Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Чарли Паркър (1)
Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 29 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
Еми (2018)

Издание:

Автор: Джон Конъли

Заглавие: Всяко мъртво нещо

Преводач: Светлозар Николов

Език, от който е преведено: английски (не е указан)

Издание: първо

Издател: ИК „Прозорец“ ЕООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2000

Тип: Роман

Националност: Ирландска

Печатница: „Инвестпрес“ АД

Редактор: Марта Владова

Художник: Буян Филчев

Коректор: Станка Митрополитска

ISBN: 954-733-136-1

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2638

История

  1. — Добавяне

Първа глава

Сервитьорката е около 50-те. Облечена е с тясна черна минипола, бяла блуза, черни обувки с високи токчета. Тялото й сякаш се кани да изскочи от дрехите. Все едно е напълняла несъразмерно по мистериозен начин през времето между обличането си сутринта и пристигането на работа. При всяко доливане на чашата с кафе ме нарича „миличък“. Добре че не иска друго.

Близо 90 минути седя до прозореца, наблюдавам кафявата сграда отсреща. Сигурно келнерката вече се пита още колко ще остана и дали ще си платя сметката. Отвън улиците в Астория гъмжат от тарикати и измамници. Чакам Дебелия Оли Уотс да напусне скривалището си, а междувременно изчетох „Ню Йорк Таймс“ от игла до конец. Търпението ми е на привършване.

В моменти на слабост решавам да не купувам „Таймс“ в делници, а само в неделя. Така имам поне извинението, че го купувам заради повечето страници. Другата възможност е да купувам „Поуст“, но тогава пък вероятно ще се пристрастя към купоните за намаление — ще започна да ги изрязвам и сегиз-тогиз да притичвам до местния магазин по чехли.

Още си спомням историята за медийния магнат Рупърт Мърдок; той бе убеждавал веригата супермаркети „Блумингдейл“ да рекламират в купения от него през 80-те „Поуст“. В отговор на предложението шефът на „Блумингдейл“ свил рамене и казал: „Проблемът, господин Мърдок, е в това, че голям процент от читателите ви са най-често срещаните крадци в магазините ни“.

Не съм голям почитател на „Блумингдейл“, но доводът бе достатъчно добър, за да ме откаже от „Поуст“.

Изглежда, тази сутрин водещата новина на „Таймс“ ме бе вкиселила повече от обикновено. Съобщаваха, че Ханзъл Макгий — съдия от Върховния съд, избран в Бронкс, и също така един от най-лошите магистрати в Ню Йорк, се пенсионира през декември и може да се кандидатира за място в борда на „Градско здравно и болнично управление“.

Доповръща ми се само от името на Макгий. През 80-те той председателстваше в съд, където се водеше дело по случая на потърпевша, изнасилена на 9 години от 54-годишен мъж на име Джеймс Джонсън, служител в Пелхъм Бей Парк с присъди за грабеж, въоръжено нападение и изнасилване. Макгий отхвърли предложеното от съдебните заседатели обезщетение от 3,5 милиона долара със следните думи: „Едно невинно дете бе отвратително изнасилено без никакви причини. И все пак това е един от рисковете да живееш в модерно общество“.

По онова време погледнах на думите му просто като на безчувствено и абсурдно оправдание за отхвърляне на предложеното обезщетение. Днес, след случилото се с жена ми и детето ми, неговата позиция ми се стори още по-гнусна и противна — като символ на победата на Злото над Доброто.

Изключих Макгий от съзнанието си, сгънах вестника и набрах един номер на клетъчния телефон. Не откъсвах поглед от прозореца на най-горния етаж на очуканата сграда отсреща. На третия сигнал ми отговори полушепнещ, учтив женски глас.

— Кажи на оня дебел лайнар — гаджето ти, че идвам да го прибера. Да не ме кара да го гоня — рекох. — Страшно съм уморен и не ми се тича в тая жега.

Ето така действам аз — кратко, ясно. Затворих, оставих пет долара на масата и излязох на улицата — да изчакам Дебелия Оли Уотс да се панира. Тежка мараня висеше над града: летен зной с влага. Според синоптиците идваше й краят: на следващия ден очакваха гръмотевични бури и дъжд. В момента бе ужасно горещо; повечето хора на улицата бяха само по фланелки, тънки панталони и скъпи тъмни очила. Не бе време за баровци с костюми, вратовръзки и отговорни постове: излезеш ли от хладния офис, жегата ще те изпоти като прасе под костюма. Въздухът не помръдваше, никакъв повей, ни следа от ветрец.

