Джон Конъли
Всяко мъртво нещо (49)

Четиридесет и осма глава

Тусан ме откара до хотела. Когато стигнах в коридора, забелязах, че вратата на Рейчъл е полуотворена. Почуках тихичко и влязох. Дрехите й бяха разхвърляни навсякъде по земята наоколо; чаршафите от леглото бяха събрани накуп и небрежно струпани в ъгъла. Липсваха бележките и диаграмите, а и всичко останало. На голия матрак седеше отворен куфарът й. Чух стъпки в банята и се извърнах. Тя излезе оттам, носеше чантичка с тоалетни принадлежности. Чантичката бе изцапана с пудра и грим. Разбрах веднага — ченгетата бяха ровили къде ли не и нарочно разпердушинили всичко по този варварски начин.

Бе облякла леко избеляла жилетка, тя покриваше горната част на тъмносините й джинси. Беше се къпала току-що, косата й още мокра, бе и боса. Досега не бях забелязал колко фини и изящни стъпала има.

— Много съжалявам — рекох тихо.

— Зная — отвърна тя и изобщо не ме погледна.

Зае се със събирането на разхвърлените дрехи. Сгъваше ги внимателно и ги прибираше в куфара. Наведох се да вдигна чифт чорапи, които бяха навити на топка и лежаха току до краката ми.

— Остави ги — рече тя. — Ще се оправя и сама.

Някой почука на вратата. Бе униформен полицай. Учтиво, но твърдо ни нареди да не излизаме от хотела, докато не дойде някой да ни отведе на летището.

Прибрах се в моята стая и си взех душ. Появи се прислужницата и започна да оправя. След като свърши, седнах на чистите чаршафи и се заслушах в долитащите от улицата шумове.

Мислих дълго и мрачно: бях се издънил абсолютно във всяко едно отношение. Колко ли хора бяха умрели по моя вина? Не съм ли се превърнал в Ангел на смъртта? Застана ли на някоя морава, тревата сигурно ще се сгърчи, ще почернее и ще повехне. Приближа ли се до някого, неизменно му нося нещастие.

Изглежда съм се унесъл и заспал. Защото по едно време усетих, че светлината в стаята е променена. Струваше ми се, че се свечерява, но може би се лъжех. Миришеше на нещо… на гниеща растителност, на вода с водорасли и мъртви риби. Опитах се да поема дъх, въздухът бе топъл и влажен. Усещах и движение наоколо, в сенките се местеха някакви неясни форми. Чух шепот, копринен съсък, допир до дърво, детски стъпки по килим от окапали листа.

Шумолят клони на дървета, отгоре плющят крила, плясъкът им е неравен, болезнен, сякаш птицата страда.

Притъмня още повече, отсрещната стена почерня, или така ми се струваше. Прозорецът също тъмнееше, но някак си в синьо-зелено, с някакъв мътен блясък, като при мараня.

Или като процеждаща се през вода светлина.

Те излизат от мрака, черни форми на зеленикаво светлеещ фон. Около тях се носи сладникава миризма на кръв; силна е, усещам я на езика. Отварям уста да извикам… Дори и сега не зная какво бих казал и кой ли би чул казаното. Но зловонният, влажен въздух затваря устата ми, на устните чувствам допир, замирисва на гнилоч, на стара и мокра гъба, напоена с топла, нечиста вода. На гърдите усещам тежест, тя ми пречи да се изправя. Дишам трудно. Пръстите ми се отварят и затварят в безумен опит да направя нещо; не зная какво. И изведнъж разбирам какво изпитва упоен с кетамин човек. Проникналият във вените препарат успокоява тялото и го подготвя за ножа на анатома…

Фигурите приближават, но спират на прага на мрака, там, докъдето от прозорците прониква мътната светлина. Формите им са неясни, замъглени, контурите им се размиват и променят досущ образи, гледани през матирано стъкло… или губеща фокус прожекция.

И тогава чувам гласовете:

птицо

тихо и настоятелно,

птицо

затихват и пак се засилват,

птицо

гласове, които не съм чувал, и други, в които съм усещал страстен зов,

птицо

гневно, със страх, с обич.

татко

Тя е най-малката от всички, ръка в ръка с друга до нея. Останалите наоколо образуват полукръг. Броя до осем, но зад тях има още фигури, доста по-мъгливи — жени, мъже, девойки. Натискът върху гърдите ми се усилва, напрягам се да поема въздух и тогава ми хрумва нелепата мисъл, че онова момиче, показало се във виденията на Мари Агиляр, за което ми бе говорил Реймон Агиляр, момичето, което, изглежда, зове и мен отнейде отвъд зелените и злачни води… може би не е Лутис Фонтено.

душко

Въздухът вече съвсем не достига, все ми се струва, че вдишвам за сетен път… стига едва до дъното на устата ми и там спира, давя се и пъшкам.

