Джон Конъли
Всяко мъртво нещо (10)

Девета глава

Отвън гаражът — ремонтна работилница на Уили Бру изглеждаше западнал и ненадежден, да не кажем откровено съборетина. И отвътре не бе кой знае колко цвете за мирисане, но поне аз лично не познавам по-добър механик от Уили. Той е поляк, презимето му звучи като Бружсевзски или нещо подобно, съвсем непроизносимо, затова и съкратено на Бру от поколения клиенти.

Никога не съм харесвал този квартал на Куинс; той е съвсем близо до скоростната магистрала на Лонг Айлънд и денонощния рев на минаващите превозни средства. Още от дете съм свързвал в съзнанието си този район със стари автомобили, стари складове и гробища. През годините ми на ченге в гаража на Уили събирах доста информация за туй-онуй. Всички изпаднали авери на Уили редовно се събират там по едно или друго време. Разменят клюки и най-много обичат да се бъркат — поне на думи — в чуждата работа. И все още се чувствам неспокоен, когато съм на това място. Дори и в по-късни години, вече възрастен, мразех да ползвам краткия път от летище „Кенеди“ за Манхатън, защото минаваше покрай тези махали.

След смъртта на татко майка ми реши да се преместим обратно в Мейн, в родния й град Скарбъро, където природата преобладаваше над типичния градски пейзаж. Всъщност духът и миризмите на големия град се чувстваха в Скарбъро само когато там от Бостън или Ню Йорк пристигнеха запалянковците по автомобилните състезания край Скарбъро. Може би и затова никога не съм се чувствал като местен човек в Манхатън — все съм го гледал с очите на посетител.

Гаражът бе в кварталче, което отчаяно се бореше против опитите за подновяване и модернизиране. Пространството между съседните две пресечки бе купено от собственика на японски ресторант, който бе непосредствено до Уили, и той ще не ще, вече бе замесен в юридически спор. Налагаше се да се бори, за да не го затворят. Японецът си отмъщаваше чрез всепроникващата смръдня на риба, влизаща през вентилаторните отвори на гаража. Уили пък си го връщаше от време на време, като купуваше на главния си механик Арно няколко бири и евтина китайска манджа, които този достоен човек поглъщаше, а после излизаше на улицата и си бръкваше с пръст в гърлото, за да повърне пред японския ресторант. „Това китайска, виетнамска, японска манджа е все едно и също лайно, когато я издрайфаш“ — мъдро обичаше да казва Уили по този повод.

Влязох. Арно — дребен, но жилав и мускулест мургав човек, работеше по двигателя на раздрънкан додж. Въздухът както винаги бе натежал от вонята на риба и фиде. Моят мустанг, производство 1964 г. — като на Джеймс Дийн^[1] — бе вдигнат на хидравлична платформа, а наоколо, като извадени вътрешности на изкормен труп, бяха разхвърлени части и неразпознаваеми дрънкулки от системите му. Нямаше вид на кола, която може скоро да тръгне на път. Всъщност май бе преминала в друга категория, както и самият Дийн. Преди да потегля насам, се бях обадил на Уили по телефона да го предупредя, че ще се отбия. Е, най-малкото, което можеше да направи за мен, бе да се престори, че работи по колата.

От малкия офис долитаха звучни псувни. Той бе току под тавана, до него се стигаше по разклатено дървено стълбище. Тъкмо пристъпвах и вратата се отвори, а Уили шумно затропа надолу по стъпалата. По плешивото му теме лъщеше грес, синият му гащеризон бе разкопчан и отдолу се виждаше мръсна тенис фланелка, издута върху солидното му шкембе. Той пристъпи до стената, покачи се на сложени един върху друг сандъци и неистово зарева във вентилаторната решетка:

— Ей, теснооко японско копеле такова, да ти… Стига ми усмърдява гаража, да ти гръмна тесния задник! Ша ти пъхна атомна бомба отзад, ей, тесноочко!

