Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Чарли Паркър (1)
Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,9 (× 35 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
Еми (2018)

Издание:

Автор: Джон Конъли

Заглавие: Всяко мъртво нещо

Преводач: Светлозар Николов

Език, от който е преведено: английски (не е указан)

Издание: първо

Издател: ИК „Прозорец“ ЕООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2000

Тип: Роман

Националност: Ирландска

Печатница: „Инвестпрес“ АД

Редактор: Марта Владова

Художник: Буян Филчев

Коректор: Станка Митрополитска

ISBN: 954-733-136-1

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2638

История

  1. — Добавяне

Двадесет и девета глава

След смъртта на Сюзън и Дженифър сутрините ми са почти едни и същи: събуждам се от чудатите си и объркани сънища с мигновеното усещане, че те са си тук, у дома, съпругата ми спи кротко до мен, а детето — в близката стая, заобиколено от любимите си кукли и други играчки. И за миг те наистина са при мен — всяка утрин — и аз отново и отново изживявам смъртта им като тежка загуба, с всяко пробуждане, с всеки нов ден, с всяка нова мисъл. И затова изпитвам все една и съща смътна несигурност: дали съм човек, пробуден след нощен кошмар за смъртта на най-близките, или спящ, който се пробужда, за да потъне във вселената на скръбта; сънуващ проклятие и нещастие или излизащ от съня, за да ги преживее наново.

На всичкото отгоре ме мъчи неспирно болезнено съжаление, че никога не съм познавал Сюзън истински; поне не и до смъртта й; че съм обичал сянка и в живота, и в смъртта.

Те и двете са покойници: още една жена, още едно дете, принесени в жертва пред олтара на насилието и разрушението в нашия фалшив свят. Това обаче е непоносима мисъл.

В същото време болея и за една друга жена, и за едно друго дете — момче, които никога не съм познавал приживе, за които не зная почти нищо, а чрез тях страдам и за собствената си съпруга и дъщеря.

Портите на имението на Бартънови са отворени. Или някой е влязъл с намерението да си тръгне бързо, или пък вече си е тръгнал, без да ги затвори.

Спрях на застланата с чакъл алея. Други автомобили наоколо нямаше. Тръгнах към вратата. Вътре светеше — зърнах запалените лампи през прозорците над вратата. Позвъних веднъж, дваж, никой не ми отговори, никой не се показа. Тогава пристъпих към най-близкия прозорец и надникнах.

Вратата на коридора към вътрешността бе открехната. Виждаха се чифт женски крака — единият бос, другият — с полуизхлузена черна обувка. Роклята заметната нагоре — до ханша, останалата част от тялото — невидима. Разбих стъклото с дръжката на пистолета, като очаквах алармата да завие всяка секунда. Но чух само как стъклата иззвънтяха върху килима отвътре.

Пресегнах се, отворих прозореца и се прекачих. Не беше високо. Стаята бе осветена от лампите в коридора. Отворих вратата по-широко. Кръвта забуча в ушите ми, пръстите на ръцете ме засърбяха. Пристъпих в широкия хол и се наведох над женското тяло.

Синкави вени кръстосваха краката нашир и надлъж, плътта на бедрата бе осеяна с трапчинки, мека, отпусната. Лицето бе обезобразено от удари, кичури сивкава коса бяха полепнали тук-там в разкъсаната кожа. Очите бяха отворени, устата — пълна с кръв. Зъбите бяха изпочупени, на няколко места бяха останали само корените. Бе почти неузнаваема. Златната изумрудена огърлица обаче си бе на врата й и тя, заедно с кървавочервения лак на ноктите и обикновената, но доста скъпа рокля на моделиера Де ла Рента трябваше да ми внуши, че трупът е на Айсобел Бартън. Докоснах врата й. Пулс нямаше, не бях и очаквал да има. Но кожата бе все още топла.

Пристъпих в малкия офис, където се бяхме и запознали, за да сравня взетото от ръката на Ивън Бейнс късче син порцелан със синьото кученце на камината. Абсолютно един и същ материал. Бях почти стопроцентово сигурен, че малкият е умрял веднага след като е била разкрита загубата на семейния талисман на Адилейд Модайн — станал е мигновена жертва на безмилостната й ярост.