душко

Този глас е стар и черен като абаносовите клавиши на древно пиано, чиито тържествени акорди звучат от далечна стая.

събуди се, душко, неговият свят се разпада

Сетне чувам последно издихание, нещо бумти в ушите ми. А после, после се възцарява тишина и спокойствие.

 

 

Разбуди ме чукане по вратата. Навън денят преваляше, наближаваше вечерта. Отворих — на прага стоеше Тусан, отзад зърнах Рейчъл. Чакаше.

— Време е да вървим — рече Тусан.

— Нали местните ченгета щяха да се погрижат за това?

— Аз си предложих услугите — отвърна той.

Влезе след мен. Набързо прибрах принадлежностите за бръснене, набутах ги в калъфа за костюми, закопчах ремъците, затворих ключалките. Беше марка „Лондонска мъгла“ — подарък от Сюзън. Взех си и сака.

Чак сега забелязах, че отвън стои и униформеното ченге, което бе дошло да ни предупреди по-рано. Тусан му каза нещо и кимна.

— Сигурен ли сте, че така е правилно? — попита полицаят несигурно.

— Виж сега, вие от Ню Орлиънс имате по-важна работа от нас, провинциалистите — добродушно му рече Тусан. — Аз ще ги откарам тези хора на летището, ти се разтъпчи, хвани някой престъпник, така де, какво ще се занимаваш с организационна работа.

Пътувахме и мълчахме. Аз бях седнал до Тусан, Рейчъл бе отзад. Чаках да поеме по завоя към летището, но той хвана по магистрала 10.

— Изпусна си завоя — рекох му.

— Тц, не съм — отвърна той.

 

 

Когато нещата започнат да се развиват, процесът често става бърз. Този ден извадихме късмет. Всеки би трябвало да има късмет от време на време.

Какво се бе случило? Чистели речното дъно на завоя на горното течение на Гранд Ривър, на югоизток от шосе 10 и пътя за Лафайет. Вадели боклуците и тинята с драга. Да, ама машинарията се закачила на кълбо захвърлена бодлива тел, която си гниела на дъното, и това спряло работата. Бачкаторите оправили проблема и пак се опитали да извадят телта, но в нея се били оплели и множество други боклуци.

Старо желязно легло, окови за роби от време оно, още от преди век и половина, а и петролен варел, маркиран с хералдична лилия. Та той тежал и дърпал телта към дъното.

Като видели варела, работниците започнали да се майтапят. Нали всички бяха чели по вестниците и слушали новините за намерените неотдавна останки на девойка във варел от същия тип, също с лилия. Е, техните шеги били малко нещо черен хумор, но все пак извадили варела. После, както разказваха очевидци, изглежда се постреснали и замълчали, когато един от екипа напънал капака с щанга. Той бил ръждясал, но не и заварен. Отворили го с мъка, потекла мръсна вода, мъртви риби и водорасли.

И отдолу… се показали краката на момиче, девойка, полуразложени, но обвити с нещо като восъчна ципа, белезникавожълта на цвят. Тялото било наблъскано навътре и заклещено. Влезлите през малкия отвор на варела речни обитатели били изяли по-голямата част на трупа, но когато един възрастен работник светнал с фенер в отвора, успял да различи останала набръчкана кожа на челото, а и оголени зъби. Момичето сякаш му се усмихвало.

 

 

Когато пристигнахме, там имаше само две коли. Варелът с тялото бе изваден преди около три часа. Отстрани, до екипажа на драгата, стояха двама униформени. Около трупа се мотаеха трима цивилни, единият носеше видимо по-скъп костюм от останалите. Веднага го познах, бяхме се срещали, когато ме разпитваха след убийството на Морфи и жена му. Шериф Джеймс Дюпре от Сейнт Мартин. Шефът на Тусан.

Когато излязохме от колата, той ни махна да се приближим. Рейчъл изостана зад нас, вероятно нарочно не желаеше да стои до мен, но все пак любопитството й надделя и след малко също пристъпи напред. Това бе най-тихата сцена на открито престъпление, където изобщо съм присъствал. Дори и когато след малко дойде съдебният лекар, почтителната тишина се запази.

Дюпре свали найлоновите ръкавици, които носеше. Ужасно внимаваше да не докосва външната им част с вече оголените пръсти. Забелязах, че са поддържани от професионалист — ноктите бяха къси и извънредно чисти, макар и нелакирани.

— Желаете ли да погледнете по-отблизо? — попита той.

— Не. Вече видях всичко, което ми е нужно — отвърнах му аз.

