Джон Конъли
Всяко мъртво нещо (22)

Двадесет и първа глава

Прибрах се в мотела чак след шест часа. Разгърнах телефонния указател. Намерих адреса и телефона на Конъл Хайъмс, но когато стигнах пред офиса му, вътре вече не светеше. Обадих се на Руди Фрай в мотела, даде ми домашния адрес. Бе на Бейлс Фарм Роуд, някъде наблизо там живееше и шерифът Ърл Лий Грейнджър.

Управлявах мустанга внимателно по разни тесни, криволичещи пътища, търсех скрита отбивка, както ми бе обяснил Фрай. Все още се оглеждах за онзи червен джип, който ме следеше на идване. Нищо не видях. Първия път задминах отбивката за Бейлс Фарм Роуд и се наложи да се връщам. Знакът бе прикрит от високо порасла зеленина и храсти. Сочеше към виеща се алея с коловози, доста буренясала. Тя пък водеше към къса уличка с няколко стари, но видимо добре поддържани къщи с големи дворове и доста място отзад. Къщата на Хайъмс бе предпоследната, голяма, двуетажна, бяла и дървена. Пред вратата имаше друга — с решетка и голям фенер, чиято крушка блестеше силно в мрака. Вратата бе от здраво дъбово дърво, а над нея имаше кръгло прозорче с матово стъкло. В хола светеше.

Още не бях паркирал, когато се показа сивокос мъж с червена вълнена жилетка. Бе обут в сиви панталони и риза на райета с отворена яка. Изгледа ме с умерено любопитство.

— Господин Хайъмс? — попитах учтиво, когато се приближих достатъчно.

— Да?

— Аз съм детектив. Казвам се Паркър. Бих желал да поговорим за Катърин Демитър.

Проточи се дълга пауза. Той мълчеше, решетката си остана затворена.

— За Катърин или сестра й?

— Може би и за двете.

— Може ли да попитам защо?

— Опитвам се да намеря Катърин. Струва ми се, че се е върнала тук, но не зная защо.

Хайъмс отключи решетестата врата и отстъпи назад, за да вляза. Отвътре къщата бе обзаведена с красиви мебели от черно дърво, на подовете имаше големи, скъпи килими. Покани ме в кабинет, който бе в задната част на къщата. На огромно бюро бяха разтворени различни книжа, светеше екранът на компютърен монитор.

— Ще пиете ли нещо? — любезно предложи той.

— Не, благодаря.

Хайъмс извади конячна чаша от съседния шкаф и махна с ръка към едно кресло. Изчака ме да седна, сипа си питие и чак тогава се настани и той. Сега го виждах съвсем ясно. Изглеждаше тъжен, с аристократична осанка и лице, дълги и фини ръце с прекрасно направен маникюр. Тук бе топло, усещах мириса на одеколона му. Бе от най-скъпите марки.

— Това, за което се интересувате, се случи преди много време — започна той. — Повечето хора предпочитат да не говорят за него.

— Вие от тази категория ли сте?

Той сви рамене, усмихна се.

— Живея в този град, в това микрообщество, играя известна роля в него. Впрочем, живял съм тук почти целия си живот. Като изключим годините в колежа и практиката ми в Ричмънд. Баща ми пък бе лекар тук в продължение на петдесет години и работи до деня на смъртта си.

— Той е бил градският лекар, нали?

— Лекар, адвокат, юрисконсулт, дори е замествал и зъболекаря. Какво ли не е вършил. Убийствата му се отразиха особено зле. Той прави аутопсиите. Мисля, че не можа да ги забрави, дори и насън.

— А вие? Тук ли бяхте по онова време?

— Тогава работех в Ричмънд, но се връщах в града и изобщо често пътувах в двете посоки. Много добре зная какво се случи, да, наистина, но ми се иска да не говоря на тази тема. Четири деца бяха убити… тежка, ужасна смърт. Най-добре е да не безпокоим мъртвите. Нека почиват в мир.

— Помните ли Катърин Демитър?

— Познавам семейството, да, но Катърин сигурно е била доста по-малка от мен. Мисля, че замина веднага след като завърши средно образование. И оттогава не се е връщала, с изключение може би за погребенията на родителите. Да, така беше. Мисля, че последния път бе преди десетина години, тогава къщата им бе вече продадена. Аз се погрижих за формалностите. Защо смятате, че може да се е върнала сега? Тук тя си няма нищо, никакъв близък човек… пък и какво ще прави сама?

— Не съм убеден, че е така. Обаждала се е на тукашни телефони миналата седмица на няколко пъти. И след това никой не я е виждал.

— Е, това не е никакъв аргумент.

