Джон Конъли
Всяко мъртво нещо (25)

Двадесет и четвърта глава

На брега на Касуарина, по делтата на Ириан в индонезийска Нова Гвинея, живее племе, наречено асмат. Членовете му наброяват около двадесет хиляди и са истински ужас за всичко живо наоколо. На езика на племето асмат означава „хората — човешки същества“ и тъй като те определят себе като единствените човеци, то всички останали са сведени до статута на не-човеци с цялото многообразие, което това съществително би означавало или предполагало. Асмат имат точна дума за останалите: наричат ги mandwe. Тази дума значи „ядивните“, т.е. онези, които стават за ядене.

Хайъмс нямаше отговор на въпроса ми защо Адилейд Модайн би могла да извърши всичко онова, което бе сторила, нито пък Уолт Тайлър ми отговори пряко на него. Може би тя и подобните й имат нещо общо с асмат. Може би в ближните те виждат създания, които са далеч под човешко ниво, затова и техните страдания не ги вълнуват; нито имат някаква стойност в чисто човешката житейска равносметка, като изключим удоволствието, което могат да им предоставят. „За боговете свише сме ний играчка, като мухи за жестокосърдечни деца. За развлечение ни те убиват“ — бе написал Шекспир.

 

 

Спомням си един разговор с Улрич. Беше след срещата ми с леля Мари Агиляр. Бяхме се върнали в Ню Орлиънс и вървяхме по „Роял стрийт“, покрай старото имение на мадам Лелори, където преди много години роби били завързвани с вериги и измъчвани жестоко в едно таванско помещение, докато един ден пожарникари ги намерили и разгневена тълпа прогонила мадам Лелори от града. Отбихме се в „При Ева“ на Мегъзин и Улрич поръча бира „Джакс“ и сладки картофи. Прокара пръст по запотената бирена бутилка, а после го облиза.

— Миналата седмица прочетох един от докладите на бюрото — започна той. — Мисля, че бе обзорен материал за серийните убийци. За самото понятие, какво включва и предполага то, за това докъде сме стигнали и каква линия следваме в работата си, по какви пътища вървим. Такива неща.

— И по какви пътища вървим? — попитах го аз.

— На майната си вървим — рече той. — По дяволите, там отиваме. Тези типове са нещо като вирус. Или като бързо разпространяващи се бактерии, от които спасение няма, а цялата страна е нещо като опитен полигон или една огромна тест-стъкленица. Според анализа на ФБР всяка година умират около пет хиляди души — жертви на серийни убийци. Това означава четиринадесет американци всеки ден. Кой иска да слуша такава мрачна статистика, а? Кажи ми? Дали онези, които гледат Опра или Джери Спрингър по телевизията, или са абонати на Джери Фатуел? Тц, тц, Птицо. Четат за тях по вестници и списания или наистина ги виждат по телевизията, но това става само и само когато хванем някой от онези изверги. През останалото време нямат и най-бегла идея какво става около тях.

Отпи дълга глътка от бирата.

— Най-малко петстотин серийни убийци има в САЩ в сегашния момент. Поне петстотин. Те са отговорни за двадесет и пет на сто от убитите в резултат на някакво престъпление.

Вече изстрелваше факти и цифри като автомат и подчертаваше смисъла на всяка следваща статистика, като чукаше с биреното шише по масата.