От кухнята — тя бе откъм другата страна на хола — долетя пращене, каквото предизвикват оставени прекалено дълго на огъня чайник или тенджера. И някакви странни звуци, подобни на пукане. Започнах да се досещам, когато до ноздрите ми стигна миризмата на нагорещен метал и изгоряло, а след малко усетих и тънкия мирис на газта. Вратата на кухнята бе затворена, осветлението — изключено. Когато приближих, възкиселата миризма се усили значително. Отворих я внимателно, рязко отстъпих назад и встрани. Пръстът ми бе на спусъка, но знаех, че не бива да стрелям след като въздухът е наситен с газ, а той вероятно и продължава да изтича.

Никакво движение. Мирисът бе вече неприятно силен. Странното, неритмично пукане с лека металическа отсянка и бръмчене звучеше още по-високо. Поех дълбоко въздух и се втурнах в помещението с безсмислено насочен пистолет, готов за всеки случай да гръмна по всяка движеща се мишена.

Кухнята бе празна. Слаба светлина проникваше през прозореца, от хола и трите големи фурни, сякаш за промишлена употреба, поставени точно срещу входа. През прозрачните им врати зърнах синкави пламъчета да лижат метал — тигани, ножове и вилици, тенджери. Навсякъде около тях вече проблясваха тънки сребристосинкави искрици. Тук газта направо смърдеше, а пукането и бръмченето придобиха застрашително темпо. Обърнах се и побягнах колкото ме държат краката.

Бях стигнал външната врата и я отварях, когато зад мен се чу гигантско бумтене и взрив. Последва го втори — по-силен, въздушната вълна ме пое като перце и ме захвърли напред върху чакъла. Чух трясъците на разбиващи се прозорци и моравата около мен запуши в мига, когато къщата лумна в огромни пламъци. Залитайки, затичах към колата, а нечовешката жега пърлеше гърба и тила ми, пламъците танцуваха в стъклата й.

Долу, на портите на имението, зърнах червените стоп светлини на нечия кола. Примигнаха за секунда и се скриха в завоя… Адилейд Модайн бе прикрила следите си и отново изчезваше нейде в сенките, за да се покрие до следващите си убийства. Къщата гореше бурно, високите пламъци, същински призраци, понесени от лекия ветрец, протягаха тънки, дълги ръце към околните стени, като влюбени в пламенна любовна нега. Подгоних колата по алеята и след червените стопове.

Тя караше бързо и добре. Летеше надолу по криволичещия път на Тод Хил, смело влизаше в завоите, а гумите и спирачките свистяха в нощната тишина. Но аз я настигах. Черният страничен път свърши, тя стъпи на магистралата за Статън Айлънд, като нагло засече минаващите коли. Засвириха клаксони и спирачки, чуха се ругатни на висок глас. И аз влязох в централния път като нея, при това одрах спряла напряко тойота.

Модайн настъпи газта и излезе на скоростното платно. Но и там скоростта не я удовлетвори, колата пред нея не вървеше достатъчно бързо. Тя пресече двете вътрешни платна, където трафикът бе по-наситен. Тук вече започнах да се затруднявам. Когато стигна бариерата за пътната такса на Готълс бридж, бях цели девет коли зад нея. Изкуших се да зарежа колата и да я подгоня пеша, за да я хвана на самата будка, но това бе рисковано. Можеше да тръгне неочаквано, особено ако имаше точни пари. По-добре бе да изчакам да излезе от скоростната магистрала и тогава да я заловя. Ако се опитам да направя нещо на шосето, единият от нас най-вероятно ще излети от него и ще се обърне.

Пресече границата между Ричмънд и Юниън и подгони на североизток по шосето за Елмора Бей. Вече скъсявах разстоянието помежду ни, но щом стигнахме пресечката на Морис и Север, тя внезапно удари спирачките и светкавично смени платната. Така засече един старец с крайслер, който на свой ред бе принуден да спре рязко, а колата му поднесе и се обърна. Това задръсти цялото движение за няколко десетки секунди, но те й бяха достатъчни. Дадох заден, заобиколих крайслера и натиснах педала до дупка. Тя пресичаше моста над река Елизабет вдясно.