— Не е — признах. — Не е, но трябва да я намеря.

Той завъртя чаша в ръка и кехлибарената течност се разигра и засвятка. Бе свил устни, видимо замислен за нещо. По едно време вдигна очи и ме погледна.

— Какво можете да ми кажете за Адилейд Модайн и брат й?

— От моя гледна точка навремето нищо около тях не би навело когото и да е на мисълта, че те двамата изобщо биха могли да бъдат или станат убийци на деца. Поне така ми се струва. Баща им бе интересен човек, саможив, филантроп. Когато почина, остави голяма част от състоянието си за благотворителни цели. В специална фондация.

— Той преди убийствата ли почина?

— О, да. Може би пет-шест години по-рано. Беше оставил указания как да се използват благотворителните фондове, лихвата от средствата. Доколкото си спомням, тя годишно възлизаше на една кръгла сума, съвсем не малка. Оттогава до днес броят на институциите и хората, които получават помощи, е пораснал значително. Зная ги тези работи, защото като адвокат аз се грижа за управлението на фондацията. С помощта на малко управително тяло, разбира се.

— А дъщерята и синът? На тях беше ли оставил пари?

— О, да. Доста прилични суми, доколкото си спомням.

— Когато починаха, какво стана с тези пари, с имуществото им?

— В такива случаи — когато няма наследници — щатската администрация назначава процедури за поемане на движимото и недвижимото имущество — имоти, авоари — всичко отива в нейната хазна. Ние, разбира се, заведохме дело от името на града и в крайна сметка постигнахме компромисно решение. Земята бе продадена и парите отидоха във фондацията, а част от авоарите бяха използвани за градоустройствени цели. Ето затова имаме прилична библиотека, ново и модерно шерифство, прекрасно училище, първокласен здравен център. Нашият град не е богат, но все има нещичко и то идва от онази фондация.

— Според мен онова, което имате, идва по линията на четири мъртви деца — рекох аз. — Нещо друго бихте ли ми казали за Адилейд и брат й?

Устните на Хайъмс леко потръпнаха. Май не му харесаха думите ми.

— Както вече ви казах, всичко това бе преди много години, пък и предпочитам да не говоря за него. Във всеки случай лично аз с тях почти не съм си имал работа: семейство Модайн беше богато, децата им ходеха на частни училища, не сме се движили в едни и същи среди.

— А баща ви познаваше ли Модайнови?

— Той е акуширал на раждането и на Адилейд, и на Уилям. Спомням си един интересен факт, но едва ли ще ви свърши някаква работа. Адилейд е близначка, но братът близнак е мъртвороден, а майката почива от усложнения малко по-късно. Нейната смърт дойде съвсем неочаквано. Тя беше силна, авторитетна и властна личност. Баща ми често е казвал, че г-жа Модайн ще надживее всички нас.

Отпи дълга глътка от коняка и очите му светнаха, сякаш се бе досетил нещо важно.

— Познавате ли хиените, г-н Паркър?

— Много малко — признах аз.

— Петнистите хиени обичайно раждат близнаци. Малките им са отлично развити още при раждането — имат козина и остри резци. Едното зверче просто неизменно напада другото и обикновено това става още в утробата, дори в амниона^[1]. Нападението завършва със смърт и победителят най-често е женското. И ако е родено от водачката на глутницата например, то наследява нейните качества и на свой ред я оглавява. Типичен животински матриархат, знаете. Установено е, че при женските зародиши на петнистите хиени нивата на тестостерон^[2] са по-високи отколкото при развитите мъжки индивиди; женските имат мъжки характеристики още в утробата, разбирате ли какво ви казвам? При големите животни е трудно да диференцирате пола и характеристиките му.

Остави чашата на съседната масичка.

— Баща ми беше естествоизпитател, любител, разбира се. Много запален на тези теми. Животинският свят винаги го е вълнувал. Струва ми се, че често търсеше сравнения и аналогии между животните и човека.

— Значи е открил нещо подобно и при Адилейд Модайн, така ли?

— Може би… в известен смисъл. Той не я харесваше.

— Вие в града ли бяхте, когато тя почина?

— Върнах се предната вечер. Намериха тялото й на следния ден. Присъствах на аутопсията. Нездрав интерес или глупаво любопитство от моя страна, бих казал днес. Е, господин Паркър, съжалявам, но повече нямам какво да ви кажа, при това ме чака много работа.

Станахме. И това ако не беше покана да се разкарам, здраве му кажи. Отвори ми вратата, после и решетката отвън.

— Не ми приличате на човек, който би се радвал да намеря Катърин Демитър, г-н Хайъмс.