— Деветима от общо десет жертви са мъже, осем от същата десетка са бели, един от пет убити никога няма да бъде намерен. Никога, ти казвам. И знаеш ли кое е най-страшното нещо, а? Ние, американците, сме на първо място в света по брой на серийните убийци. Добрите стари Съединени американски щати са номер едно по отглеждане на тези шибаняци. Просто си ги създаваме сами. Три четвърти от тях работят и живеят тук — в Америка. Ние сме водещият световен производител на серийни машини за убиване. Това е симптом на болестно състояние, нали? Това е положението. Нацията боледува и отслабва, тези хора са като ракови образувания; колкото повече растем, толкова повече нараства и техният брой. И още нещо. Колкото повече се увеличава американското население, толкова повече хората се отчуждават един от друг. Вече сме толкова много, че живеем едва ли не един върху друг, но дистанцията помежду ни се увеличава и в социално, и в духовно, и в морално отношение. Повече от всякога преди. А тези гадове се множат, те се появяват сред нас с ножове, примки и револвери и се оформят едва ли не като някаква каста, доминираща над жертвите си. Някои от тях дори притежават инстинкта на полицаите. Освен това се подушват един друг като крастави магарета през девет дерета. Открихме един тип в Ангола през февруари, комуникираше със заподозрян убиец на деца в Сиатъл чрез основани на Библията кодови фрази. Бог само знае как тези двама изроди са се свързали, но връзката им бе факт. Има нещо доста странно около този тип убийци — повечето от тях са по-зле от останалата част на човечеството. Те са неадекватни — в сексуално, емоционално или физическо отношение, каквото и да е то, и си го изкарват на околните. Те нямат… — Улрич размаха ръце във въздуха. Търсеше подходяща дума — … нямат визия. Не могат да излязат от дребнотата на онова, което вършат. Нямат целенасоченост, да. Липсва им мащабност. Те са просто крайният резултат на някаква фатална грешка на гените. Ами жертвите? Те постъпват толкова тъпо, те дори не могат да разберат какво става около тях самите. Тези убийци са нещо като сигнал за пробуждане на обществото, но никой не обръща внимание и нещата се задълбочават все повече и повече. Създава се нещо като пропаст, а убийците това и чакат. Протягат ръка и си избират жертвата. Ще ни избият един по един и обществото няма да се събуди. А ние се надяваме само на едно: да го правят по-често, та дано хванем някакъв почерк, нещо общо в изпълнението, та да запушим пропастта и дано ги изловим. Трай коньо за зелена трева. Това ни е тъпата философия.

Допи бирата и вдигна ръка с празното шише, за да го види келнерът и да донесе друга.

— Въпрос на дистанция — изведнъж рече той, загледан към улицата. Но очите му не виждаха хората и движението там, а бяха зареяни нейде далеч, взрени в нещо съвсем друго. — Дистанция, да. Между живота и смъртта, между ада и рая, между нас и тях. Те трябва да скъсяват тази дистанция, за да се приближат до нас и да ни уловят. Но всичко е въпрос на дистанция, както казах. А на тях им харесва именно дистанцията.

 

 

Дъждът пред прозореца се лееше като из ведро, а аз си мислех, че Адилейд Модайн, Пътника и хилядите други, бродещи из Америка техни подобия са обединени именно около въпросната дистанция от обичайната човешка маса. От тълпата. От обикновените човеци. Ядивните. Може би приличат на жестоки момченца, които си умират да мъчат животни или да вадят рибките от аквариума у дома, за да се наслаждават на гърча, на отчаяната борба за живот, на предсмъртните мъки.

При това Адилейд Модайн ми се струваше далеч по-жестока от другите, защото бе жена. Онова, което бе направила, е не само противно на законите и морала, противно на всичко останало, което наричаме с красиви думи, противно на правилата, които държат човечеството в определено подчинение и му пречат да се самоунищожи; то е противно на самата женска природа. Жена — убийца на дете, предизвиква у нас не само отвращение или ужас. Тя ни води и до отчаяние, до страх и липса на вяра в устоите на живота, на обществото, което сме си устроили. Защото обикновеният човек смята, че жената е призвана да създава живот, а не да го отнема; че жената трябва да бъде нежна и добра, че никога не бива да посяга на дете. Спомнете си Лейди Макбет, която моли боговете да й отнемат пола, за да убие стария крал; така и всяка жена, която убива, е, изглежда, превърната в безполово същество, лишена от основните си характеристики и функции. А Адилейд Модайн бе като нощните фурии и харпиите при Милтън^[1], „привлечени от мириса на детска кръв“.

Лично аз не мога да понасям смъртта на дете. Смазва ме. Убийството на дете неизменно води със себе си и смъртта на надеждата, смъртта на бъдещето. У мен постоянно трепти споменът за нежното дишане на заспалата Дженифър, кроткото издигане и спускане на гръдния й кош, полузавита в креватчето си, с отметнати назад ръчици, блажено унесена в спокоен сън; за това как изпитвах задъхващо чувство на благодарност, че я имам, чувство на облекчение и надежда, което идваше с всеки полъх на дъха й.

