили Пилър.

Слязохме обратно долу. Взех сапьорска лопатка от сака на Ейнджъл и започнах да копая в земята. Не ми отне много време. Лопатката удари в нещо меко. Разрових земята с шепи, а Ейнджъл намери малка градинска лопата и започна да изхвърля изкопаното. Подаде се познатият ни вече вид найлон, а под него едва се различаваше кафеникава, нагърчена кожа. Внимателно отстранихме останалата пръст и видяхме детското тяло, свито в типичната за зародиш поза. Главата му бе прикрита от едната ръчица. Дори и в разложеното състояние личеше, че пръстите са били чупени. При все това не бях сигурен все още момче ли е, или момиче. Налагаше се да го извадим.

Ейнджъл се огледа и мигом се сетих какво си мисли. Кой знае какво ли ни очаква по-надолу? Детето бе зарито на съвсем плитко. Вероятно има и други трупове. Личеше си, че стаята е използвана за подобна цел от доста време.

Зад нас се появи Луис. Пристъпваше леко, бе сложил пръст на устните си. Хвърли бърз поглед към изровения труп и бавно посочи с дясната ръка нагоре. Застинахме на място, спотаихме дъх. Някой приглушено пристъпваше по стълбите. Ейнджъл се оттегли назад към лавиците и веднага загаси фенера. Изправих се и забелязах, че Луис вече се е измъкнал от малката изба. Застанах срещу Ейнджъл — от другата страна на входа и протегнах ръка към пистолета. В същия миг лъч светлина блесна в очите ми. Гласът на Боби Шиора каза само:

— Недей!

Бавно отпуснах ръка.

Бе се приближил забележително тихо. Измъкна се от сянката и застана на прага, а двете му ръце сочеха право в лицето ми. В едната държеше фенер, в другата — грозен на вид пистолет с къса цев. Май бе „Five-SeveN“ — онзи модел, за който ми бе говорил Коул. Застана на около два метра от мен и се усмихна. Зъбите му блеснаха.

— На път към ада, а, мъртвецо? — ухили се той още повече. — Също като децата зад теб. Щях да те очистя още в онази къща, но старият те искаше жив. Жив на всяка цена, освен ако нямам друг избор. Е, вече го нямам.

— Ти пак движиш мръсната работа на Ферера — рекох спокойно. — Дори и човек като теб вече би трябвало да има скрупули за такова нещо.

— Всеки със слабостите си — отвърна ми философски той. — Сони е голям на очите, малък на онази работа. Затова обича да гледа. Иначе нищо не може да направи с неговата умряла пишка. Той си е бил болен на тема връткане още от дете, но татето си го обича и сега настоява тази далавера тук да се покрие, нали така.

Значи по желание на Сони Ферера са били записвани предсмъртните тръпки и агония на онези деца; Сони Ферера бе гледал как Хайъмс и Адилейд Модайн ги измъчват; Сони Ферера бе слушал последните им викове да отекват по околните стени. Неодушевената топчица, наречена рибешко око, е поемала цялата информация, предавала я е за запис на горните касетофони, а Сони по-късно я е гледал отново и отново у дома. Може би не е присъствал на всеки сеанс, но сто на сто е познавал убийците и вероятно многократно ги е наблюдавал да отнемат детски живот. И не е направил нищо да ги спре, защото не е искал този източник на перверзно удоволствие да секне.

— Кога научи старият за цялата работа? — попитах, но вече се досещах за отговора.

Мислех, че зная и какво се е случило с Пили Пилър в колата, преди да катастрофира. Оказа се, че не съм прав, както не бях прав и за още много други неща, случили се преди.

С ъгълчето на окото долових движението отсреща, а Шиора реагира с бързината на дива котка. Лъчът на фенера се изви като дъга, пистолетът също, той отстъпи назад и освети ъгълчето срещу мен.

Всъщност освети наведената глава на Ейнджъл, който повдигна очи и му се усмихна. За секунда Боби се озадачи, после устата му се разтвори широко… Бе познал кой стои срещу него, но вече бе късно. В следващия миг се изви светкавично в опит да засече Луис, но закъсня — смъртта накрая бе дошла и за него.

В светлината на фенера лъснаха черната кожа и бялото на очите на Луис, лявата му ръка се стрелна върху челюстите на Шиора. Последният замръзна, сетне се изви в ужасен спазъм, очите му изпъкнаха в болка и страх. Изправи се на върха на пръстите, разпери ръце, главата му се разтресе веднъж-дваж, а тялото изведнъж се смали, като изпуснал въздуха балон, и се отпусна. Само очите останаха широко разтворени и опулени. Луис изтегли дълъг, тънък нож от тила на Шиора и го блъсна напред. Трупът се свлече в краката ми и леки тръпки отново преминаха по него, после замря. Веднага усетих вонята на урина и изпражнения — Боби бе напълнил гащите.

Ейнджъл пристъпи към нас.

— Винаги съм го мразил това шибано копеле — рече той и се наведе да огледа малката дупка в тила на убития.

— Ами да — делово рече Луис. — Аз например в това състояние го харесвам повече.

После ме погледна въпросително.

— Какво ще го правим сега?

— Остави го тук. Само ми дай ключовете от колата му.

Луис бързо претърси джобовете на простряното тяло и ми подхвърли връзката.

— Член е на семейство Ферера. Това представлява ли проблем?

— Не зная. Остави ме аз да се оправям. Само че се навъртайте около мен. По някое време ще се наложи да се обадя на Коул. Чуете ли сирените — веднага изчезвате.

Ейнджъл се наведе и внимателно вдигна пистолета от земята. Не го пипна с пръсти, а навря отвертка в рамката около спусъка. Печен тип бе този Ейнджъл.

— Ще го оставим ли тук този патлак? — попита ме той. — Оръжието е чудно — първокласно.

— Естествено, че ще го оставим — отвърнах.

Защото според мен то бе връзката между Оли Уотс, Конъл Хайъмс и семейство Ферера; връзка между тридесетгодишна серия детски убийства и поне два пъти по-стара мафиотска династия.

Прекрачих трупа на Шиора и излязох от склада. Огледах се — черният шевролет бе паркиран в двора с багажника към сградата. Боби дори си бе направил труда да затвори портата — така, както я бе намерил. Много приличаше на колата, от която претрепаха убиеца на Дебелия Оли. Отворих портите, качих се на нея и потеглих. Оставих зад гърба си и склада, и Куинс. Какво е Куинс, ако не конгломерат от складове и гробища? А понякога и двете заедно.