Преди два дни Бени Лу се обърна за помощ към мен. Отидох в офиса му на „Бруклин Хайтс“. В мизерното помещение немощен вентилатор се опитваше да се пребори с лепкавата горещина; през отворения прозорец се чуваха репликите на арабите от „Атлантик авеню“. Усещах мирис на готвено от мароканския ресторант наблизо. Бени бе дребен поръчител и бе платил гаранцията на Дебелия Оли до процеса му с надеждата, че Оли послушно ще си седи у дома. Но, изглежда, неправилно бе преценил вярата на Дебелия в правораздаването. Е, това е поне една от причините Бени да си остане дребен играч.

Предложената сума за залавянето на Оли бе добра. Повечето пуснати под гаранция и впоследствие покрили се престъпници са най-често по-тъпи и от попови лъжички. Гаранцията за Дебелия Оли бе 50 000 долара — резултат от недоразуменията и споровете му със силите на реда относно притежанието на „Шевролет Берета“, модел 1993 г., „Мерцедес“ — купе, модел 1988 г., плюс няколко броя елитни спортни коли. Всички те, естествено, бяха попаднали в ръцете на Дебелия Оли по втория начин.

Късметът на Дебелия се скапа, когато едно наблюдателно ченге от патрулните, запознато със сияйната му репутация в мрака на подземния свят, забелязало шевролета под един брезент и проверило номерата му. Ама, разбира се, те си бяха фалшиви. Оли бе задържан и разпитан. Той си държа човката затворена и след като уреди плащане на гаранцията, духна, за да не се наложи да обяснява кой е оставил колите под топлите му грижи. Говореше се, че този някой е Салваторе — Сони — Ферера — син на известния дон или „капо“. Имаше и слухове, че през последните седмици отношенията между баща и син се влошили, но никой не знаеше защо.

— Шибана работа, мама му мечка. Онези гадняри се дърлят помежду си — така мъдро Бени Лу окачестви случая през онзи зноен ден в офиса си.

— Дали скарването има нещо общо с Дебелия Оли?

— Откъде да знам, мама му…? Що не идеш да питаш самия Ферера?

Погледнах Бени. Бе напълно плешив. Всъщност, доколкото знаех, той си е такъв още от младини. Дребни капки пот проблясват по гладкия му череп на слънцето. Бузите му червенеят, от гушата му виси кожа като разтопен восък. Малкият му офис, разположен над арабски магазин, мирише на пот, вкиснало и мухъл. Дори не знам защо му обещах, че ще приема работата. Може би заради парите. Или по-скоро, за да върша нещо.

Бени примляска високо веднъж-дваж.

— К’во бе? Що си ме зяпнал такъв?

— Познаваш ме, Бени, нали?

— К’во, мама му, по дяволите, значи това? Разбира се, че те познавам. Що, да не ти требва препоръка? — засмя се фалшиво, като същевременно умолително разпери дебелите си ръце.

— К’во? — каза отново, като леко заеква.

За пръв път го виждах уплашен. Знаех, че мнозина говорят зад гърба ми през месеците след смъртта на Сюзън и Дженифър; за това какво съм направил или какво може би не съм направил, или е трябвало да направя. Погледът на Бени Лу подсказваше, че и той е чувал слуховете, може би дори и вярва в тях.

Имаше нещо странно в бягството на Дебелия Оли. Не за пръв път срещу него повдигаха обвинения за притежание на крадени коли, макар че сега възможната връзка със семейство Ферера бе увеличила сумата на гаранцията. Дебелия имаше добър адвокат и обвиненията срещу него щяха да бъдат само за фалшивите номера, направени на остров Райкърс, където се занимаваха с подобни нещица. Нямаше сериозна причина Оли да бяга. Също така нямаше причина да си рискува кожата, като свидетелства против Сони за нещо толкова незначително.

— Нищо, Бени, нищо. Ако чуеш нещо ново, обади ми се.

— Разбира се — Бени се успокои. — Пръв на теб ще кажа, мама му.

Когато излизах от офиса, той измърмори нещо под нос. Не дочух добре, по-скоро усещах за какво се отнася. Мисля, че току-що Бени ме бе нарекъл „убиец“ и добавил „като баща си“. Така поне ми прозвуча.