Изгребаната от дъното тиня гадно смърдеше на гнило, много по-силно, отколкото самият труп. По изхвърлените от водата нечистотии бяха накацали крайбрежни птици и шумно ровеха, за да търсят риба. Един от работниците лапна цигара и се наведе да вземе голям камък. Хвърли го по едър плъх, който също бърникаше в мръсотията. Камъкът плесна в мократа кал — сякаш месар удря парче месо в касапската дъска. Плъхът побягна незасегнат. Наоколо сновяха и други сиви животинки, които жадно ръфаха каквато органична гнилоч можеше да се намери в тинята. Всъщност целият бряг изглеждаше като резерват на гризачи — прогонени от гнездата си от работниците и излезли да търсят храна. Блъскаха се един в друг, съскаха си и се хапеха в надпревара да се докопат до плячка, а гадните им опашки пълзяха като змийчета из рядката кал. Мнозина от работниците последваха примера на другаря си и върху гризачите заваля дъжд от камъни. Повечето имаха по-добър прицел от първия им колега.

Дюпре запали житан със златен ронсън. Сигурно бе единственото ченге, поне от моите познати, което пуши такива цигари. Димът бе остър и режещ, а вятърът го отвя право в лицето ми. Дюпре незабавно се извини и застана странично спрямо мен, за да ме пази от дима. Това ми се стори извънредно възпитан жест. Което пък отново ме наведе на въпроса: защо съм тук, а не на летището?

— Научих, че сте заловили онази убийца на деца в Ню Йорк, говоря за жената на име Модайн — рече след малко Дюпре. — Не е малко постижение… хм, след тридесетгодишни престъпления, почти недосегаема за закона.

— Тя направи грешка — казах аз. — Всички престъпници грешат рано или късно. Просто ако човек се окаже в нужния момент на нужното място… Е, и да се възползва от ситуацията по подходящия начин.

Той наклони глава на една страна в леко скептична поза, сякаш не бе съвсем съгласен с мен. Отново дръпна от цигарата; имаше вид на човек, готов да размисли върху думите ми, като че първия път не ги е разбрал напълно. Цигарите си бе купил от скъп магазин, това знаех със сигурност, а пушеше като хамалин от нюйоркските докове: стиснал фаса между палеца и следващите два пръста на ръката, прикрил с дланта си огънчето на завет от вятъра.

Бях виждал докерите да пушат така: това, между другото, е навик, който научавате още от дете, когато внимавате да не ви видят възрастните. Щом се научи да пуши, всяко хлапе се пази от баща си; хване ли го старият, няма да му се размине без един-два по врата.

— Е, съгласен съм, че понякога всеки от нас може да извади и малко късмет. Но само с късмет не става — обади се отново Дюпре и ме изгледа изкосо. — Знаете ли, питам се дали сега и на нас ще ни проработи късметът?

Замълчах, изчаквах да стане по-конкретен. Наистина намирането на последния труп бе повече от щастливо съвпадение. Още съвсем ясно помнех съня си и излезлите от стената говорещи сенки, които се опитваха да ми кажат нещо, нещо, в смисъл че в играта на Пътника са се появили пукнатини, че постепенно той ще започне да губи.

— Когато намерихме Морфи и съпругата му, първият ми порив бе да заповядам да ви пребият до смърт — рече Дюпре. — Той бе свястно момче, добър детектив, въпреки всичко. Беше ми и приятел. Но знаех, че Морфи ви вярва, а и Тусан също. Той смята, че може би вие сте свързващият фактор във всичко това. Тогава каква е ползата да ви качим на самолета и да ви отпратим в Ню Йорк? Вашият приятел от ФБР Улрич бе на същото мнение, но се чуха по-силни гласове, които настояваха да ви върнем у дома.

Дръпна от цигарата и продължи:

— За вас откачане от този случай вече няма. Дори и да се дърпате назад, вие всъщност се въвличате все по-дълбоко и по-дълбоко в него. И ние може би ще спечелим от това. Най-вероятно ще си имам доста неприятности, след като ви задържах тук зад гърба на началството, но Морфи ми разказа за вашите подозрения относно онзи тип. За убеждението ви, че той по някакъв начин ни наблюдава, следи и манипулира. Ще ми помогнете ли, или предпочитате да ви върна на летището?

Погледнах голите крака на момичето, пожълтялата и разкапана плът, увита като пашкул в нещо като жълтеникава ципа; трупът, наблъскан силом в мъдрещ се насред локва вода и нечистотии варел, на покрит с плъхове речен бряг нейде в Южна Луизиана. Тъкмо пристигаха съдебният лекар и неговият екип с носилка и чувал за тялото. Постлаха голям найлонов чаршаф на земята и внимателно наместиха варела върху него. Един от тях поддържаше краката на трупа. Бе си сложил ръкавици. После лекарят се наведе и бавно и много грижливо започна да изважда останките от металния им ковчег.

— Всичко, което досега сме направили по случая, бе следено и прогнозирано от въпросния човек — започнах аз. — Той знаеше какво правим и какво ще направим, бог само знае откъде и по какъв начин. Агилярови научиха нещо и бяха убити. Ремар видя нещо и той си замина. Морфи се опита да ми помогне, сега и той е мъртъв. Онзи просто не ни дава право на избор, принуждава ни да следваме предначертан от него сценарий, ръководи някак и поведението ни. Сега се оказва, че вътрешна информация по случая е изтекла и печатът я е използвал. Може би източникът помага на убиеца. Възможно е дори да не го прави умишлено, а неволно.