Отсреща се чу бурен смях, някой извика нещо на японски и отново избухна дружен кикот. Уили заблъска решетката с длан, но след малко се укроти и си слезе обратно. Взря се в мен с присвити очи и в полумрака едвам ме позна.

— О, Птицо, кво праиш бе! Искаш ли едно кафенце?

— Искам си колата, Уили. Моята кола. Същата, дето я таманиш вече цяла седмица.

Уили се направи на обиден.

— Айде сега, ша ми се сърди — рече той с обвинителен тон. — Зная, зная, яд та е. Ама пък ядът е полезен, добър е за нервите, ядосаш се, пък сетне са успокоиш, тъй де. Ама колата ти ич я няма, да знаеш. Моторът е пълно говно. Ти с кво си я карал бе? С пикня ли?

— Уили, колата ми трябва. Таксиметрите ме съсипаха финансово. Вече всеки шофьор на такси ме познава. Някои дори не се и опитват да ме дерат. Мислех да взема кола под наем, та да не се излагам повече. Всъщност аз от теб щях да искам кола, ама ти каза, че моята ще стане за ден-два, нали така беше?

Уили приклекна до мустанга, подритна един болт и попита Арно:

— Кво става с транспорта на Птицата?

— Пълна скръб — рече Арно. — Кажи му да го хвърли на боклука, ще му бутнем пет стотака.

— Арно вика да ти пуснем пет по сто да й биеш дузпата, а?

— Чух го отлично. Кажи му на Арно, че ще му подпаля къщата, ако не ми оправи колата. Веднага.

— Най-късно вдругиден е готова — обади се механикът. — Извинявай за закъснението.

Уили ме потупа по рамото с омазнена лапа.

— Хей, Птиче, я са качи за едно кафенце, а? Хем ша чуеш клюката.

Огледа се и добави:

— Ейнджъл иска да та види. Казах му, че ша минеш.

Кимнах и го последвах нагоре по стълбата. В офиса, учудващо спретнат и чист, седяха четирима. Пиеха кафе и уиски с тенекиени чаши. Кимнах на Томи Кю, когото бях арестувал веднъж. Бях го спипал да продава пиратски видеокасети. До него седеше мъжага с дебели мустаци, когото сполучливо наричаха Гручо. Той бе специалист по кражба на автомобили: разбива, връзва кабелите на късо и заминава. Следващият бе другият помощник на Уили — Джей. Той бе на 65, с десет години батко на Уили, но изглеждаше поне с двадесетина по-стар. Последният бе Ковчежния Ед. Ед Харис.

— Познаваш ли го Ковчежния? — попита Уили.

Кимнах.

— Още ли шиткаш мъртъвци, а, Ед?

Ковчежния Ед бе шампион на шампионите по отвличане. Само че не на живи хора. Смяташе го за тежка физическа работа. Къде ти ще се занимава със заложници. Откъде да знае какво може да направят, кой може да ги потърси, с какво да го изненада. Затова крадеше мъртъвци. Проникваше в морги, погребални бюра, крадеше труповете и се обаждаше на роднините.

Внимателно следи съобщенията за починалите. Избира онези с по-богати семейства и задига трупа. Преди да се появи Ковчежния и да поразклати погребалната система, никой не пазеше нито морги, нито погребални бюра. А Ед си имаше промишлен хладилник в мазето, откарва плячката там и звъни по телефона на близките. Иска откуп, никога не се лакоми особено. Вземаше разумни суми. Повечето от роднините плащаха с готовност само и само да си приберат „скъпия покойник“ и да избегнат усложнения и насмешки. Представете си какво е да погребваш разложен труп.

