Джон Конъли
Всяко мъртво нещо (8)

Седма глава

Апартаментът на Катърин се намираше в приспособена за жилища складова постройка в Грийнпойнт, квартал на Бруклин, главно населен с италианци, ирландци и поляци, сред които цял куп активисти на бившия синдикат „Солидарност“. Преди доста годинки Грийнпойнт е бил промишлен център на Бруклин; от неговите чугунолеярни „Грийнпойнт Континентал“ е излязъл известният от Гражданската война брониран „Монитър“, противник на южняшкия „Меримак“ в историческата първа битка на броненосци.

Днес чугунолеярите, грънчарите и печатарите бяха вече минало, но потомците им си бяха тук. Бяха отворили множество бутици за дрехи и други магазинчета; полски хлебарници и пекарници се редуваха с магазини за деликатеси и ресторантчета, специализирани по вкуса на коя ли не националност, магазини за домакински електроуреди и така нататък.

Апартаментът на Катърин бе в една подобна редица. По входните стъпала на повечето сгради висяха хлапета в тенис фланелки и модни джинси с увиснали дъна. Те пушеха, подсвиркваха и викаха след минаващите жени. Стигнах сградата; трябваше да търся номер 14, някъде на най-горния етаж. Позвъних и не се учудих, когато никой не се обади по домофона. Тогава натиснах звънеца срещу номер двадесет — обади се гласът на възрастна жена. Казах й, че съм от газовата компания и идвам по сигнал — за някаква повреда. Добавих за драматичен ефект, че в нечий апартамент изтича газ, обаче домоуправителят го няма. Тя помълча, помълча, после ме пусна да вляза.

Предположих, че ще се обади на домоуправителя за всеки случай, затова едва ли имах много време. Ами ако не намеря никаква нишка или следа в апартамента? Така или иначе ще трябва да се обадя на домоуправителя или да говоря със съседите. Дори и от пощаджията можех да науча нещичко. Минавайки през преддверието, отворих пощенската кутия на апартамент 14 и светнах с фенерчето в нея. Намерих едно-единствено вестниче — „Вилидж Войс“, някакви реклами и сметки. Затворих кутията и затичах по стълбите към третия етаж.

Бе съвсем тихо, коридорът бе широк, с по три новобоядисани врати на двете насрещни стени. Пристъпих на пръсти до апартамент 14 и измъкнах черната чанта изпод сакото. Отново почуках на вратата, просто за всеки случай. После извадих от чантата универсалната електрическа дрелка с видиевата бургия. Ейнджъл бе най-печеният взломаджия от познатите ми артисти и дори още като ченге се бях уверил, че има смисъл да се използват услугите и съветите му. В замяна на това никога не го бях закачал, а той пък никога не заставаше напряко на професионалните ми задачи. Когато го бяха гепили, опитах се поне да облекча участта му в пандиза, доколкото това бе по възможностите ми. Инструментът, който сега държах в ръка, ми е подарък от него в знак на благодарност. Нещо като незаконно „благодаря“.

Казах, че е електрическа дрелка — вярно, прилича именно на такава, но е по-малка и по-компактна, с комплект бургии, шила, пробивни остриета, някои от тях закривени като къс тирбушон или със зъбци. Незаменимо като инструмент за всяка брава, всякаква ключалка, при това много мощен, макар че работи на батерии. Набутах острието в ключалката, натиснах спусъка. Вдигна се шум, но само за секунда-две. Толкова й бе нужно на ключалката. Отворих, влязох, затворих след себе си. Може би почти веднага след това в коридора се чу отваряне на врата. Замръзнах на място и изчаках, докато въпросната врата се затвори. Прибрах дрелката в чантата, отворих вратата и от джоба извадих клечка за зъби. Начупих я на няколко парченца и ги наблъсках в ключалката. Това щеше да забави всеки, опитал се да отключи отвън, и да ми осигури нужното време да се промъкна до пожарния изход. Пак затворих, запалих осветлението.

Къс коридор с износен килим водеше до чиста и спретната всекидневна с евтини мебели и поочукан телевизор. Канапето и столовете бяха от различни комплекти. От едната страна на холчето бе кухничката, от другата — спалнята.