Междувременно Адилейд Модайн успя да влезе в страничен път покрай „Елизабет Ривър Парк“. Следвах я толкова бързо, колкото успявах, защото се стараех да се предпазя от евентуален удар, който може да ме лиши от колата. А трябваше да гоня, защото пък иначе рискувах да я загубя в мрака. Отдолу под моста просветваше реката като оловна нишка, пресичаща зеления парк. На север блестяха светлините на летището на Нюарк.

Мярнах колата й в светлините на бензиностанция, която задмина. Това бе добър шанс. Тогава настъпих газта до ламарината и след малко почти се изравних с нея. Отпред имаше почти цяла миля права отсечка. Светлините ни сякаш режеха дърветата. Започна баир и изведнъж на билото му се появи насрещно движещ се автомобил, чиито фарове ме заслепиха. Натиснах спирачките, за да мина зад нея, но тя усети намерението ми и също удари спирачки. Така останахме — летящи кола до кола, моята от вътрешната страна на двойното платно. Стъклата на нейното беемве бяха опушени и аз не я виждах. Умирах да зърна лицето й — все щеше да ми подскаже нещо. Дали щеше да разкрие мислите й? Или какво възнамерява да направи? Дали изпитва гняв или тъга за погубения си живот? Живот на садистичен убиец…

Не можех да държа крака си повече на спирачката — щях да се самоубия. Вече виждах тежката решетка на летящия насреща ми пикап и знаех, че направо ще пулверизира предницата на шевролета. Всички тези мисли ми минаха в съзнанието просто за частица от секундата. Толкова ми бе нужно и да ускоря максимално отново, да изненадам и шофьора на пикапа, и самата Модайн.

Вмъкнах се в светкавично скъсяващата се отсечка между предницата на беемвето и летящия отсреща автомобил, който в следващата секунда одра колата отляво и откъсна задната ми броня. Писъкът на клаксона, разяреното лице, свистенето от разминаването и скърцането на измъчен метал, воят на вятъра — всичко това отмина преди да съм успял да мигна. И в същия миг бях пред Модайн, а пътят отпред бе пуст и тъмен.

Опита се да ме задмине, първо отляво, после отдясно, но аз не я пусках. Тогава се зададе затворена за ремонт кръстовидна пресечка, а зад нея аварийна бариера с възглавници за евентуален удар. Пътят свиваше крайно рязко в западна посока. Завъртях волана вляво, натиснах спирачки, задницата ми поднесе към пресечката, предницата препречи по-голямата част от шосето.

Модайн успя да ме заобиколи. Пуснах я — нека върви. В следващия миг обаче налетя на бариерата. Опита се да я избегне, но я удари с дясната си страна. Ударът отхвърли колата и тя полетя към отсрещната страна на пътя. Преобърна се на два пъти, премина през купища боклук и сипеи, заби се поред в две дървета и падна надолу по склона, в пропастта отстрани на пътя. Спря да се свлича някъде по средата му. Удържа я млада брезичка. Корените на дървото почти излязоха от земята, то се изви силно навън, а клоните му допряха по-голямо и по-мощно дърво по-надолу.

Спрях край бариерата, извън пътя, оставих светлините и затичах по склона към беемвето. Краката не ме държаха особено, пък и бе хлъзгаво, та са наложи със здравата ръка да се хващам за храстите и дръвчетата.

Когато приближих, шофьорската врата се отвори и жената, която трябваше да бъде Адилейд Модайн се измъкна, залитна и падна, стана и се олюля. Фантастично! Как бе оцеляла? На челото й кървеше голяма рана, лицето бе обляно в кръв. Сред дърветата и листата, под мижавата светлина на фаровете, тя ми заприлича на някакво неземно и чудато диво същество, облечено в непривично за хищната си природа облекло, а сега завърнало се в естествената си среда, готово да захвърли разпокъсаните чужди одежди. Бе леко приклекнала, притиснала ръка към ударената си във волана гръд. Когато пристъпих напред, тя с мъка се опита да се изправи.

