Джон Конъли
Всяко мъртво нещо (36)

Тридесет и пета глава

На летището пристигнах рано. Разгледах книжарницата, внимавах да не се препъна в купчините наредени по земята евтини романчета.

Прекарах почти час в залата за пристигащи пътници. Накрая Рейчъл Улф се появи на вратата. Носеше тъмносини джинси, леки бели обувки и спортно горнище — поло на червени и бели ивици. Червеникавата й коса бе разпиляна свободно по раменете, грима си бе нанесла доста дискретно — почти не се забелязваше.

Единственият й багаж бе кафява кожена чанта, която носеше през рамо. Но това се оказа само първо впечатление. Зад нея вървяха Ейнджъл и Луис и мъкнеха останалата част от него. Луис бе в контешки, кремав и двуреден костюм със снежнобяла, отворена на врата риза. Ейнджъл, както винаги, бе с вехти джинси и маратонки „Рийбок“, зелена риза на карета, която не бе виждала ютия бог знае откога. Сигурно откакто бе излязла от производителя.

— Е, е, е! Каква приятна компания и всички налице! — издекламирах ухилен.

Ейнджъл вдигна дясната ръка, от която висяха доста книги, навързани заедно. Връхчетата на пръстите му бяха станали пурпурни.

— Носим половината нюйоркска обществена библиотека! — изпъшка той. — Завързали сме тези ценности с канапче. От училище не съм виждал вързани книги.

— Ти ходил ли си на училище? — пошегувах се аз.

Забелязах веднага, че Луис носи чанта с козметика и розов дамски чадър. Опитваше да се прави на разсеян и весел, но почти не се получаваше.

— Нищо не ми казвай, човече, нищо — предупреди ме той през стиснати зъби, когато забеляза, че се ухилих и понечих да отворя уста. — По-добре си трай.

Освен това двамата теглеха и количка с два куфара, две кожени пътни чанти и калъф с костюмите — най-вероятно на Луис.

— Колата е отвън — рекох и поведох Рейчъл към изхода. — Не знам дали ще побере всичкия багаж.

— Те дойдоха на летището — прошепна ми Рейчъл и после се изкикоти. — Бяха много любезни, учтиви.

Хвърли им поглед през рамо. Чух безпогрешно псувнята на Ейнджъл — бе се препънал в нещо.

Закарах ги в моя хотел, макар че Луис ужасно настоя да отидем във „Фермон“ на „Юнивърсити Плейс“. „Фермон“ е хотелът, където в Ню Орлиънс обикновено отсядат републиканците. Може би с това го привличаше, тъй като Луис е единственият черен републиканец — гей и престъпник, когото познавам.

— Джералд Форд е отсядал във „Фермон“ — извайка се той, след като зърна малкия апартамент — стая и половина, който предложиха на него и Ейнджъл.

— Е, и какво от това? — прекъснах го строго. — Пол Маккартни като е преспивал в „Ришельо“, ти чуваш ли ме да настоявам за същия хотел?

Оставих им вратата отворена и се върнах в моята стая, за да си взема душ.

— Пол кой? — извика зад гърба ми Луис.

 

 

Вечеряхме в грила на „Уиндзър Корт“ на „Грейвиър стрийт“ само и само да уважим предпочитанията на Луис. На мен лично мраморните подове и тежките австрийски тип драперии ми действат потискащо. Свикнал съм много повече на непретенциозните заведения и атмосфера във френския квартал. Рейчъл обаче се преоблече в официални черни панталони и черно сако над разкошна червена блуза. Изглеждаше великолепно, но вечерната жега я подлуди. Забелязвах, че често-често си подухва в деколтето и отлепя мократа тъкан от гърдите.

Дочакахме храната и се заловихме за нея. Обясних им за Джо Боунс и братя Фонтено. Това всъщност бе информация по-скоро за Луис и Ейнджъл. Рейчъл мълчеше през цялото време, но слушаше много внимателно. Накрая попита за някои неща, които бях предал като казани от Улрич и Морфи.

Записваше отговорите ми в малко тефтерче, чиито листа бяха подвързани с метална спирала. Пишеше четливо, красиво. По едно време ръката й се докосна до моята, остана допряна за секунда, почувствах топлината й.