Първо влязох в спалнята. На лавица до леглото бяха подредени няколко романа с меки корици. Нямаше много други мебели освен гардероб и тоалетна масичка от типа „направи си сам“. Проверих под леглото — намерих куфар. Беше празен. На тоалетката нямаше козметика. Това можеше да значи, че си е взела малка чанта с неща за ден-два и е заминала някъде наблизо. Вероятно не възнамерява да се бави; почти сигурно не изглежда да си е тръгнала завинаги.

Проверих в гардероба: намерих само дрехи и няколко чифта обувки. Първите две чекмеджета под тоалетката също съдържаха само бельо и леки дрехи, а третото, последното, бе пълно с книжа: сметки, данъчни формуляри и всякаква документация, отразяваща къде е работила в живот, състоящ се от пътуване от град в град, от една работа на друга.

Катърин се бе препитавала доста време като келнерка. От Ню Хемпшър се бе местила във Флорида и отново обратно — заедно с вълната летовници. Съдейки по връзките разплащателни разписки и данъчни квитанции, бе живяла и работила и в Чикаго, Лас Вегас и Финикс, както и в безброй малки градове. Намерих още банкови съобщения и извадки от сметката й. Според тях в една от градските банки имаше спестени 19 000 долара. Открих и купче акции, внимателно подредени и стегнати с дебела ластична лентичка. Накрая попаднах и на паспорт, неотдавна презаверен, заедно с три нейни снимки, паспортен формат.

Айсобел Бартън ми бе описала Катърин Демитър сполучливо: дребна привлекателна жена около тридесетте, висока към метър и петдесет и нещо, тъмнокоса, късо подстригана, със светлосини очи и светла кожа. Взех снимките и ги прибрах в портфейла. Остана да прегледам последната находка — тя бе нещо много лично: семеен албум със снимки.

Бе доста дебел, поизносен по ръбовете. Съдържаше нещо като история на семейството: онези стари като света кафеникави снимки на прапрародителите, снимки от сватбата на майката и бащата, на две момиченца, които постепенно растяха пред очите ми, снимани понякога с мама и татко, друг път с приятели, после само двете заедно, една по една и прочие. Снимки на плажа, на семейните летувания, на рождени дни, на Коледа и Деня на благодарността. Какво да ви кажа — спомени на две деца, две момичета, девойки, сестри, чийто живот постепенно започва. Приличаха си доста. Катърин е по-малката, тук на снимката си личи, че захапката й е леко неправилна. Сестрата бе може би две-три години по-възрастна, пясъчноруса, красавица още на дванайсет-тринайсет години.

След тази възраст вече отсъстваше от снимките. Остатъкът бе предимно фотографии на Катърин — сама или с родителите; израстването й бе по-редовно хроникирано. Не можех да не почувствам, че някак си е изчезнало и чувството за веселие и радост. Празници вече нямаше снимани, нито щастливи и ведри физиономии. Е, бях вече към края — на последните кадри Катърин бе абитуриентка. Тържествена и тъжна физиономия на девойка с тъмни кръгове под очите, от които сякаш щяха да бликнат сълзи. Бе снимано и свидетелството за завършено средно образование; то бе подписано от директора на гимназията в Хейвън, Вирджиния.

Но нещо липсваше от последните страници на албума. В основата им намерих полепнали дребни късчета хартия, видимо от вестник. Повечето бяха съвсем малки, но имаше и едно по-голямо, горе-долу квадратно, със страна около два сантиметра и половина. Хартията бе пожълтяла — от едната й страна се виждаше част от прогноза за времето, от другата — сегмент от снимка, в чийто ъгъл личеше пясъчноруса коса. На крайната страница бяха сгънати и закачени две рождени свидетелства — едното на Катърин Люиз Демитър, издадено на 5 март 1962 година, другото — на Ейми Елън Демитър, от 3 декември 1959 година.