Той въздъхна тежко.

— Кой ви насочи към мен, г-н Паркър?

— Алвин Мартин спомена името ви наред с други.

— Г-н Мартин е отличен, съвестен полицай и цяло щастие, че го имаме в града, но той е сравнително нов гражданин на нашето общество — рече Хайъмс. — Причината за това, че не ми се говори много, е съвсем елементарна, г-н Паркър. Става дума за професионална етика и тайна, вие би трябвало отлично да разбирате този проблем. Аз съм единственият адвокат в този град. Почти всеки местен жител рано или късно е минавал през кантората ми по най-различна работа, независимо от цвета на кожата му, приходите, религиозните или политическите убеждения и прочие. Включително и родителите на покойните деца. Зная ужасно много неща за какво ли не, случило се тук. Повече, отколкото би ми се искало да зная и при всички случаи значително повече от онова, което бих бил готов да споделя с вас, г-н Паркър. Съжалявам, но това е краят на нашия разговор.

— Виждам. Още нещо, г-н Хайъмс?

— Да? — рече той, вече съвсем неохотно.

— Шерифът Грейнджър живее на същата улица, нали?

— Да, всъщност в съседната къща, първата вдясно. И тук никога не сме имали произшествия, като влизане с взлом например, г-н Паркър. Факт, който сигурно има някаква връзка с това. Лека нощ.

Качих се на мустанга и потеглих. Той остана на вратата, загледан след мен. Минах покрай дома на шерифа, огледах го; вътре не светеше, в двора нямаше кола. Тръгнах по обратния път за мотела. Заваля дъжд, капките почукваха по предното стъкло, а когато стигнах покрайнините, вече близо до мотела, дъждът се засили и се превърна почти в порой. Вече забелязвах светлините и фигурата на Руди Фрай, изправен пред вратата; гледаше към гората и сгъстяващия се около нея мрак.

Излязох от мустанга и хукнах към мотела. Тогава се появиха и четирите фигури. Застанаха спокойно точно на входа и ми препречиха пътя, все едно изливащата се отгоре водна маса не ги интересува. Фрай изчезна някъде. Разпознах голямата маса на Шестицата, дребната фигурка на Гейб Плъхомутрестия, играча от бара с подута и разцепена уста и накрая Клийт, печения по-възрастен градски съветник, който така методично ме бе налагал върху билярдната маса.

Напред излезе Плъхомутрестия.

— Хей, задник — повика ме той.

Не без злорадство забелязах, че говори трудно и преглъща с очевидна болка. Изглежда, го бях пернал по гърлото по-яко, отколкото възнамерявах.

Не отговорих. Застанах неподвижно под дъжда и зачаках те да дойдат при мен. Шестицата трепереше от ярост, в очите на играча просвяткваха смъртоносни пламъчета. Във всеки случай първият ход направи Клийт. Помръдна леко дясната ръка и в нея като с помощта на магическа пръчка се появи дръжката на брадва. Плъхомутрестия извади къса палка или пълно с пясък кожено черво — не бях сигурен кое от двете, мракът се сгъстяваше. Ухили се и тръгна към мен, присъствието на приятелчетата отзад му даваше кураж. Аз също му се ухилих. Той стигна на почти метър и нещо от мен, когато извадих пистолета. Бе моят смит и уесън, който насочих право в главата му. Усмивката му изчезна незабавно.

— Пусни това, което носиш — наредих.

Още не бях произнесъл последната сричка и палката тупна на земята. Пристъпих и забих дулото в челото на Плъхомутрестия. Натиснах, за да го заболи, после го блъснах встрани. Той залитна, главата му се затресе като футболна топка и отстъпи.

Насочих оръжието към другите трима, ръката ми се придвижи от първия на втория и се спря на Клийт. На него, изглежда, не му пукаше. Поне такъв вид имаше.

— Не ми е за пръв път да гледам в дулото на патлак — рече той нехайно. — Няма да е и за последен.

— Божа работа — рекох и свих рамене. Какво друго да му кажа?

— Чух, че възнамеряваш още да висиш тука — продължи Клийт. — Много хора биха предпочели да си ходиш там, откъдето си дошъл.

— Днес за трети път чувам този съвет — казах. — Почна да се изтърква. Зная това-онова за вашия град, зная за японците, зная за Адилейд Модайн. Търся една жена, ще си тръгна, когато я намеря. Не ми се пречкайте в краката и няма дори да разберете, че съм тук. Оставете ме да си свърша работа и си тръгвам.