Ейнджъл също слушаше много внимателно, прехапал устни.

— Този Ремар трябва да е много тъп, във всеки случай по-тъп от нашия човек — забеляза той по едно време.

— Заради отпечатъка ли? — попитах го аз.

Той кимна.

— Ами да. Постъпил е грубо, невнимателно. Непрофесионално — говореше с отегчения вид на уважаван теолог, който е чул колега да изразява становището, че Исус е извънземен пратеник например.

Рейчъл не пропусна репликата.

— Това май ви безпокои, а? — откликна тя.

Погледнах я. Бе засмяна, но в очите й усетих пресметливост и известна раздвоеност. Очевидно разсъждаваше върху казаното от мен и въпреки това не бе пропуснала и думите на Ейнджъл, който пък обичайно избягваше подобни теми. Интересно ми стана как ли ще й отговори сега.

Той също се усмихна и наклони глава встрани.

— Имам известен професионален интерес към подобни ситуации, личен — призна си той.

Разчисти малко място на масата пред себе си и кръстоса ръце там.

— Всеки, който влиза с взлом на чуждо място, би трябвало да взема някои предпазни мерки — поучително започна Ейнджъл. — Обяснявам тези неща заради по-добрата част от компанията. Първото и най-елементарното е да не се оставят никакви следи, респективно отпечатъци. Е, и как да постъпим тогава?

— Ами ще си сложим ръкавици — ухили му се Рейчъл и се наведе към него, за да слуша по-добре.

Стори ми се, че урокът й харесва.

— Правилно. Никой, ама абсолютно никой, колкото и да е тъп, не влиза на забранено място без ръкавици. Правило номер едно! Иначе, ако оставите видими следи или пръстови отпечатъци, все едно че си признавате престъплението и се подписвате под признанието. Видими следи се оставят по някои повърхности от замърсена с нещо или окървавена ръка, отпечатъци са невидимите следи, оставени от естествените секреции на човешката кожа. Първата категория може да се снима или да се отдели от повърхността и да се запази като полицейско или съдебно доказателство с помощта на специални лепливи ленти, но пръстовите отпечатъци трябва да се обработват от експерт със специален прах, който понякога съдържа йодени пари или химически разтвор. Използват се още електростатични и флуоресцентни техники, а за пръстовите отпечатъци — и специализирана рентгенография.

Е, казаното от Ейнджъл си бе самата истина, но Ремар бе врял и кипял в подобна дейност, така че нямахме основания да го смятаме за аматьор, който не използва ръкавици, а на всичкото отгоре оставя и видими следи. Сигурно е носел ръкавици, но се е случило нещо непредвидено.

— Ти май не си съгласен с мен, а, Птицо? — попита ме Ейнджъл с хаплив глас.

— О, Шерлок, моля те, продължавай да ни засипваш със своята ерудиция — отговорих усмихнат.

Той се усмихна добродушно и продължи:

— Възможно е да бъдат взети отпечатъци дори и от вътрешността на ръкавица, ако, разбира се, разполагате с нея. Най-добри за тази цел са найлоновите или гумените ръкавици. Пръстите ви винаги се потят в тях. Но има една дяволия, която не е известна на повечето хора — външната повърхност на ръкавицата е извънредно специфична и също може да играе ролята на пръстов отпечатък. За идентифициране говоря. Кожените ръкавици могат да имат гънки, дупки, да са издраскани, опърлени, изцапани, въобще никога две кожени ръкавици не са еднакви една с друга. Сега, да вземем примера с Ремар — имаме отпечатък, нямаме ръкавици. Да приемем, че той е носил ръкавици, и пак е оставил отпечатък. Истинска мистерия!

Плесна с ръце и се усмихна като илюзионист, в чиито ръце зайчето изчезва сред облак дим. После стана сериозен.