Оставих албума в чекмеджето и влязох в банята. Тук бе чисто и подредено, както и навсякъде в апартамента. На лавиците зърнах сапун, гелове и течен сапун за ваната. Под мивката бяха подредени бели кърпи и хавлия. Отворих вратичката на шкафчето с огледалата. Там имаше паста за зъби, конци за чистене на зъбен камък, дезинфекционна течност, някои продавани без рецепта лекарства за настинка, при задържане на течност и обезболяващи при месечно неразположение. Нямаше контрацептивни средства. Може би Стивън Бартън се бе погрижил за тази страна на нещата, но малко се съмнявах. Не бе такъв човек.

Другото отделение на шкафчето обаче бе натъпкано с толкова много стимуланти, амфетамини и прочие, че Катърин май си имаше достатъчно за два живота. Направо можеше да зареди енергия за два коня. Някои шишенца бяха празни, други току-що наченати. Най-предното носеше етикет с името на д-р Франк Форбс, психиатър. Познавах го. Наричаха го Франк Сваляча. Форбс бе прекарал или се бе опитал да насили толкова много от пациентките си, че някои хора се майтапеха с този факт; подмятаха, че пациентките трябвало да му вземат пари за услугата. На няколко пъти Франк се бе оказвал почти на път за затвора и отнемане на разрешението за практикуване на професията, но някак си все му се бе разминавало. Или жените оттегляха оплакванията си, или последните изобщо не стигаха до съда, или биваха опровергавани благодарение на пуснати от Франк за целта подкупи. Бях чул, че напоследък Форбс бил кротнал и си траел — една от пациентките му хванала трипер след преспиване с него, а после го дала под съд. Този път се оказало трудно да потуши скандала.

Очевидно Катърин Демитър се е чувствала нещастна. Но пък едва ли нещо би могла да промени, щом за помощ се е обръщала към Форбс. Не ми се ходеше много-много при него. Веднъж преди години се бе опитал да вдигне полата на Елизабет Гордън, дъщеря на една от разведените приятелки на Сюзън. Та се бе наложило да го посетя и да му припомня лекарския дълг. Бях го заплашил още, че следващия път ще излети през прозореца на кабинета. Впоследствие се бях опитвал да проявявам професионален интерес към работата му.

В банята не намерих друго, което би могло да ми подскаже нещо за Катърин и отсъствието й. Със същия успех проверих и останалата част на апартамента. Преди да си тръгна, спрях до телефона, вдигнах слушалката, натиснах бутона за пренабиране на последния номер. След няколко сигнала се обади глас:

— Ало, тук шерифската служба, Хейвън.

Затворих и се обадих на познат от местната телефонна компания. След пет минути се чухме отново и той ми продиктува списъка с номерата на местните телефони, на които Катърин бе звъняла от петък до неделя. Разговорите бяха само три и все обикновени: китайски ресторант, където дават храна и за вкъщи, близка пералня и информация за околните кина.

Не можа да ми даде сведения за извънградските разговори, затова позвъних на друг човек. Той ме свърза с една от многото агенции, незаконно продаващи конфиденциална информация на частните ченгета с трайни и дълбоки интереси към чуждите дела. След около двадесетина минути агенцията ми изброи петнадесет разговора, проведени от апартамента на Катърин с Хейвън, Вирджиния. Седем бяха с шерифската служба, осем с частна къща в града. Дадоха ми и двата номера. Обадих се на втория. Отговорът на телефонния секретар бе съвсем кратък: „Дом Ърл Лий Грейнджър. В момента не съм тук. Оставете съобщение след сигнала или ако се отнася до полицейска информация, свържете се с шерифската служба на номер…“.

Позвъних на него, отново ми се обади същият глас; помолих да говоря с шерифа.

Отговориха, че го няма. Попитах кой го замества и дали мога да чуя него. Осведомиха ме, че заместникът се казва Алвин Мартин, но сега е на задача. Гласът не знаеше кога ще се върне шерифът. От тона му заключих, че шерифът едва ли е излязъл колкото да си купи цигари. Попита ме за името, благодарих и затворих.

Интересно. Излизаше, че нещо е принудило Катърин Демитър да потърси шерифа в родния си град, но не и полицията на Ню Йорк. И май нямаше друг начин, освен да се разходя до Хейвън. Но първо на всяка цена трябваше да посетя Франк Сваляча.