Дюпре и Тусан се спогледаха.

— И ние обсъждахме тази възможност — рече Дюпре. — Прекалено много хора са намесени по един или друг начин в проклетото следствие, така че трудно може да се очаква тайната му да се запази за дълго.

— На всичко отгоре — продължих аз, — ФБР знае нещо, но си трае. Мислите ли, че Улрич е споделил с вас цялата информация, с която разполага?

Дюпре почти се разсмя.

— Ами. Аз нищо не зная за онзи тип Байрън извън факта, че името му е като на прочутия поет, мамка му на…

Откъм варела долетя стържещ звук — кост се триеше в метал. Облечени в ръкавици ръце внимателно изтегляха голото тяло.

— Колко време можем да запазим тайната за този труп? — попитах Дюпре.

— Не много. Длъжни сме да уведомим ФБР, пресата няма начин да не подочуе… — безпомощно разпери ръце. — Ако предлагате просто да не се обаждам на федералните…

Все пак усетих го в погледа му, прочетох го и по лицето му: бе направил всичко възможно сегашното разкритие да се запази в максимална тайна. Присъстваха минимален брой полицаи, съдебният екип бе повикан незабавно.

Реших да го понатисна малко.

— Предлагам ви да не казвате абсолютно на никой. Ако го направите, убиецът отново ще ни прецака във всеки възможен ход. Ако ви притиснат и изпаднете в неудобно положение, ще шикалкавите — това е единствената стратегия за момента. Няма да споменавате за варела, ще усуквате за местонахождението, ще твърдите, че според вас сегашната находка едва ли има отношение към други случаи и прочие. Поне докато идентифицирате момичето.

— Да, ако изобщо я разпознаем — тъжно рече Тусан.

— Хайде де, какво си се размекнал? — сопна му се Дюпре.

— Извинявай, шефе — побърза да каже Тусан.

— Прав е — рекох. — Може въобще да не я идентифицираме. Това е просто една възможност, с която трябва да сме наясно.

— Е, ако нашите ресурси не стигнат, щем не щем ще трябва да помолим ФБР — призна шерифът.

— Този последен мост ще го изгорим, когато стигнем до него — рекох аз. — Е, шерифе, казвайте! Как ще постъпим?

Той пристъпи от крак на крак, замълча и загаси фаса. Не го хвърли на земята, а се присегна през отворения прозорец на шерифската кола и го пусна в пепелника.

— Мога да си позволя 24 часа. Максимално — каза той. — После ще ни обвинят в несправяне със задълженията, некомпетентност или умишлено задържане на следствието, опит да му се попречи и какво ли още не. При това откъде да зная докъде ще стигнем междувременно, а? Макар че…

Погледна Тусан, сетне мен и добави:

— … може и въобще да не стигаме дотам.

— Ще ми кажете ли какво имате предвид или сам да се опитам да позная?

Отговори ми Тусан.

— Федералните смятат, че са открили Байрън. Вероятно ще го арестуват на разсъмване.

— Може би това ще ни помогне. Ние тук пък ще работим по нашите си следи — каза Дюпре. — В известен смисъл е като последен коз за нас. Все пак бог знае…

Но аз вече не го слушах. Ще арестуват Байрън, но аз няма да съм там. Ако се опитам да се намеся, ще ме погне тумба луизиански ченгета — или ще ме качат на първия самолет, или ще ме набутат в някоя тясна килия.

 

 

Най-слабата линия на съпротивление в нашата игра бе екипът работници от драгата. Отведоха ги настрани, поднесоха им кафе и с Дюпре започнахме да ги обработваме. Бяхме толкова откровени с тях, колкото можехме да си позволим. Пуснахме им най-доброто — че поне един ден не бива да разказват за видяното на никого, защото в противен случай убиецът ще успее да се скрие и пак ще посегне на нечий живот. Това поне си беше вярно; откъснати от търсенето на Байрън, ние тук се опитваме да си гледаме работата по най-добрия възможен начин.

Работниците до един бяха местни хора. Повечето бяха женени, имаха деца. Обещаха да си траят, докато им се обадим и свалим ембаргото. Те видимо бяха добронамерени, но си знаех, че някои незабавно ще разкажат за видяното на съпругите или на приятелките си. Още щом се приберат у дома. И тогава вече новината ще се разпространи. Първият ми началник — сержант в участъка, обичаше да казва: „Човек, който твърди, че споделя с жена си всичко, е или глупак, или лъжец“. За съжаление сержантът беше разведен.