— Предполагам, че Ремар е носил ръкавици, вероятно от тънките, каучуков латекс, но е имал само един чифт. Представял си е, че отива на лека задача. Или ще трябва да очисти и майката, и сина; или само да ги изплаши, може би да остави нещо в къщата — да напомня за предупреждението му. Тъй като синът не е бил от онези хора, които ще оставят някой да плаши майка му, значи Ремар е бил готов и да убие някого. Е, пристига той там и те вече са мъртви или заварва убиеца по време на работа, така да се каже. Лично аз предполагам, че ги е заварил вече мъртви. Защото ако бе попаднал на убиеца, и той сто на сто щеше да е мъртъв. С онзи тип шега не става. Така — влиза той с поставени ръкавици и евентуално първо забелязва момчето. Стряска се от гледката и започва да се поти. Влиза по-навътре и вижда и старицата убита. Хоп! Втори шок. Но все пак пристъпва още по-близо и се навежда над нея, за да огледа по-добре. Не е добре с равновесието, залита и без да иска докосва кръвта, а после и пода. Може би решава да я изтрие, но се сеща, че това би привлякло още по-голямо внимание, пък и нали е с ръкавици. Мисли си, че отпечатък няма. Но при този вид ръкавици има проблем — един чифт не е достатъчен. Носите ли ги малко по-дълго, отпечатъците ви ще минат през материята. Уплашен ли си, потиш ли се — сигурна работа, че ще минат през тънкия материал. Възможно е той да е похапнал, преди да тръгне за натам: да речем плодове, макарони или нещо подобно с подправки, оцет например. Това ще предизвика още повече потене и ето виждате ли? Ремар е загазил. Наистина е загазил. Оставил е отпечатък, за който не знае, но ченгетата, федералните, пък и разни любопитковци като нас самите искат да му зададат някои въпроси. Тра-ла-ла! Ето ти беля!

Изправи се и се поклони като заслужил аплодисментите на публиката изпълнител. Рейчъл изръкопляска.

— Забележително — рече тя. — Сигурно четете много книги.

Сега вече тонът й бе леко ироничен.

— Чете, чете — обади се Луис. — Не знаете вие какви дебели томове само чете. Това „Уебстър“, „Енциклопедия Британика“ ряпа да ядат!

Ейнджъл се усмихна снизходително.

— Може би пък имам персонален опит, опитвал съм някои неща през по-младите си години.

— Е, а през тези така наречени „по-млади години“ не научихте ли и още нещо? — усмихна се Рейчъл.

— Цял куп полезни неща съм научил — отвърна той с апломб. — И все по трудния начин. Най-полезното е: никога не задържай у себе си взетото. Ако не е у теб, никой не може да докаже, че ти си го взел! А? Как ви се струва? Пък само как съм се изкушавал! Веднъж ми попадна една фигурка — рицар на кон. Френска, седемнайсети век. Инкрустирана със злато, диаманти и рубини. Супер. Ей толкова голяма — показа с длан на около десетина сантиметра над масата. — Най-изящната вещ, която съм виждал.

Очите му грейнаха при спомена. Изглеждаше почти като дете.

Облегна се на стола и добави:

— Но се разделих с нея. Винаги трябва да разкарваш такива неща. Задържиш ли ги, няма начин да не съжаляваш. Рано или късно.

— Значи няма нищо, което заслужава човек да си задържи? — попита го Рейчъл.

Ейнджъл изгледа Луис. Задържа поглед върху него за известно време, после отвърна:

— Има, има някои неща. Но те не са от злато.

— Ах, това е тъй романтично — подхвърлих аз, но чух как Луис за малко щеше да се задави с водата си.

Настъпи тишина. Рейчъл ме погледна. Кафето изстиваше в чашите ни на масата.

— Е, ще питаш ли още нещо? — обърнах се към Рейчъл.

Ейнджъл видимо бе завършил представлението си.

Тя взе тефтерчето и започна да прелиства направените бележки, като леко сбърчи чело. Сетне вдигна очи и посегна към чашата с червено вино. Светлината проблесна през стъклото и хвърли ален оттенък върху врата й над разкопчаните копчета на блузата. Досущ като рана.

— Ти каза, че имаш снимки. Снимки от местопрестъплението?

Кимнах.

— Тогава няма да питам нищо, докато не ги разгледам. Имам една идея, свързана с онова, което ми каза по телефона, но ще си я задържа за мен, докато се запозная със снимките. Пък и ще прегледам някои източници. Я чакай малко, да, искам да питам нещичко.

Извади от чантата си втори тефтер и го разлисти. На едно място се мярна жълта бележка, залепена на една страница.