Клийт видимо се замисли над думите ми и след малко лицето му се сгърчи в интелектуално усилие. Изглежда, бях казал нещо много задълбочено и мъдро, което изискваше допълнително мозъчно напъване, за да се проникне в истинския му смисъл.

— Ще видим — рече той изведнъж. — Може би следващия път няма да имаш време да извадиш пистолета.

След тези думи и четиримата се стопиха в мрака. Сега вече зърнах Руди Фрай през отворената врата. Бе се облегнал на рецепцията и гледаше към мен.

Влязох и тръгнах към него. Когато наближих, той се отдръпна назад. Предполагам, че не е имал никакъв избор, когато онези четиримата са се появили, освен да им каже каквото са го питали. Което не значеше, че трябва да го харесвам — него или начините, по които постъпваше.

— Какво е любимото забавление на хората във вашия град? — попитах. — Освен това да бият другите хора, а?

Фрай направи кисела физиономия и може би се опита да отдели сарказма от истинския въпрос.

— Те и без това си нямат друга работа, освен да къркат в „Уелкъм Ин“ — отвърна той след известна пауза.

— И аз го опитах този номер. Не проработи. Апропо, тук някъде наблизо няма ли някое място, където човек може да хапне нещо.

Той се замисли пак. Изчаках търпеливо.

— Има един ресторант в Дориън — на двадесетина мили източно от тук. Викат му „Милано“. Италиански е.

Произнасяше го „италянски“ и с тон, който не оставяше съмнение, че Руди не понася „италянска манджа“, освен може би онези видове, които разнасят по къщите по поръчка в кутии, а от тях капе мазнина. Може би съдех по петната върху ризата и панталоните му.

— Аз там не ходя — рече той и изпръхтя презрително, за да потвърди подозрението си към всичко европейско.

Благодарих и се качих в стаята. Взех душ, преоблякох се. Направо ми се повръщаше от неизменната враждебност на Хейвън и жителите му. Щом чух, че Руди Фрай не харесва онова място, то незабавно придоби привлекателност за мен. Огледах паркинга внимателно, преди да изляза от мотела, качих се на колата и отпраших за Дориън.

Оказа се същата дупка като Хейвън. Горе-долу еднакво по големина, но имаше два ресторанта и книжарница. Истински културен оазис, да му се не види. Купих си книжка със стиховете на Е. Е. Къмингс, написани на пишеща машина. И влязох в „Милано“.

Масите бяха застлани с покривки на червени карета, навсякъде имаше свещи, а свещниците бяха миниатюрни копия на Колизея, но заведението бе пълно и храната изглеждаше учудващо качествена. Неколцина от посетителите ме изгледаха неодобрително. Други, изглежда, се разтревожиха от белезите по лицето ми. Голяма, шумна група бизнесмени прекъсна веселия си разговор и смехът им секна, когато минах покрай масите им.

Слаб и висок, с червена папийонка, главният келнер се приближи с танцова стъпка към мен и ме отведе до забутана маса в ъгъла, където ме скри — да не плаша клиентелата. Извадих книжката на Къмингс и докато чаках менюто, се зачетох в „Там, където никога не съм бил“. Наслаждавах се на мелодиката и ритъма на поемата, на загатнатата еротика.

Преди да се запознаем, Сюзън не бе чела Къмингс. В ранните дни на връзката ни редовно й изпращах поемите му, преснимани на размножителна машина. В известен смисъл на думата, оставях на този лиричен поет да я ухажва вместо мен. Мисля, че даже в едно от първите си писма до нея използвах стих или два от него. Днес, като разсъждавам за онова време, ми се струва, че то е било колкото писмо, толкова и молитва. Молитва към Времето и Съдбата да я пазят и покровителстват. Беше много красива.

Келнерът пристигна. Поръчах печено, хляб със зеленчуци, салата и вода. Отново се огледах внимателно. Никой не гледаше към мен, поне видимо не. Това бе добре. Не бях забравил предупреждението на Ейнджъл и Луис. Нито пък онези двамата в червения джип.

Храната се оказа великолепна. Удивих се на собствения си апетит. Хранех се с удоволствие и в същото време прехвърлях на ум всичко разказано от Хайъмс, прочетеното на микрофишовете. Снимката с усмихнатото лице на Уолт Тайлър и полицая до него не ми излизаше от главата.

Също и Пътника. Опитвах се да не мисля за него, нито пък за образите, които той неизменно водеше със себе си. Но не бе така лесно да го изхвърля от съзнанието си. Изпих водата и платих сметката. Излязох и навън повърнах зад един храст. Стомахът ми изхвърли всичко изядено, гърчих се в конвулсии, докато гърлото ме заболя. После се качих в колата и се върнах в Хейвън.