Хари Бингам
Наследството на Градли (96)

4

Дарън остана известно време в Соули Бридж при майка си. Всички в селото знаеха какво се е случило и общественото мнение в общи линии бе на негова страна. Хората бяха съгласни, че наистина е постъпил идиотски, но и че Джордж бе отишъл твърде далеч, като го уволни. Самият Джордж не беше вода ненапита, за да постъпва по този начин.

Дарън прекарваше вечерите си в кръчмата, където бившите му колеги все настояваха да го черпят. Той играеше билярд, пиеше на чужда сметка и на другия ден спеше до обяд. Обидата от постъпката на Джордж го бе направила словоохотлив; Дарън не оставяше слушателите си, докато не им разправеше всичко.

Накрая простите радости от безплатната бира и безкрайните игри на билярд свършиха. Един ден Дарън се скара с майка си. Същата вечер пи повече от обикновено и изпадна в заядливо и войнствено настроение. По едно време каза на кръчмаря, че отива да си разчисти сметките с Джордж. Обезпокоен, кръчмарят позвъни на Джордж в Илкли, за да го предупреди. Джордж му благодари и обеща да бъде нащрек. Но Дарън май не бе ходил там, макар после майка му да разказваше, че се бе губил някъде до четири сутринта. По обяд на следващия ден той се събуди с махмурлук и в ужасно настроение, събра си нещата в една раница и изчезна.

Отначало майка му си мислеше, че е отишъл при някой приятел в Скиптън, но не беше сигурна. Дарън беше на двайсет и две и можеше сам да се грижи за себе си. Новината за изчезването му стигна до „Гисингс“ преди края на работния ден и всички въздъхнаха с облекчение. Бившите колеги още му съчувстваха, но безкрайните му вайкания бяха почнали да им дотягат.

— Ще се оправи — каза Дейв. — И без това му е време да си вземе живота в ръце.

Дейв едва ли щеше да е толкова философски настроен, ако знаеше закъде се е запътил колегата му. Дарън не отиде в Скиптън. След като смени няколко коли на автостоп, към седем вечерта той се озова в покрайнините на Стърби. След час щеше да мръкне; валеше дъжд. Дарън бе забравил да си вземе чадър или непромокаеми дрехи и сега зъзнеше в дънковото си яке.

Шофьорът на камиона, който последен го бе качил, спря на една бензиностанция извън града. Дарън го изчака да потегли и закрачи към индустриалната зона, която се намираше на около километър на североизток. Там, между разни по-малки фабрични постройки, се извисяваше цветната неонова фирма на Аспъртън Холдингс Лимитед.

Дарън намери паркинга, който по това време бе почти празен. Между малкото останали коли се открояваше черен мерцедес 500 с нови регистрационни номера. Дарън хвърли раницата си на мокрия асфалт до задната броня на колата и седна на нея, облегнат на калника. От страничния джоб на раницата измъкна стереослушалки, но джобът се оказа разкопчан и самият уокмен бе изпаднал по пътя. Дарън изпсува и запокити слушалките в сгъстяващия се мрак. Успя да запали една поизмокрена цигара и зачака.

Мина време. Дарън беше мокър до кости и умираше от студ. Той пушеше цигара от цигара, тъй като кибритът му също се бе измокрил. Вятърът се засили.

Най-после в неоновата светлина до входа на паркинга се очертаха две забързани фигури. Загърнати в кашмирени палта и приведени под чадъра, който вятърът се опитваше да изтръгне от ръцете им, фигурите се приближаваха към мерцедеса. Когато стигнаха до колата, Дарън им подвикна:

— Здрасти!

Двамата се спряха сепнати. По-високата от двете фигури зарови ръце в джобовете си, сякаш търсеше нещо, докато по-ниската, която приличаше повече на жена, държеше чадъра над главите и на двамата. Накрая мъжът извади джобно фенерче и го насочи в лицето на Дарън.

— Кой си ти? Какво искаш? — запита Майк Аспъртън.

— Аз съм Дарън. Работех в „Гисингс“, но вече не работя там. Рекох си, сигурно ще се намери нещо за мен по тия места.

С ръката си, която държеше цигарата, Дарън посочи наоколо.

— Не знам дали имаме нещо подходящо. Във всеки случай подай молба както му е редът. Ние не можем да те наемем просто така, от улицата.

Семейство Аспъртън не знаеха какви точно са намеренията на Дарън. На първо време решиха да пипат внимателно. Без да се приближават, те държаха лъча на фенерчето, насочен право към очите му.

— Това не ми върши работа. Рекох си, че можем да поговорим.

Ейлийн Аспъртън пристъпи предпазливо напред, хванала фенерчето като оръжие. Вятърът извиваше и заплашваше да изтръгне чадъра от другата й ръка.

— Няма какво да говорим с теб, млади момко. Ако имаш нещо за казване, можеш да го изложиш писмено. Освен това нямаш работа на паркинга ни. Така че, ако обичаш, разкарай се оттук. — С лъча на фенерчето тя му посочи пътя.

Дарън не се помръдна. Той настървено дърпаше от последната си цигара, докато огънчето започна да пърли филтъра. Хвърли угарката на асфалта и дъждът мигновено я угаси.

— Вижте, исках да ви кажа, в „Гисингс“ бях довереник на Джордж Градли. Всичко, дето ставаше там, минаваше през мен. Та си рекох, дай да им се обадя лично на тези хора, разбираш ли кво искам да кажа? Ще прощавате, дето ви уплаших малко. Рекох си, ако вляза през парадния вход, може и да не ме пуснат при вас.

Мистър и мисис Аспъртън продължаваха да стоят неподвижно, но нещо в позата им се измени. Уплахата им премина в интерес. Изведнъж Майк Аспъртън го позна.

— Ти не беше ли един от ония младежи, дето дойдоха да купят нашата серия „Блясък“?

Той заобяснява на жена си, но тя го прекъсна:

— Като сте били толкова близки с Градли, ти защо напусна „Гисингс“?

— Хвана ме как се подигравам с него пред момчетата и ме уволни. Дори едно „мерси“ не ми каза за всичко, дето съм направил за него. — Дарън се изплю възмутено.

— Какво толкова имаш да ни казваш? — попита Ейлийн Аспъртън. — Не си дошъл само да молиш за работа.

— Ами това, че „Гисингс“ не са чак таквиз светци, каквито се изкарват. И те въртят номера като всички. Само че аз им ги знам номерата.

— Непотвърдени клевети не ни интересуват. Ако това е всичко, което имаш да ни казваш, направо си тръгвай.

Това не бе опит да го прогонят, а покана да продължи. Дарън потупа с ръка раницата си.

— Всичко е тук. Каквото ви душа иска. Направил съм копия, не нося оригинали, за да не забележат, че липсват. — Двамата съпрузи се вторачиха жадно в мърлявата раница. — Не се бойте, всичко е завито в найлон, за да не прогизне като мен на дъжда… — В последните думи се съдържаше не дотам тънък намек.

Двамата собственици на Аспъртън Холдингс стояха под чадъра, загърнати в топлите си кашмирени палта, а от устата им течаха лиги. Ейлийн Аспъртън премести лъча на фенерчето от лицето на Дарън към асфалта, а оттам — към лъскавата нова кола.

— Качвай се — изкомандва тя.