— „Желаех я… но в това е слабостта на нашия вид“ — прочете тя. — „Грехът ни не е в суетата, а в похотта — жадуваме за човешкия род.“

Обърна се с въпросителен поглед към мен, но аз незабавно бях разпознал думите.

— Това са думи на Пътника, казани ти по телефона — рече тя.

С периферното зрение долових, че и Луис, и Ейнджъл се поместиха нервно в столовете.

— Трябваше да търся доста хора за помощ. Оказа се, че най-ерудираният от тях е един теолог от архиепископството. Източникът е много неясен, така де, поне за хора, които нямат теологично образование.

Замълча, после разтърси коса и попита:

— Знаете ли защо Сатаната е бил прогонен от небето?

— Суета, високомерие — рече Ейнджъл. — Много добре помня какво ни говореше сестра Агнес. Гордост и липса на смирение.

— Естествено — обади се и Луис и кимна на Ейнджъл. — Спомням си, че съм го чел и у Милтън.

— Във всеки случай има още нещо — натърти Рейчъл. — Е, прави сте, поне частично. От Августин^[1] нататък основният грях на Сатаната е неговата гордост. Но преди него има и други тези. До четвърти век Книгата на Енох^[2] е била считана за част от Библейския канон. Корените й са все още основа за дебати — възможно е да е била написана на староеврейски или на арамейски, или и на двата езика, но в нея не намираме база за някои представи, които днес са основни за Библията. Второто пришествие или както още се нарича — Страшният съд, може би са основани на Алегориите на Енох. Геената огнена, където властва Сатанаил, също се появява за пръв път в Енох. Интересното е, че в Книгата на Енох има по-различна трактовка на греха на Лукавия.

Тя потърси нещо в тефтера и започна да чете:

— „И настъпи време, когато човеците започнаха да се множат по лицето земно, а им се родиха множество женски чада, и видеха Синовете Божии, че са любави, та взеха си за съпруги всиите, които пожелаха…“

Погледна ни поред в лицата.

— Ето това е от Енох. „Синовете Божии“ са ангелите, които са се отдали на похотта си противно на волята Божия. Водач на съгрешилите ангели е Сатанаил. За назидание той е бил захвърлен в тъмна дупка в пустинята, а съучастниците му — в огнените пламъци — Геената огнена. Същата участ постигнала и тяхната челяд, наречена тук „злите духове на Земята“. Мъченикът Юстин, наречен още Справедливият, е вярвал, че за всички злини по човеците, включително и за убийството, вина носят децата от порочния съюз между падналите ангели и обикновените човешки жени.

— С други думи, грехът на Сатаната е похотта, похот — жадуване за човешка женска плът, това е и „слабостта на нашия вид“.

Рейчъл затвори тефтерчето и си позволи лека победоносна усмивка.

— Е, значи този тип се мисли за дявол, за демон, а? — рече Ейнджъл.

— Или за потомък на ангели — поправи го Луис. — Зависи от гледната точка.

— Който и да е, за който и да се мисли, едва ли Книгата на Енох се намира лесно — обадих се аз. — Да имаш някаква представа какъв източник може да е ползвал?

Рейчъл пак зарови нос в тефтерчето.

— Най-прясното, което успях да открия, е нюйоркско издание от 1983 г. на име „Стария завет: Псевдоепиграфия — Енох“, издание на Айсъкс — отвърна тя. — Освен това има по-стар оксфордски превод, издаден от Р. Х. Чарлз през 1913 г.

Записах си имената.

— Ще помоля Морфи или Улрич да проверят в Университета на Ню Орлиънс. Може би ще научат дали някой местен човек е проявявал интерес към подобни антики като Вехтия завет и прочие библейски изследвания. А Улрич може дори да провери и в други учебни заведения. И в библиотеки — като начало.

Платихме и излязохме. Ейнджъл и Луис тръгнаха да се запознаят с нощния живот във френския квартал, а Рейчъл и аз потеглихме обратно към хотела. И двамата мълчахме, сякаш усещахме, че помежду ни започва да се заражда известна интимност.

— Имам чувството, че не бива да се интересувам с какво си изкарват хляба тези двамата — подметна тя, когато спряхме на една пресечка.