Ковчежния припечелваше добре, докато не попадна на някакъв дърт полски аристократ. Полякът се обидил, разлютил се на чест, че някой може да иска откуп за останките на любимата му съпруга, и си наел цяла частна армия. Имал пари човекът, платил. Онези се докопали до Ед, макар че той за малко не се измъкнал през прозорче, което водело към съседния двор. Все пак последен се смял Ед. Токът му бил изключен три дни преди това, защото не си плащал сметките редовно и съпругата на поляка засмърдяла като мъртва котка, тъй като детективите загубили няколко дни да търсят Ед.

Е, оттогава бизнесът му потръгна зле. Днес ми се стори доста умърлушен. Май не биваше да задавам въпроса.

Настъпи неловко мълчание, но Уили се усети и се намеси.

— Абе, а помниш ли Вини Безносия? — попита и ми подаде чаша димящо кафе. То ухаеше разкошно, но миризмата на бензин в гаража бе непобедима.

— Чакай, само да чуеш кво разправя Томи Кю. Тъкмо бе започнал.

Вини Безносия или Вини Без Нос, както го наричаха в началото, бе взломаджия от съседния Нюарк. Бе се издънвал доста често и накрая бе решил да тръгне по правия път. Е, доколко може да тръгне по правия път човек, припечелвал четиридесетина години чрез квартирни кражби, е съвсем друга работа, но да кажем, че е било така. Прякора си бе получил от дългогодишна несполучлива кариера в аматьорския бокс. На млади години Вини бил дребен и хилав, потенциална жертва на всеки склонен към насилие гамен от Ню Джърси. И тогава решил, че спасението му е да стане боксьор, това бил за него пътят към истината. Всъщност няма нищо необичайно — подобна е съдбата на мнозина хлапета от бедняшките крайни квартали. Е, за съжаление, отбраната на Вини се оказала ужасно слаба и малко по малко носът му се бе превърнал в плоска хрущялеста пихтия с две дупчици за ноздри, същински стафиди върху кекс.

— Та Вини почнал да бачка с фирмата на братовчед си — продължи Томи. — Вътрешно обзавеждане — ремонти, боядисване, такива неща. Пък Вини не е зле с четката, а и в панделата понаучи туй-онуй от дърводелския занаят. Хем работи, хем проучва апартаментите, та ако времената се оправят и му се случи да се върне към старата работа, знаеш… Работели по жилището на шефа на една компания за внос-износ на плодове. С много мангизи. А този, шефът де, все се местел, все не можел да се задържи на едно място и все търсел по-готино. Изобщо много придирчив задник. Той и Сикстинската капела да наеме, пак щял да иска таванът да му е в бледомораво например, а не в бежово, да речем. И така, собственикът заминал на почивка в Кейп Код с приятеля си и оставил ключовете на братовчеда на Вини. Имали бачкане за три дни — хилядарка аванс, въобще чиста работа. То било таванско помещение — абе, от баровските мансарди. Вини вика, такова нещо не съм виждал — кола да караш вътре. Най-просторното шибано място на света, по-голямо от бейзболния стадион до Ригли. И фактически от това ли, от пиенето ли, ама на Вини му става кофти. Той си има страх и от отворени пространства, откакто беше в пандиза. Абе, додрайфало му се на човека и тръгва да търси кенефа. Тук, там, няма го, казва си — разгеле, чакай да проуча терена, кое къде е. Старата професия се обажда, знаеш. Онзи педал имал два видеомагнетофона, телевизор с екран колкото таблото на стадиона, и колекция порносписания, от които на Вини още повече му се завива свят, и пак хукнал към кенефа. И както търси онова място, нещо започва да му мирише. Отначало леко, после много гадно — на умряла котка, знаеш, или на отровен плъх, останал под дъските. И колкото приближава до онази врата, все повече му смърди, та си слага кърпичка на носа. Е, отваря вратата и за малко да припадне — вонята нечовешка. И що да скива? Един тип седи под душа на нещо като столче. Ама не е столче като столче, ами нещо друго. Не е от онези, нали знаете, трикраките със седалка за задника. Не, вместо крака това там имало пружини, големи, дебели, като автомобилни амортисьори, здраво захванати за дървена база. Абе, дъска с дупка точно по средата. А отдолу се мъдри огромен пластмасов вибратор, минава през дупката в дъската и си върви нагоре… нали се сещате — право в…

— А стига бе… — обади се един, другите изпъшкаха и заругаха възмутено и в погнуса.