Когато му се обадили за намерения труп, Дюпре си бил в офиса. Взел със себе си най-добрите си хора, на които има пълно доверие. Така или иначе, като добавим Тусан, моя милост и Рейчъл, екипа съдебна медицина и работниците — общо двадесет души бяха в течение на случилото се. Както се казва, деветнайсет души повече от идеалната бройка за запазване на тайната. Но нямаше как.

След предварителния оглед и направените снимки решиха да откарат тялото в частна клиника извън Лафайет. Съдебният лекар бе консултант там, разполагаше с всичко необходимо и се съгласи да започне да работи незабавно. Дюпре подготви официален полицейски доклад, както изисква законът, за намерено женско тяло с неопределена възраст, неизвестни причини за смъртта. За местонахождение даде друг район, на разстояние пет мили от истинското място. Постави дата, час и го зарови под куп бумаги на бюрото си.

Сетне тръгнахме за клиниката. Когато стигнахме, вече бяха прегледали трупа на рентген и направили всички необходими измервания. Тялото бе в стаята за аутопсии, количката, с която го бяха докарали — в ъгъла, а до самата маса от метална стойка висеше медицински кантар, с който се теглят органите. Встрани от голямата маса с цилиндричния воден резервоар за почистване и отвеждане на нечистата вода имаше още една малка дисекционна маса — за органите.

Като изключим медицинския екип, на аутопсията присъстваха трима души. Дюпре и Тусан — двама, с моя милост — трима. Миришеше ужасно, дезинфектантите дори не можеха да притъпят вонята.

От скалпа на трупа висеше черна коса, останалата кожа бе набръчкана и нарязана. Останките на девойката бяха почти изцяло покрити с въпросната ципа.

Дюпре зададе въпроса:

— Докторе, каква е тази материя по тялото?

Лекарят се казваше Емил Хъкстетър, висок, едър и червендалест мъж на около петдесет години. Преди да отговори, прокара пръст по белезникавата мембрана.

— Това е състояние на тялото, наричат го адипоцир или трупен восък. Много е рядко — срещал съм го само един-два пъти. Комбинацията от тиня и вода в реката, изглежда, е спомогнала за образуването му.

Наведе се към масата и леко присви очи.

— Телесните мазнини са се разтворили във водата. Това е химически процес, наречен осапуняване. Сетне са се втвърдили, като са образували тази ципа или мембрана. Седяла е известно време във водата, даааа. За да се създаде въпросният адипоцир, са необходими поне шест месеца — за трупа, за лицето — по-малко. Тук до известна степен налучквам, но по груба преценка престоят под водата не е бил по-къс от седем месеца, не и повече.

Хъкстетър диктуваше данните от огледа и дисекцията в малък микрофон, закачен на зелените му хирургически дрехи. Девойката е на седемнайсет, най-много осемнайсет години, говореше той. Не е била завързвана. На врата има следа от разрез с нож. Вероятна причина за смъртта е прерязване на сънната артерия. По черепа има следи от острие. Били са оставени при отрязването на лицето. Подобни следи има и около очните дупки.

Лекарят вече привършваше, когато пейджърът на Дюпре избипка. Той излезе и след няколко минути се върна с Рейчъл. Тя се бе отбила до един мотел в Лафайет, оставила там нейния и моя багаж, сетне пристигнала в клиниката. Стресна се, когато зърна останките, но преглътна, застана до мен и без да каже нищо, ме хвана за ръката.

Хъкстетър въздъхна, свали ръкавиците и започна стръвно да си мие ръцете. Дюпре извади рентгеновите снимки от големия плик и ги закачи една по една на стенните рамки, за да ги огледа с нужното осветление.

— Какво е това? — попита след малко.

Хъкстетър спря да бърше ръцете си, погледна ги недоволно и пое снимката. Вдигна я срещу светлината и след малко каза:

— Фрактура, била е с отворена рана. На десния пищял. Вероятно отпреди две години. Записал съм я, ще я отбележа и в доклада.

Свят ми се зави за миг, а коремът ми се сви по познатия до болка начин. Протегнах ръка да се опра на нещо. Улових стойката на кантара и той издрънча. Без да искам, залитнах и се бутнах в масата. Докоснах останките и рязко се отдръпнах назад. Стори ми се, че ръката ми завоня.

— Хей, Паркър, какво ти става? — погледна ме въпросително Дюпре.

Протегна ръка и ме подкрепи, за да не залитна пак.

— Боже мой — рекох. — Мисля, че зная коя е девойката.

 

 

В ранната утрин, но вече по видело, група федерални агенти обграждат стара дървена къща, някъде на северния бряг на езерото Корабло, южно от изворите Кроц, вероятно на около двайсетина мили от Лафайет. С тях има помощен екип от местното шерифство на енорията Сейнт Ландри. Къщурката е с гръб към езерото, а фасадата й е прикрита зад избуяли храсти и дървета. Някои от агентите са облечени в тъмни якета, на чиито гърбове с големи жълти букви пише ФБР, други носят каски и бронежилетки. Напредват предпазливо, тихо, бавно, с насочено оръжие и свалени предпазители. Не говорят, когато се наложи да обменят информация, го правят със знаци и жестове и минимално количество прошепнати думи. Радиоконтактът също е ограничен, те си познават работата. Сред тях са разпръснати и местните помощник-шерифи, въоръжени с пистолети, пушки и рязани двуцевки. Задържат дъха си, чуват ударите на собствените си сърца, вече са наблизо, готови да нападнат къщата на Едуард Байрън. Той е човекът, заподозрян като убиец на полицая Джон Чарлс Морфи, младата му съпруга и поне още петима други граждани.