— Може би да… най-добре е да ги наречем хора на свободна професия и да не питаме повече.

Тя ми се усмихна.

— При това, изглежда, са ти абсолютно верни. Движи ги някакво чувство за лоялност. Просто невероятно! И необичайно. Не съм сигурна дали разбирам какво е това.

— Правил съм някои неща за тях в миналото, но ако са ми били задължени, то отдавна са си заплатили дълга, че и отгоре. Смятам, че аз съм им длъжник.

— И въпреки това пак са с теб, а и помагат, когато помолиш за нещо.

— Не мисля, че го правят само за мен. Те вършат онова, което им харесва. Така гъделичкат стремежа си към приключения и опасност. Самите те са много опасни мъже, и двамата. Мисля, че затова дойдоха — усещат опасността със сетивата си и искат да са част от нея.

— Може би и в тебе улавят нещо подобно.

— Не зная. Може би.

Пресякохме двора и спряхме да погалим кучетата. Нейната стая бе три врати надясно от моята. По средата бе апартаментът на Ейнджъл и Луис, и още една незаета стая. Тя отвори вратата и спря на прага. Усетих свежия въздух, който полъхна отвътре, чуваше се и пърпоренето на климатика.

— Все още не съм напълно сигурен защо си тук — рекох. Гърлото ми бе пресъхнало, част от мен желаеше тя въобще да не ми отговаря.

— И аз не съм сигурна — рече тя и се изправи на пръсти, за да ме целуне леко по устните. После се шмугна вътре и затвори вратата.

 

 

Отидох в стаята си, извадих от сака книга на сър Уолтър Роли и излязох. Разходих се навън и стигнах чак до „Наполеон“, влязох в бара и седнах под портрета на дребния ефрейтор. Не исках да лежа в хотела и да усещам присъствието на Рейчъл Улф, толкова близо, толкова достъпно и все пак недостъпно.

Почти до самия край ние със Сюзън бяхме абсолютно близки и изпитвахме взаимно удоволствие от интимността си. Когато моето пиене започна да си казва думата, тази интимност се разруши. Любехме се, но не по стария начин, не с предишното самоотдаване. Сега сякаш се въртяхме в кръг, всеки дебнеше другия, винаги задържаше нещо, неспокоен, недоверчив, несигурен дали партньорът е всеотдаен. Непрестанно ни дебнеше сянката на недоверието, и двамата готови всяка секунда да отскочат назад и да се затворят в себе си, в сигурността на черупката си.

Но аз я обичах. Обичах я много, силно, чак до смъртта й. И след нея. Когато Пътника ми я отне, той прекъсна физическата връзка помежду ни, но аз пак чувствах останките й, кървящи, пулсиращи, болезнено пресни.

Вероятно е така с всички загубили скъп човек хора. Да създадеш нова връзка, с потенциално нов любим или любима, означава да построиш нещо отново, не само нови отношения, но и самия себе си.

А мен непрестанно ме преследваше мисълта за жена ми и дъщеря ми. Усещах ги не само под формата на загуба или празнота в живота, а и като постоянно и невидимо присъствие. Като че ги зървах от време на време — нейде на границата на собственото си съществуване, когато нормалните възприятия отстъпват място на съня, когато той настъпва, а после си отива… Понякога се опитвах да си наложа веднъж и завинаги, че това са само фантомите на чувството ми за вина, сенки на угризенията, творения на психологическо неравновесие.

И все пак чух гласа на Сюзън — посредством леля Мари, а една нощ се събудих неочаквано в мрака, за да почувствам ръката й на челото си. Дали това бе спомен или бълнуване, делириум или илюзия? Но в празното ми легло ухаеше на нейния парфюм… И още нещо: аз ги виждах непрестанно — във всяка млада съпруга, във всяко момиченце. В смеха на млада жена усещах нотки от гласа на моята съпруга. В стъпките на нечие детенце долавях ехо от крачките на дъщеря ми.

Изпитвах нещо към Рейчъл Улф. Най-вероятно смесица от привличане, благодарност, желание. Исках да съм с нея, но само когато скъпите ми жена и дъщеря намерят покой и мир. Така поне си мислех.