— Да бе. Честен кръст, ви казвам. Значи идеята е онзи хахо там да се къпе и тресе на столчето нагоре-надолу, да се друса бе! Хей, нали загрявате? И престо! Обаче кофти става, едната пружина се счупва и онова нещо го разпрало бедното копеле отвътре! И Вини надникнал, надникнал, па се престрашил и влязъл… и що да скива — наоколо само кръв, а онзи хвърлил топа и това си е.

— Абе, Томи, ти не можа ли по-голяма гадория да измислиш, а? — обади се Уили.

— А Вини кво…? — попита Гручо.

— А, Вини е умник. Е, не толкова умник, ама преди да извика ченгетата и другите бачкатори, намира там някъде фотоапарат и снима онзи педал, за да шитне снимката я на „Инкуайърър“, я на „Риплис“.

— Тц — възрази Гручо, — дори „Инкуайърър“ няма да плати за снимка на мъртвец с такова нещо в задника, да знаеш.

— Е, вярно. Така и станало. Вини се опитал, ама… от редакцията се обадили на ченгетата. И те веднага се сетили кой може да е тарикатът със снимките, макар че Вини се обадил под чуждо име.

— А под чие име? — попита Уили.

— Твоето — обади се Томи Кю.

Избухна смях, а Уили се уплаши не на шега и се стресна, сякаш гемиите му потънаха, макар че майтапът бе повече от очевиден.

— Откъде да знам чие име бе, Уили! Майната му на името! Кво те интересува! Значи това става няколко дни по-късно: ченгетата пристигат в апартамента на Вини да го питат за снимките. Обаче нашия го няма. И тогава едно от ченгетата подушва газ. Решават да проверят кво става вътре и му разбиват вратата. Строшават я значи и влизат, макар че после се оказва, че на ченгето погрешно му е миришело на газ. Грешки стават, знаеш. Само че докато търсят откъде изтича газ, намират седемнайсет видеомагнетофона, девет телевизора и 28 надуваеми порнокукли, страшни били казват, мммм! Значи онази приказка за правия път била ала-бала! Във всеки случай Вини твърди, че каквото намерили, било от минали кражби и той си ги бил излежал. Щял да върне стоката по-късно. Сега са го обвинили пак за кражби с взлом и за притежание на снимки с неприлично съдържание. Вярно, неприлично… ха-ха-ха… мъртъв педал с онова в задника, ха-ха-ха!

Томи Кю заклати глава и дълго се смя на собствения си разказ. Изведнъж видя нещо зад мен, усмивката му замръзна и мигновено го задави силна кашлица. Извърнах глава и в полусенките зърнах Ейнджъл. Гъстата му и черна къдрава коса изскачаше изпод синята плетена шапка. По лицето му бе набола рядка брадица като на тринадесетгодишно момче. Над черна тенис фланелка носеше тъмносиньо яке от груба материя, а сините му джинси бяха напъхани в разкопчани боти.

Ейнджъл бе нисък, не повече от метър и шейсет и за незапознатия с фактите човек би било повече от странно, че би могъл да всее страх у Томи. Причини обаче имаше. Две. Първата, Ейнджъл бе много по-добър и агресивен боксьор от Вини Безносия и при желание би могъл да смели Томи на кайма. Защото Ейнджъл бе гей и за него майтапите на Томи бяха повече от обидни.