По-голямата част от следващия ден прекарах в търсене на сегашното гадже на Дебелия. След като го открих, се обадих в местните тайландски ресторанти, за да питам дали някой е поръчвал храна на въпросния адрес. На гаджето де. Оли бе луд по тайландските манджи и както повечето от бягащите от закона нехранимайковци не се отказваше от навика си дори и докато се криеше. Хората не се променят много, което пък прави по-тъпите от тях по-лесно откриваеми. Абонират се за същите списания, ядат в едни и същи ресторанти, пият същата бира, обаждат се на едни и същи жени, спят с едни и същи мъже. В началото онези в тайландския ресторант — смрадливо, тъпкано с хлебарки заведение с мотелче на име „Банкокско слънце“, се дърпаха, но като заплаших да се обадя на здравните инспектори, веднага омекнаха и потвърдиха, че са направили доставка на някаква си Моника Мълрейн с адрес в Астория. Ето така се озовах в кафето отсреща с „Ню Йорк Таймс“ в ръка и звъннах, за да събудя Оли.

И наистина пет минути след обаждането Дебелия — верен на себе си и бавно загряващ като десетватова крушка, отвори вратата на номер 2317, огледа се и заслиза по стълбите, като тромаво се поклащаше. Абсурдна фигура — кичури тук-таме по голия череп, еластични панталони, силно разтеглени от огромния корем. За да остане с него, Моника Мълрейн трябва доста да го е обичала. Пари нямаше, а и със сигурност не бе красавец. Странно, но пък на мен лично Дебелия Оли Уотс ми бе симпатичен.

Тъкмо стъпи на тротоара и на ъгъла се появи един от онези тичащи за здраве откачалки. Бе мъж в сив суитчър[1] с качулка на главата. Той мина край Оли и почти от упор изстреля в него три куршума от пистолет със заглушител. Мигом бялата риза на Дебелия се обагри в червено, той се строполи на земята. Мъжът се оказа левичар, застана над него и го довърши с още един изстрел в главата.

Някой изпищя, на вратата на сградата зърнах тъмнокоса жена — вероятно опечалената вече Моника Мълрейн. Тя прибяга до тялото на Оли, клекна, прегърна окървавената глава и захлипа. Мъжът вече се отдалечаваше; тичаше заднишком — с лице към трупа и на пети — като боксьор, който чака края на рунда. Внезапно спря, върна се и пусна един куршум в главата на жената. Тя се просна върху Оли, закри го с тяло. Очевидците наоколо се разбягаха като пилци и се изпокриха зад коли и в магазини. Приближаващите автомобили заудряха спирачки.

Почти бях пресякъл улицата, извадил полицейския си смит и уесън[2]. Убиецът побягна. Държеше главата си приведена, пистолетът все така в лявата ръка. Не го остави на местопрестъплението, макар и да носеше черни ръкавици. Или оръжието бе по някакъв начин издаващо, съответно опасно за оставяне, или стрелецът бе тъпак. Залагах на втората възможност.

Хукнах и почти го настигнах. Тогава видях черния „Шевролет Каприс“ с тъмни стъкла. Излизаше бавно от странична уличка и явно изчакваше убиеца. Той горе-долу бе стигнал до колата, когато се прицелих и стрелях два пъти. Единият куршум уцели вратата на шевито, другият го удари в дясната ръка. Той се обърна и отвърна на стрелбата два пъти. Успях да зърна очите му — широки, силно искрящи. На гърдите имаше микрофон с предавател.

Вероятно шофьорът се уплаши, защото колата тръгна, като изостави убиеца на Дебелия на сухо. А той стреля още веднъж. Предното стъкло на автомобила вляво от мен се пръсна. Чувах крясъците на хората наоколо. В далечината завиха приближаващи се сирени. Мъжът кривна в една алея, бягаше и се обръщаше да види къде се намирам. Стигнах до ъгъла — проехтя нов изстрел. Парчета мазилка от стената до мен ме парнаха по лицето. Виждах го пред себе си. Стигнеше ли до пресечката отсреща, щеше да се шмугне в тълпата и край — щях да го изгубя. Иди го търси сетне.