Къщата е запусната отвън, покривните плочи са разместени, някои — разчупени, гредоредът — загнил. Два от предните прозорци са със счупени стъкла, заменени с картони и шперплат. Тези псевдостъкла са залепени с лепенки. Гредите на чардака отпред са разкривени, някои от дъските са отпрани. Отдясно на къщата, на близкото дърво виси прясно заклано и одрано диво прасе, окачено на клон с метална кука. От зурлата му капе кръв и се събира в локва отдолу.

По сигнал, даден от Улрич, точно в 06:00 часа агенти в кевларени бронежилетки притичват към къщата отпред и отзад. Проверяват прозорците и едновременно нападат. Разбиват вратите и шумно влизат в централния коридор със светнати фенери.

Двата екипа — влезлият през задната врата и другият, почти се срещат по средата на къщата, когато отнякъде изгърмява рязана пушка и на слабата светлина бликва кръв. Агент на име Томас Селц се просва на пода. Ударен е в мишката — едно от уязвимите места на бронежилетките. Пръстите му се стягат върху спусъка на късия автомат в предсмъртна конвулсия — раната е по-сериозна, отколкото изглежда. Падайки на пода, Селц праща откоси диво летящи куршуми във всички посоки. Вдига се прах, загнилите дъски се нацепват, във въздуха се разлетяват трески. Ранени са двама агенти — единият в крака, другият в устата.

Тези шумове заглушават металическия звук от презареждането на рязаната пушка. Вторият изстрел отцепва парчета дърво от една от страничните врати. Агентите, и вътре, и вън, вече са залегнали кой където може и са открили огън. Третият изстрел поваля едного — той тича странично от къщата. До нея има купчина стари мебели и дънери, натрупани за отопление. Те се разпиляват, когато иззад тях изскача скритият там стрелец, който побягва стремително. До ушите на полицаите достигат изстрели от леко оръжие — идващи откъм езерото. Някои от агентите вече са наведени над ранените си другари и им оказват първа помощ.

Беглецът, изчезнал в посока към заблатеното езеро, е облечен в сини джинси и риза на бели и червени карета. Част от агентите са тръгнали след него. Те газят до колене в калната застояла вода, придвижват се с мъка и скоро се уморяват. На пътя им се изпречват гнили стари дънери и повалени мъртви дървета. Те газят и газят и се мъчат да намерят здрава почва под краката си. Прикриват се зад множеството дървета и напредват бавно, излизат на суша и непрестанно се оглеждат с насочено оръжие.

Някъде отпред пак изтрещява пушечен изстрел. Изплашени птици излитат от високите клони на дърветата; от ствола на един кипарис, на височина човешки бой, се разлитат трески. Един агент изревава от болка и залита напред — от бузите му стърчат забити тресчици. Избумтява още един изстрел и раздробява бедрената му кост. Той пада върху листата и пръстта с високо извит нагоре от болка гръб.

Сега вече от много места бие кос автоматен огън, цепи дърветата, летят листа и клонки. След пет секунди наситена стрелба идва команда за прекратяването й. Над заблатената площ пак се възцарява относителна тишина. Агенти и полицаи отново тръгват напред, като бързо сменят прикритията си, притичват от едно дърво зад друго и трескаво се оглеждат. Някой извиква — намерил е капки кръв върху разцепените клони на една върба, бели като човешки кости.

Нейде отзад се чува стръвният лай на кучета. Довели са кучкаря с полицейските хрътки. Досега са го държали за резерва, в една къща на три мили от заблатеното езеро. Но вече има нужда от неговата помощ. Кучетата са душили из дрехите и принадлежностите на Байрън, земята зад купчината мебели и пънове. Кучкарят е висок и слаб брадат мъж; джинсите му са напъхани във високи ботуши. Той довежда кучетата до върбата, където има кръв. Те отново душат и неспокойно тръгват напред, опънали ремъците. Той върви след тях внимателно, като задържа устрема им.

Но Едуард Байрън повече няма да стреля. Защото хората на закона не са единствените, които го дебнат в заблатеното пространство…

 

 

Докато ставаше всичко това, аз, Тусан и двамина млади заместници бяхме в шерифството на Сейнт Мартин. Продължавахме да звъним по телефоните: бяхме направили списък на зъболекарите в Маями. Където не успявахме да се свържем пряко, използвахме номерата за спешни случаи, които повечето телефонни секретари ни предоставяха.