Втората, и вероятно далеч по-убедителна като причина за страха на Томи, бе, че Ейнджъл имаше приятел, известен само като Луис. Никой не знаеше какво точно работи и как се прехранва, както и Ейнджъл. И все пак бе публична тайна, че Ейнджъл, вече почти отказал се от активна работа и наближил четиридесетте, е един от най-добрите крадци в подземния свят. Както казват, способен да открадне дори и пъпа на президента. Ако му платят подходящ хонорар, разбира се.

Далеч по-малко се знаеше, че Луис, висок чернокож, известен с изящния си усет за качествени дрехи, е наемен убиец от най-добрите в професията. А може би най-добрият. Знаех, че почти се е отказал от този бизнес, до голяма степен поради връзката си с Ейнджъл. Бях подочул, че въпреки всичко поработвал от време на време, но избирал мишените по съвест. Тоест хора, наистина заслужаващи смърт.

Според един от слуховете в тази връзка Луис стоеше зад убийството на Гюнтер Блох миналата година в Чикаго. Блох бе германски компютърен специалист, много добър. Освен това бе и сериен насилник. Изнасилваше и мъчеше жертвите си — предимно съвсем млади жени, често момичета. Действаше в модните курорти на Югоизточна Азия, посещавани от множество красавици. Той и без това работеше в този район и печелеше много пари, така че не бе трудно да прикрива престъпленията си с огромни подкупи. Плащаше на свидетели, на сводници, на родители, на полицията, на политиците.

Накрая Блох попадна на неподкупен човек от горните ешелони на властта в една от държавите, където работеше. А току-що бе удушил единадесетгодишно момиченце и бе скрил трупа в една мина. Все пак успя да избяга от въпросната страна в САЩ. Луис бе получил, както разбрах впоследствие, писмено предложение, указания и чек. После се разбра, че Блох е бил удавен във ваната в апартамент на чикагски хотел за хиляда долара на нощ.

Или пък бе просто слух.

Каквато и да е истината по случая, Луис навсякъде го смятаха за „опасен човек“ и съответно всички се страхуваха от него. Е, значи можете да си представите какво му е било на Томи Кю, когато си е спомнил за банята и кончината на онзи изнасилвач.

— Много забавна история, Томи — подхвърли Ейнджъл.

— Глей сега, Ейнджъл, това са си само приказки. Аз просто така… никаква обида не съм искал да… нали разбираш?

— Обидени няма — рече Ейнджъл. — Поне от моя страна.

Зад Ейнджъл се чу шум и в тъмната рамка на вратата се открои силуетът на Луис. Бръснатата му глава мътно лъщеше на слабата светлина. Мускулестият черен врат се подаваше от черна копринена риза, Луис носеше шикозен светлосив костюм; изобщо не можех да си представя колко ли е платил за ушиването. Стърчеше над Ейнджъл поне едно тридесет-четиридесет сантиметра и от тази височина фиксираше Томи Кю с очи, които не трепваха.

— Педал, а? — спокойно проточи той. — Това е… хм, странна дума, господин Кю. Многозначна, нали? Какво точно означава в нашия случай?

Кръвта се дръпна от лицето на Томи Кю. Той изхърка и с огромна мъка успя да събере в уста малко слюнка, опита се да преглътне. Не успя и адамовата му ябълка заигра, сякаш се опитва да прокара бейзболна топка през гърлото. Отвори уста, но нищо не се чу. Затвори я и се загледа в пода с надеждата той се отвори, та да го погълне.

— Няма нищо, господин Кю. Интересна история чухме — изведнъж се обади Луис. Сега гласът му бе копринен като ризата. — Само че внимавайте къде и как я разказвате.

И той изведнъж се усмихна на Томи. Усмивката бе кротка, заразителна, но съдържаше и онази котешка гримаса, която същото това животно отправя към мишката, преди да я налапа. По носа на Томи се стече капка пот, увисна за миг на върха и после тупна на пода. В гробовната тишина всички чухме звука. В същия миг Луис безшумно изчезна от рамката на вратата.

— Да не забравиш пак за колата, Уили — предупредих го аз и последвах Ейнджъл навън.