Въпреки кръвта и болката очите на Айсобел Бартън бяха пълни със злост и омраза. От устата й прокапа кръв, тя опипа нещо с език, от устните й се изплъзна малък ален зъб и тупна в краката й. На лицето й се изписа коварна, притворена гримаса — и сега, в този съдбовен миг, отново се опитваше да измами съдбата и да се измъкне от възмездието.

Злото сякаш бликаше от нея, скверно и старо като света, низост и зложелателство се излъчваха от приведената фигура, с мяра далеч над ограничената свирепина на притиснат в ъгъла хищен звяр. Знаех, че понятия като справедливост, добрина или изкупление са нещо далеч извън нея. Тя се чувстваше добре само в свят на болка и насилие, където убийствата на деца, подлагането им на мъчения и осакатяване са като въздуха и водата за всяко живо същество. Без тях, без приглушените писъци и безпомощните, отчаяни гърчове на жертвите животът й би загубил смисъла си.

Погледна ме и почти се усмихна.

— Гад нещастен! — изсъска тя.

Почудих се за миг дали госпожица Кристи бе успяла да усети или да заподозре нещо преди да намери смъртта си. Каквото и да е било то, не е било достатъчно.

Изкушаваше ме желанието да я умъртвя още сега, на място. Това би означавало да унищожа поне частица от ужасното Зло, отнело и моето дете заедно с живота на десетки други. Същото Зло, от което се бяха пръкнали и Пътника, и Джони Фрайдей, и милиони други тем подобни чудовища. Вярвах в съществуването на Сатаната и болката. Знаех отлично какво е мъчение, какво е насилие, изнасилване и злокобна, продължителна и бавна смърт. Вярвах и във възмездието, в това да върнеш на мъчителя със същата монета — да го накараш да страда, да агонизира, а ти да изпитваш удоволствие от неговата болка. Да накажеш всички онези, които причиняват смърт на ближния — чадата на Злото. А в Адилейд Модайн виждах неговата червена искрица, избуяла и разцъфнала в ален пламък.

Дръпнах петлето на пистолета назад. Тя дори не мигна.

Засмя се отново, а после се сви от силната болка. Наведе се към земята, присвита в зародишна поза. Подушвах миризмата на бензина, който изтичаше бавно от разкъсания резервоар.

Запитах се какво ли е изпитала Катърин Демитър, когато е зърнала тази жена в магазина „Ди Врайс“? Дали я е видяла в огледало или отразена в някоя витрина? Сигурно се е обърнала втрещена и не е повярвала на очите си, а стомахът й мъчително се е свил? Дали е изпитала омраза, когато са се погледнали очи в очи и е разпознала убийцата на сестра си? Или гняв? Или страх, че тази фурия ще погълне и нея, както и малката Ейми навремето? Дали и самата Катърин не се е превърнала за миг в уплашено момиченце?

Най-вероятно отпърво Адилейд Модайн не е познала жената зад щанда. И откъде ще я познае след толкова години? Но е усетила или доловила чувствата й, интуитивно е схванала, че девойката я е разпознала. Възможно да е го видяла в самите й очи. Може би си е спомнила познати черти, а може би семейната прилика да е подействала като предупредителен сигнал. Може би просто е погледнала Катърин и спомените й мигом са я върнали години назад, в тъмното мазе на къщата в Хейвън, тя самата наведена над бавно изгасващата Ейми?

Малко по-късно, когато Катърин се е скрила, тя веднага се е заела да ликвидира този проблем веднъж и завинаги. Наела ме е с хитър претекст, сама е ликвидирала заварения си син не само да не я издаде, като разкрие лъжата за приятелството му с Катърин, а и като начална стъпка във вероятно отдавна подготвен авариен план за заличаване на следите и създаване на нова самоличност. Както и предния път. План, който тепърва ще доведе и до убийството и обезобразяването на Кристи и запалването на скъпата къща в имението на Бартънови.