По едно време се появи Рейчъл и прекъсна работата ни — носеше кафе и пресни кифлички. Застана зад мен и нежно отпусна длан върху вдървения ми врат. Пресегнах се и докоснах пръстите й, издърпах ги напред и ги целунах.

— Мислех, че няма да останеш — казах, без да се обръщам.

— Вече не сме ли почти на края? — попита тя тихо.

— Май че да. Усещам го вече…

— Е, и аз искам да съм на самия край.

Остана още малко при нас, но си личеше, че е ужасно изморена. Умората й бе почти заразителна. Изпратих я да си легне да се наспи в мотела.

Проведохме общо тридесет и осем разговора, докато един зъботехник от кабинета на Ъруин Холдман на авеню „Брикъл“ откри името на Лайза Стот в тяхната картотечна документация. Но отказа да потвърди дали Лайза е посещавала кабинета, или не през последните шест месеца. Самият Холдман бе отишъл да играе голф, пък и много мразел да го прекъсват, поне така ни обясни зъботехникът. Тусан се ядоса, викна, че хич не му пукало от какво се дразни Холдман, и започна да изрежда членове от наказателния кодекс. Онзи отсреща незабавно му даде номера на клетъчен телефон.

Зъботехникът се оказа прав. Холдман наистина се ядоса, още повече че бил на път да спечели. Започна продължително крещене от двете страни; Тусан настояваше да получи картона на Лайза и заплашваше със закона, а зъболекарят държеше, че трябва да има разрешение поне от майка й и втория й баща. По едно време Тусан отстъпи телефона на Дюпре, който спокойно обясни, че за момента това е невъзможно, че полицията иска картона само за да потвърди или елиминира предположенията си и най-важното, че не е разумно напразно да се плашат родителите. Холдман обаче продължи да се инати. Тогава Дюпре с леден глас каза, че ще изиска прокурорско решение да бъде конфискувана цялата му картотека, а плащането на данъците му проверено под микроскоп.

Това веднага подейства. Холдман обеща да сътрудничи. Картотеката била компютърна, заедно с рентгеновите снимки и зъбните диаграми, които били рутинно сканирани. Щял да ги изпрати веднага щом се върне в кабинета. Зъботехникът бил нов и не би могъл да изпрати данните по електронен път, тъй като не знаел паролите и начините за влизане в системата. Ла-ла-ла… Само щял да си довърши играта и…

Сега вече и Дюпре се развика и Холдман реши да прекрати днешния си голф. Каза, че му е нужен най-малко час, за да се върне в кабинета. И то зависело от трафика. Седнахме да чакаме.

 

 

Байрън навлиза навътре в езерото поне на миля, миля и нещо. Ченгетата са вече наблизо, той е ранен, губи много кръв. Куршумът е разтрошил лакътя на лявата ръка и болката вече друса цялото му тяло. Спира да почине и презарежда пушката с една ръка, като натиска приклада в земята и се мъчи продължително. Лаят се чува доста по-наблизо. Ще ликвидира кучетата едно по едно, като се приближат, разсъждава той. После ще се скрие от ченгетата — те не познават езерото и той ще ги заблуди.

Вероятно вижда движението, когато се изправя… Обаче за кучетата е още рано, нали? — пита се той. Едва ли са успели да го заобиколят. На запад водите са по-дълбоки. Без лодки няма да успеят да влязат. Но дори и да го направят, той ще ги чуе. Вече е привикнал с шумовете на блатото. Опасност представляват само халюцинациите, но те пък идват и си отиват.

Байрън намества пушката под лакътя на здравата ръка и тръгва напред. Очите му играят на всички страни. Напредва бавно към редицата дървета, а движението май е спряло? Може би тогава е раздрусал глава в опит да проясни зрението си, но не вижда нищо. Няма никой… Тогава идва смъртта, настъпва и краят на Едуард Байрън. Тъмните фигури на дърветата наоколо оживяват и се превръщат в хора. Успява да гръмне веднъж, но изтръгват пушката от ръката му; усеща острата болка, когато ножът разпаря кожата от едното до другото рамо.

Силуетите са около него — мъже със сурови лица, единият носи автоматична карабина М-16 на рамо, останалите държат брадви и големи ножове. Води ги едър мъж с червендалесто и загоряло лице и прошарена коса, в която черните косми все още са повече. Байрън пада на колене. Ударите валят от вси страни — по гърба, ръцете, раменете. Зашеметен от болката и умората, той вдига глава в същия миг, когато едрият мъж замахва с брадвата.

После настъпва мрак.

 

 

Бяхме в офиса на Дюпре. Чисто нов компютър вече бе инсталиран в готовност за прехвърляне на обещаните от Холдман данни. Седях на червен пластмасов стол, стар и напукан, често лепен и поправян. Все едно бях върху натрошен лед. Помръднех ли, столът скърцаше. Сетне си вдигнах краката на прозоречния перваз да отморят малко. Вдясно се мъдреше широко канапе. Дюпре ме бе оставил да поспя на него. Бе неудобен, кошмарен сън, но все пак почивка.