Заплачеше ли, взимах я в ръце и дълго я люлеех, за да я успокоя и приспя отново, изчаквах хлипанията постепенно да заглъхнат и да преминат в спокойния ритъм на съня. И когато това станеше, навеждах се бавно, внимателно, безразличен към болката в уморения гръб, и я поставях в леглото. Когато Съдбата ми я отне, изстрадах смъртта на един цял Свят и на Бъдещето, отново и отново, безброй пъти.

Наближавахме мотела, а чувството на отчаяние се засилваше все повече и натежаваше на плещите ми като непосилно бреме. Хайъмс бе заявил, че никога не е забелязвал нещо особено в Модайнови, което да говори за белязана и тъмна кръв, обременена със силите на Злото. Уолт Тайлър пък ми каза, ако мога да смятам думите му за истина, че вижда Злото само в Адилейд. Тя бе живяла сред същите хора, отрасла помежду им, може би дори играла с тях като дете, посещавала същата църква, била е свидетел на техния живот, женитби, на появяването на бял свят на техните деца. А после бе преследвала същите тези деца като свиреп звяр в нощта и никой не я бе подозирал нито за миг.

Мисля си, че копнеех за сила, каквато не можех да притежавам. Силата да различавам Злото. Способността да застана пред тълпа хора и да надникна зад лицата им. Да видя или усетя развалата и корупцията, грозното и опасното. Тази мисъл събуди спомен за едно убийство в щата Ню Йорк преди години. Тринадесетгодишно момче на име Ерик Смит бе отвело дете на име Дерик Роби в горите около Савона. Бе го душило до безсъзнание, после пребило до смърт с камъни, накрая изнасилило с пръчка. Смит бе оставил трупа в гората; преди да си тръгне, го залял с червена на цвят безалкохолна напитка, която носел в торбичка заедно със закуската си.

Шест дни по-късно Смит сам призна за убийството.

— Просто видях детето и исках да го нараня, да го заболи много — бе обяснил той в полицията. Но аз бях запомнил за цял живот не думите на Смит, а тези на дядо му.

— Боже мой, боже мой! — бе възкликнал възрастният човек. — Би трябвало да съм забелязал тези наклонности. Длъжен съм бил. Не може да не е имало нещо, което да говори за тях…

Прогоних образа от съзнанието си и попитах:

— Дали мога да намеря снимки на Адилейд Модайн?

Челото на Мартин се сбърчи.

— Вероятно има заведени към делото още при първото следствие. И в библиотеката може да има. Там поддържат нещо като градски архив, прибран е в мазето. Годишници, вестникарски снимки. Може би ще откриеш нещичко. Защо питаш?

— От любопитство. Тя носи отговорността за множество неща, които са се случили на вашия град. Но ми е трудно да си я представя физически. Ще ми се да зърна очите й.

Мартин ме изгледа озадачено.

— Мога да помоля Лори да надникне в библиотечните архиви. Мога да опитам и друго: Бърнс да прегледа нашите досиета, но това ще отнеме доста време. Те са прибрани в кутии и системата на картотекиране е остаряла, може би и неточна. Доста работа само за задоволяване на нечие празно любопитство, а, не мислиш ли?

— Ще бъда много благодарен, ако го направиш.

Мартин само изгрухтя, без да каже нищо определено. След малко, когато мотелът се появи отдясно, спря колата до банкета.

— Нещо за Ърл Лий да кажа…

— Ами кажи.

— Шерифът е свестен човек. Успял е да удържи града след убийствата на Модайн. От онова, което съм чувал, оставам с впечатлението, че той е бил стабилизиращ фактор, така да се каже. Той и доктор Хаймъс и още един-двама. Освен това е почтен и справедлив човек. Лично аз нямам нищо срещу него.

— Ако казаното от Тайлър е вярно, струва ми се, че би трябвало да имаш.

— Може би… Ако Уолт е прав, значи шерифът живее с миналото си, а това невинаги е леко. Той е човек, който носи своя кръст, Паркър. Носи кръста на миналото, пък и своя собствен. Това не е дребна работа. Завиждам му за силата.

Разпери ръце и присви рамене.

— Нещо в мен ми казва, че би трябвало да останеш и да поговориш с него, когато се прибере у дома. Но практичният полицай, също в мен, пък пошушва, че е най-добре за всички нас, час по-скоро да привършваш и да се измиташ оттук.

— Шерифът обади ли се междувременно?

— Не, не е. Той си имаше отпуска и наистина е малко закъснял, но това няма да му го натяквам. Той живее извънредно самотно. Мъж, който обича компанията на други мъже, не би намерил много спокойствие тук.