Може би Стивън Бартън наистина имаше някаква вина за случилото се. Защото само той бе логичната връзка между Сони Ферера, Конъл Хайъмс и втората му майка, когато Хайъмс е търсел подходящо място, където да отвежда децата. Тихо място, закътано, евентуално собственост на някой, който няма да задава неудобни въпроси. Съмнявам се дали младият Бартън изобщо е разбрал какво вършат онези тримата. Именно това е станало причина за смъртта му, защото не е внимавал в картината и не е бил нащрек.

Не знаех също кога точно и как Модайн бе научила за смъртта на Хайъмс и разбрала, че вече е сама, че е време да изчезва. И планът й е заработил — мъртвата Кристи би трябвало да убеди полицаите, че е самата Айсобел. Същата схема както с изгорялата жена във Вирджиния.

Запитах се дали мога да докажа всичко това. Как? Видеокасетите със записите бяха изгорени. Сони Ферера — мъртъв. Вероятно бяха убили и Пили Пилър. Всички основни действащи лица бяха също покойници: Грейнджър, Хайъмс, Шиора, Катърин Демитър. Кой ще си спомни лицето на убийца на деца отпреди тридесетина години? Кой би разпознал жената, която сега стои пред мен? Ще бъде ли достатъчна думата на Уолт Тайлър? Вярно, тя бе убила Кристи, но и това сигурно щеше да се окаже трудно за доказване. Дали ще се намерят достатъчни съдебномедицински улики в онези изби, които да доведат до установяване на нейната вина?

Свитата на топка Адилейд Модайн изведнъж се разви като пружина от детска играчка, за да се хвърли към мен като дива котка или по-скоро като паяк, усетил разкъсване в мрежата си. Острите нокти на дясната й ръка се забиха в лицето ми и потърсиха очите. Лявата се стрелна към пистолета досущ змийско езиче. Ударих я с опакото на ръката и в същото време забих коляно в лицето й. Очаквах, че ще падне назад, но нищо подобно. Тя запази равновесие с изумителна лекота и отново ми се нахвърли. Този път стрелях. Куршумът влезе точно над дясната й гърда.

Сега залитна назад към колата и намери опора в отворената й врата. Ръката й покри входното отверстие на раната.

И пак ми се усмихна.

— Познавам те — рече, като произнасяше думите трудно, защото болката видимо бе силна. — Зная кой си.

Зад нея колата се заклати, дръвчето се преви още по-силно, корените му се подадоха още повече от земята. Голямото беемве се наклони съвсем опасно. Модайн се люлееше като пияна, кръвта потече още по-силно от огнестрелната рана. А в очите й се появи странна светлина, от която кръвта ми застина.

— Кой ти каза?

— Просто зная — рече и пак се усмихна. — Зная също кой уби дъщеря ти и жена ти.

Тръгнах към нея в същия миг. Тя се опита да каже още нещо, но думите й бяха заглушени от скърцането на метала, когато дръвчето накрая поддаде и тежкият автомобил политна надолу заедно с нея. Затъркаля се с тежко бумтене, като прегазваше дръвчета, храсти и всичко останало по пътя, досущ огромен валяк, под който захвърчаха искри от ударите в камъните и скалите. Докато накрая избухна в пламъци. Гледах и си мислех, че това е било предопределено да стане. Така е трябвало.

А когато бензинът се запали, светът на Адилейд Модайн експлодира в жълти пламъци. Те полазиха и по нея, главата й отхвръкна назад, устата й се разтвори широко в няма болка — мина само секунда и тя полетя още по-надолу, безпомощно размахваше ръце в опит да загаси огъня по себе си и изведнъж изчезна като захвърлена в тъмна бездънна бездна горяща факла. Колата гореше като ритуален погребален огън в дъното на урвата, алени пламъци свистяха, черен дим протегна безплътни ръце нагоре, нагоре към небесата. Гледах от пътя, а жегата пърлеше лицето ми. Малко по-встрани, сред обвитите в мрак дървета пламтеше по-малка клада…