Тусан бе отишъл за кафе преди тридесетина минути и още не бе се върнал. Тъкмо вече ме хващаха дяволите, когато чух гласове в съседната стая. Излязох през отворената врата на шерифския офис и пристъпих в помещението на детективите, натъпкано със сиви метални бюра, въртящи се столове и закачалки, табла за полицейските бюлетини, разхвърляни навсякъде кафени чаши, полуизядени кифли и понички.

Зърнах Тусан да говори с чернокож детектив в син костюм и риза с отворена яка. А зад него Дюпре пък оживено обясняваше нещо на униформен полицай. Когато ме видя, Тусан потупа колегата по рамото и тръгна към мен.

— Байрън е мъртъв — рече той. — Голяма патаклама било. Федералните са минус двама, още няколко ранени. Той им избягал и тръгнал към блатата. Те — след него. Когато го намерили, целият бил накълцан — някой го обработил яко с брадва, и черепа включително. Намерили брадвата и цял куп отпечатъци.

Тусан опипа брадичката си и добави:

— Мислят, че е Фонтено, решен да довърши нещата по този начин.

Поведе ме обратно към офиса на Дюпре, но не затвори вратата. Изправи се до мен и внимателно ме побутна по лакътя.

— Той е… Не всичко е още напълно изяснено, но са открили буркани с… подобни на онзи с… хм, дъщеря ти…

Направи пауза и се опита да намери по-безобидни думи:

— … хм, като онзи буркан, който ти си получил. Намерили са и компютър — лаптоп, останки от някаква микрофонна приставка, скалпели с остатъци от тъкани. Повечето неща били в една барака зад къщата. Говорих съвсем накратко с Улрич. Той спомена нещо за намерени в къщата стари медицински текстове. Каза да ти предам, че си бил прав. Все още търсят лицата на жертвите, но това вероятно ще отнеме известно време. Днес, сигурно малко по-късно, започват да разкопават около къщата.

Не бях наясно какво точно изпитвах в този миг. Имаше някакво облекчение, сякаш тежко бреме бе паднало от гърба ми. Усещане, че е дошъл краят… Но имаше и още нещо: чувствах страхотно разочарование, че не съм бил там на финала. След всичко, което бях направил, след смъртта на толкова много хора, някои от собствената ми ръка, други — от чужда, Пътника бе успял да ми се изплъзне — при това съвсем в последния момент.

Дюпре излезе някъде, аз се отпуснах тежко на стола. Слънчевите лъчи проникваха помежду щорите на прозореца. Тусан се облегна на бюрото на началника си и се взря в мен. Мислех за Сюзън и Дженифър, за безгрижните дни с тях в миналото. Сетне в съзнанието ми прозвуча гласът на леля Мари. Дали тя вече почива в мир, получила вечен покой? Дали?

Нисък, двунотен сигнал избибипка откъм компютъра. И продължи да писука с ужасяваща равномерност. Тусан стана и се запъти към него. Чукна по клавишите и нещо се появи на екрана.

— Ето — рече той. — Холдман изпраща данните.

Застанах до него пред екрана на персоналния компютър и се зачетох в тях. Бе пълната документация на зъболечението на Лайза Стот, описано с подробности; появи се и двуизмерна карта на устата й, челюстите и зъбите. Пломбите и извадените зъби бяха маркирани със знаци. Последваха и рентгеновите снимки.

Тусан извика компютърните данни от заключенията на съдебния лекар, отвори прозорец на екрана и започна да сравнява двете.

— Изглеждат едни и същи — заключи по едно време той.

Кимнах. Изобщо не ми се мислеше за вероятностите, които щяха да възникнат именно при положение че са еднакви.

Тусан позвъни на Хъкстетър, информира го какво бяхме получили и настоя той да дойде. След около тридесетина минути доктор Емил Хъкстетър вече разглеждаше картотечната информация на Холдман, сравняваше това и онова със своите записки и рентгеновите снимки, които собственоръчно бе направил на трупа.

След време свали очилата и уморено потри очи.

— Тя е — рече той уверено.

Тусан въздъхна продължително и тъжно поклати глава. Това бе последната закачка на Пътника. При това каква! Покойницата бе Лайза Стот, известна също като Лайза Улрич — дъщерята, превърната в емоционална жертва на конфликта между родителите си и горчивия им развод. Девойка, изоставена от майка си в трескавото й желание да започне нов живот без възможните усложнения, които може да донесе едно наранено дете, гневен тийнейджър, още повече момиче. Изоставено и от бащата, оказал се неспособен да й даде своята подкрепа и стабилността на дом, от които тя така силно се е нуждаела.

Беше дъщерята на Улрич.