В рамките на малкото разстояние помежду ни хора нямаше. Реших да рискувам, още повече слънцето бе зад мен. Прицелих се и стрелях два пъти. Чух викове и видях бягащи минувачи, но те бяха по-далеч встрани и зад мен. Дясното рамо на убиеца политна рязко напред, все едно го бе тласнала невидима сила. Извиках му да хвърли оръжието, но той се обърна и вдигна лявата ръка. В нея бе пистолетът. Намирах се на двадесетина фута от него. Не бях в стабилна поза, но гръмнах отново два пъти. Лявото му коляно експлодира, той се строполи до стената и изпусна пистолета, който падна на безопасно разстояние — до някакви кофи за боклук. Приближих се до мъжа със суитчъра — бе страшно пребледнял. Държеше лявата ръка до окървавеното коляно, без да пипа раната. Очите му блестяха ненормално все така. Внезапно се изкикоти. Вдигна се по стената и се опита да подскача на здравия крак. Вече бях на 15 фута от него. Шевролетът внезапно спря на края на алеята. Едно от стъклата се отвори и от тъмния интериор проехтя гърмеж. Убиецът се преви и се просна на земята; потрепери веднъж-дваж, замря. Виждах аленото петно върху суитчъра. Избумтя нов изстрел и от главата на падналия пръсна кръв, а лицето му се захлупи върху мръсната улица. Хвърлих се зад кофите. Стената над мен избухна, върху ми се посипаха прах и ситни парченца тухла. Куршумът на онова нещо, с което стреляха от шевролета, буквално проби стената. Прозорецът на колата се затвори и тя полетя на изток. Изтичах до стрелеца. От него течеше доста кръв — върху паважа се бе образувала тъмночервена локва. Сирените вече ечаха съвсем наблизо. Зяпачи веднага се събраха, гледаха ме мълчаливо как стоя над трупа.

Пристигна патрулна кола. Хвърлих пистолета, вдигнах ръце. Убиецът на Дебелия Оли лежеше в краката ми. Единият от полицаите ме задържа на мушка, докато другият ме обискираше за оръжие. Блъсна ме, подпря ме на стената, определено използваше повече сила, отколкото бе нужно. Бе млад — някъде около 23 или 24 години и страшно самонадеян.

— По дяволите, Сам — рече на колегата си. — Тоя тук се смята за Уаят Ърп[3]. Стреля като в „По пладне“[4].

— Уаят Ърп не е герой от „По пладне“ — поправих го аз.

Партньорът тъкмо проверяваше документите ми. Вместо отговор младото ченге ме млатна здраво в бъбреците. Паднах на земята, на колене. Чуваха се други сирени. Пристигаха още полицейски коли. Някъде наблизо звучеше и по-особената сирена на линейка.

— Мислиш се за много печен, а? — сопна се младокът. — Защо го пречука?

— Понеже тебе още те нямаше — процедих през зъби, стиснати от болка. — Ако ти ми се беше мярнал, сто на сто щях да гръмна теб.

Тъкмо щеше да ме прасне отново, когато познат глас рече:

— Престани, Харли.

Погледнах през рамо към партньора му. Разпознах Сам Рийс — колега от времето, когато бях в полицията. Той също ме позна. Мисля, че не хареса онова, което видя.

— Беше ченге. Остави го на мира.

И така тримата изчакахме, без да говорим, докато пристигнаха другите. Наблизо спряха още две патрулки. Появи се и тъмнокафяв „Шевролет Нова“. От него слезе цивилен мъж. Вдигнах глава, зърнах Уолтър Коул. Не го бях виждал почти шест месеца — откакто го повишиха в лейтенант. Носеше дълго, кафяво кожено сако, страшно неподходящо в ужасната жега.

— Оли Уотс, а? — рече той, като посочи с глава убиеца.

Кимнах.

Остави ме сам за малко, заговори ченгетата и детективите от местния участък. Обилно се потеше в сакото си.

— Можеш да влезеш в моята кола — рече ми, когато се върна.

Забелязах, че гледаше полицая на име Харли с нескрита антипатия. Извика някакви други детективи и тихо им каза няколко думи. После отново ми махна към своя автомобил.

— Готино сако — подхвърлих одобрително. — Падат ли си мацките по него?

Очите му проблеснаха за миг.

— Лий ми го подари за рождения ден. Иначе защо мислиш, че ще го нося в тая жега? Ти стрелял ли си?

— Няколко пъти.

— Нали знаеш, че има закон против употребата на оръжие на обществени места?

— Да бе, да. Но тоя мъртвец тук май не го знаеше. А също и човекът, който го думна. Що не опитате да разлепите плакати по улиците — „Не стреляй по хората!“.

— Много смешно. Влизай в колата!

Така и направих. Автомобилът бавно потегли, отделяйки се от бордюра. Зяпачите любопитно ни гледаха. Насочихме се към централните, претъпкани с коли улици.

Бележки

[1] Sweatsuit/sweatshirt — анцуг, произнасян, особено от чернокожите, като „суитчър“. — Бел.прев.

[2] Марката е Smith & Wesson. — Бел.прев.

[3] Известен американски шериф, герой на множество филми, според сериозни източници за известно време е бил и човек извън закона. — Бел.прев.

[4] Уестърн с Гари Купър и Грейс Кели. — Бел.прев.