— Естествено — рекох, а той потегли. След малко неоновата светлина на „Уелкъм Ин“ заблестя пред нас.

 

 

Телефонът иззвъня точно когато задминавахме бара. Съобщиха му, че жената, която предната нощ се бе опитала да ме убие, е мъртва.

Пристигнахме пред здравния център, там вече имаше две полицейски коли, които бяха препречили входа на паркинга. Видях двамата от ФБР пред вратата. Говореха си нещо. Мартин мина покрай тях, спря, двамата излязохме. Щом ни зърнаха, федералните агенти извадиха пистолетите и се затичаха към нас.

— Хей, момчета, по-леко! — извика им Мартин. — Той беше с мен през цялото време. Приберете оръжието!

— Задържаме го, докато пристигне агент Рос — заяви единият, чието име бе Уилокс.

— Няма да задържате, нито да арестувате никого, но не докато не разберем какво точно става тук — твърдо рече Мартин и застана пред мен.

— Заместник-шериф Мартин, предупреждавам ви, вие надвишавате правата си!

В същия миг, привлечени от виковете, отвътре се показаха Уолъс и Бърнс. В интерес на истината, и което им прави чест, те незабавно застанаха от двете страни на Мартин с ръце на дръжките на пистолетите.

— Както вече казах, няма да има арести — тихо повтори Мартин.

Двамата феберейци се намръщиха, за миг изглеждаха готови да настояват, после се спогледаха и отстъпиха, като прибраха оръжието.

— Агент Рос много скоро ще чуе за това своеволие — изсъска Уилокс, но Мартин го задмина, без да му обърне внимание.

Четиримата, заедно с Уолъс и Бърнс, се запътихме към стаята, където предния ден бе настанена жената.

— Какво стана? — попита ги Мартин.

Уолъс почервеня и запелтечи:

— Мамка му, Алвин, отвън… пред центъра се вдигна глъчка и…

— Каква глъчка?

— Ами запали се двигателят на една кола, на една от сестрите. Не разбрах как стана. В нея нямаше никой, пък и сестрата не я бе ползвала от сутринта, когато пристигнала с нея на работа. Оставих тук вратата само за… може би пет минути. Когато се върнах… намерих я така… ето, виж…

Влязохме в стаята. Кожата й бе восъчнобяла, възглавницата под главата й — цялата в кръв. В ухото й блестеше нещо метално с дървена дръжка. Прозорецът, през който видимо бе влязъл убиецът, бе все още открехнат, стъклото — счупено. Било е направено, за да завърти дръжката и да си отвори. На земята имаше къс кафява хартия, на нея залепени парчета стъкло. Убиецът бе сложил сироп или лепило на хартията. Бе си направил този труд, за да не се вдигне шум при счупването и при падането на стъклата на пода.

— Кой освен теб беше тук?

— Лекарят, сестрата и двамата от ФБР — рече Уолъс.

Междувременно пристигна възрастната лекарка на име Елиз. Изглеждаше разстроена и уплашена.

— Как е станало?

— Някакво острие… мисля, че е шиш за разбиване на лед… през ухото и в мозъка — полузаекна Уолъс. — Когато влязохме, вече беше мъртва.

— И оставил острието на мястото… — рече бавно Мартин, размишлявайки на глас.

— Чисто, лесно, бързо — обадих се аз. — Няма нищо, което да връзва убиеца с убийството, ако го… или я… заловите.

Мартин ми обърна гръб и заговори с помощниците си. Отдръпнах се встрани и след малко се запътих към мъжката тоалетна. Уолъс се загледа след мен. Спрях, хванах се за гърлото с двете ръце и му направих задавена физиономия. Той се извърна с видимо презрение. В тоалетната останах пет секунди. После се измъкнах от задния изход на центъра.

Времето ми изтичаше прекалено бързо. Знаех, че сега вече Мартин упорито ще настоява да му кажа кой ми е изпратил убийците. Агент Рос също няма да закъснее да ме притисне до стената, при това максимално силно. В най-добрия случай ще ме задържи, докато получи исканата информация. Междувременно всяка надежда за намирането на Катърин Демитър ще иде по дяволите.

Върнах се в мотела, където бе паркирана колата ми, и отпраших извън града.